„И ще се срещнат милосърдието и истината, и ще се съединят справедливостта и мирът, и истината ще израсне от земята, и справедливостта ще слезе от небесата, и Творецът ще дари добро и земята наша ще даде урожай."

 

ВСИЧКО СЕ ОЦЕНЯВА НЕ ПО ТОВА КАК ИЗГЛЕЖДА В ОПРЕДЕЛЕН МОМЕНТ, А ПО СТЕПЕНТА НА СВОЕТО РАЗВИТИЕ

Всичко съществуващо в действителността, и добро и лошо, и дори най-лошото и вредното в нашия свят, има право на съществуване. И не трябва да го изтребват и унищожават напълно - на нас е възложена задачата само да го поправим и върнем към Източника.

Дори само внимателен поглед върху процеса на творението е достатъчен, за да се стигне до осъзнаване на величието и съвършенството на действието и Извършващия го. И затова ние сме длъжни да разберем и да се пазим от пренебрежение към всяка част на творението, говорейки, че тя е излишна и няма необходимост от нея. Та нали това се явява злословие към действието на сътворението.

Но както е известно на всички, Творецът не е завършил творението в момента на неговото създаване, затова и ние виждаме в представящата се пред нас действителност, че тя както в общото, така и в частното се намира под властта на законите на стъпаловидното развитие, започвайки от стадия, предшестващ зараждането и до стадия на завършване на израстването. И по тази причина, когато ние усещаме горчивия вкус на плода в началото на неговото развитие, ние не възприемаме това като порок или недостатък на плода, защото причината е известна на всеки - плодът още не е завършил процеса на своето развитие.

Така е и по отношение на останалите елементи на действителността: ако нещо ни се струва лошо и носещо вреда, то това не се явява нищо друго, освен свидетелство за това, че този елемент все още се намира на преходен стадий от процеса на своето развитие. И затова ние не сме в правото си да изнесем решение, че той е лош и да го пренебрегнем, тъй като това не е от мъдрост.

 

НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ НА „ПОПРАВЯЩИТЕ СВЕТА"

И от това ще стигнем до разбирането за несъстоятелност на „поправящите света", съществуващи във всяко поколение, тъй като те са разглеждали човека като машина, която не работи както е определено и се нуждае от поправяне, тоест от изваждане на неизправните части и заменянето им с други, изправни.

И затова всички стремежи на тези поправящи света са били насочени към това да унищожат цялото зло и носещо вреда, което съществува в рода човешки. И да си кажем истината, ако Творецът не им се противопоставяше, разбира се, те отдавна биха успели да пресеят човечеството като през сито, и да оставят в него само най-доброто и носещо полза.

Но Творецът грижливо пази всяка частица в Своето творение и не позволява на никой да унищожи нищо от това, което се намира под Неговата власт. Може само да я поправи и да я обърне в благо, както беше казано по-горе. В съответствие с това, всички поправящи от подобен род ще изчезнат от лицето на земята, а злото в света - не. То съществува и отброява числото на степените на развитие, които са задължени да минат всички елементи на творението, докато не достигнат завършването на своето съзряване.

И тогава лошите свойства сами се превръщат в свойства добри и полезни, каквито изначално и ги е замислил Творецът. И това е подобно на плода, висящ на клоните на дървото, очакващ и отброяващ дните и месеците, които трябва да минат, докато не достигне зрелост, и тогава неговият вкус и сладост ще се разкрият на всеки човек.

 

УСКОРЯВАНЕ ПОПРАВЯНЕТО НА ПРИРОДАТА

Но споменатият закон за развитие, разпространяващ се върху цялата действителност, и гарантиращ връщане на цялото зло към доброто и полезното, извършва своите действия, без да пита при това за мненията на хората, населяващи земята. Едновременно с това, Творецът е дал на човека разум и власт и му е позволил да вземе под свой контрол споменатия закон на развитие и да го управлява, ускорявайки процеса на развитие по свое желание, свободно и напълно независимо от протичането на времето.

И се получава, че съществуват две власти, действащи в споменатия процес на развитие:

 а) едната от тях е - „властта на небесата", гарантираща връщане на цялото зло и носещо вреда към доброто и полезното, но „в своето време" - по бавен и болезнен път, когато „обектът на развитие" изпитва болка и ужасни страдания, намирайки се под валяка на развитието, мачкайки го под себе си с невероятна жестокост.

 б) другата - това е „земната власт", представляваща по себе си хората, взели в свои ръце властта на споменатия закон за развитие, и на които е дадено напълно да се освободят от пътя на времето. Те значително ускоряват достигането на крайния стадий, с други думи, завършването на своето съзряване и поправяне, което се явява край на тяхното развитие.

Ако се удостоят, то ще вземат в свои ръце закона за развитието, който трябва да се „поразходи" по техните отрицателни свойства и да ги превърне в положителни. Това означава, че те са длъжни сами да обърнат внимание на своите отрицателни свойства и да започнат да ги поправят, обръщайки ги в положителни. Тогава напълно ще бъдат свободни от времето и от този момент, достигането на висшите степени на развитие зависи от техните желания, тоест само от качеството на действията и внимателността. Така те ускоряват приближаването на последния стадий.

Но ако не се удостоят с получаване под свое разпореждане на развитието на своите лоши свойства, а го оставят във властта на небесата, в този случай също им е гарантирано окончателно избавяне и завършване на поправянето. Тъй като съществува пълна гаранция от страна на властта на небесата, действаща съгласно закона за постепенното, стъпало след стъпало, развитие, докато не се обърне цялото зло и носещо вреда в добро и полза, подобно на плода на дървото. И в този случай завършването е абсолютно гарантирано, но в срок. Тоест то става зависимо от времето и е напълно привързано към него.

Нали в съответствие със закона, стъпаловидното развитие е необходимо, за да може в процеса на достигане на завършването да премине множество различни степени. И този процес е труден, много бавен и необичайно продължителен, проточващ се много дълго време. А тъй като обсъжданият от нас „обект на развитие" - това са живите и чувстващите, то на стъпалата на това развитие, те също са принудени да получат най-огромните и ужасни страдания, тъй като силата, заключена в тези стъпала и принуждаваща човека да премине от по-ниското стъпало на по-високо, не се явява нищо друго, освен сила на страданието и болката, които се натрупват на по-ниското стъпало до такава степен, че става невъзможно да се изтърпи, и вследствие на това те са принудени да оставят това стъпало и да се издигнат на по-високо.

Такова е завършването, гарантирано съгласно споменатия закон за стъпаловидното развитие, наречено „в предназначеното време", тоест зависещо от времето. А достигане на края, гарантирано от това, че човекът ще вземе в свои ръце развиването на своите свойства се нарича „Аз ще ускоря" и съвършено не зависи от времето.

ДОБРОТО И ЗЛОТО СЕ ОЦЕНЯВАТ ПО ДЕЙСТВИЯТА НА ИНДИВИДА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОБЩЕСТВОТО

Преди да пристъпим към изследване на поправянето на злото в целия човешки род, ние сме длъжни да установим ценността на абстрактните понятия: добро и зло. С други думи, при определяне от нас на действията или свойствата на категориите добро и зло, е необходимо да изясним по отношение на кого тези свойства или действия се явяват добро или зло. За да разберем това, е необходимо добре да знаем, каква е относителната ценност на частното в сравнение с цялото, тоест на индивида по отношение на неговото общество, в което той живее и от което се храни както материално, така и духовно.

Действителността ни показва, че индивида няма абсолютно никакво право на съществуване, ако той изолира себе си и няма достатъчно голямо общество, което да го обслужва и помага в обезпечаването на неговите потребности. Оттук следва, че изначално човекът е създаден за живот в общество, и всеки индивид в обществото е - като колелце в системата на единен механизъм от колела, в който едното колелце, като отделна единица, няма свобода на движение. То е въвлечено в общото движение на всички колела в зададената посока, за да направи механизма пригоден, за изпълнение на общата задача. И ако се случи някаква повреда в колелото, тя не се разглежда като повреда на това едно колело. Тя се оценява от гледна точка на неговата роля и предназначение в целия механизъм.

Така и степента на ценност на всеки от индивидите в обществото се определя не от това колко той е добър сам по себе си, а в степента на неговото служене на обществото като цяло. И обратно, ние не оценяваме степента на зло на всеки индивид. Ние оценяваме степента на онази вреда, която той нанася на обществото като цяло, а не по степента на личното зло на него самия.

И всичко това е ясно като ден, както от гледна точка на истината, така и от гледна точка на доброто, доколкото няма в общото друго, освен това, което има в частното, и ползата за общото се явява полза за всеки. И носещият вреда на общото, нанася вреда и на самия себе си. А принасящият полза на общото, получава и своя дял, тъй като частността се явява част на общото. И няма в общото по-големи ценности и количества, отколкото сумата на съставящите го частности.

И се изяснява, че обществото и индивида - това е едно и също. И няма нищо отрицателно за индивида в това, че той е подчинен на обществото, доколкото и свободата на обществото, и свободата на индивида представляват по себе си едно и също. И каквото е съотношението между тях на доброто, такова е между тях и съотношението на свободата. Защото и добрите свойства и лошите свойства, и добрите действия и лошите действия се оценяват само в съответствие с тяхната полза за обществото.

Разбира се, казаното се отнася само за индивидите, напълно изпълняващи своите задължения пред обществото, когато те получават не повече, отколкото им се полага и не посягат към дела на другарите. Но ако част от обществото не се държи така, както е казано, то на практика се получава, че те нанасят вреда не само на обществото, но и на самите себе си.

Всичко казано дотук не се явява нищо друго, освен демонстрация на слабата точка, с други думи, място, изискващо своето поправяне, така че всеки да разбере, че неговата лична полза и ползата за обществото - това е едно и също и че по такъв начин светът ще стигне до своето пълно поправяне.

 

ЧЕТИРИТЕ КАТЕГОРИИ: МИЛОСЪРДИЕ, ИСТИНА, СПРАВЕДЛИВОСТ, МИР - ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИНДИВИДА И ОБЩЕСТВОТО

            След като ние добре разбрахме какво представлява по себе си благото, в своя истински вид, ние сме длъжни да се вгледаме в същността и средствата, намиращи се под наше разпореждане, за това да ускорим приближаването на доброто и щастието.

Четирите категории, които се намират под нашето разпореждане за постигане на тази цел са: милосърдие, истина, справедливост и мир. От тези категории до днешно време са се ползвали всички поправящи света. Правилно е да се каже, че в тези четири категории е ставало до днес развитието на човечеството - висшето управление е проправило своя път, постепенно развивайки човечеството, докато не го е довело до сегашното му състояние.

Както вече беше казано по-горе, най-доброто за нас – това е да вземем закона за развитие в своите ръце и под своето управление, тъй като тогава ще избавим себе си от всички страдания, които развиващата се история ни готви от днешния ден и за в бъдеще.

В съответствие с това, ще изследваме и проанализираме тези четири категории, за да изясним какво са ни дали те до днешния ден, и от това да разберем на каква помощ от тяхна страна ние можем да се надяваме в бъдеще.

ПРАКТИЧЕСКИ ТРУДНОСТИ ПРИ УСТАНОВЯВАНЕ НА „ИСТИНАТА"

            Когато разглеждаме положителните свойства „теоретично", разбира се, в нас няма свойство по-добро от „истината". Защото това благо, на което ние дадохме определение по-горе, отчитайки зависимостта, съществуваща между индивида и обществото, когато индивидът отдава, и напълно изпълнява възложената му функция по отношение на цялото общество, и получава от обществото своята част според справедливостта, - всичко това не е нищо друго, освен „истина". Винаги съществува потребност от нея, тъй като „на практика" това качество съвършено не се приема от обществото. На практика този недостатък на истината се предопределя от нея самата. Тук има някакъв недостатък или фактор, непозволяващ на обществото да я приеме, и е необходимо да изясним какво представлява той. Ако се проведе дълбоко изследване на практическата значимост на споменатата истина, то задължително ще се изясни, че тя е мъглива и много сложна, така че за човека е напълно невъзможно да я види.

Защото истината ни задължава да приравним всички индивиди в обществото, за да получи всеки своята част в съответствие с положените от него усилия, ни по-малко, ни повече. И това е единствената реална основа, в която не се налага да се съмняваме. Защото е очевидно, че действията на всеки, който иска да извлече полза за себе си от усилията на другаря, противоречат на здравия смисъл и на категорията истина, за която ставаше дума.

Но по какъв начин да си представим това, за да съумеем да осмислим тази категория истина така, че това да се приеме от цялото общество? Например, ако разгледаме въпроса, основавайки се на видимата от всички работа, тоест съответното количество отработени часове и да задължим всички да работят еднакво количество часове, категорията истина все едно няма да ни се разкрие. Нещо повече, от две страни има тук неприкрита лъжа: от страна на физическото състояние на работника и от гледна точка на неговото морално състояние.

Напълно естествено е, че е невъзможно всички да работят еднакво. Винаги ще се намери такъв, който вследствие на собствената си слабост, за час работа полага много повече усилия, отколкото неговия другар за два часа или повече.

Съществува и психологически проблем, тъй като големият лентяй по натура, също полага за един час по-големи усилия, отколкото неговият другар за два часа и повече. А от гледна точка на категорията абсолютна истина, ние не можем за целите на обезпечаването на жизнено необходимото да задължим една част от обществото да полага по-големи усилия, отколкото полага останалата част.

И на практика се получава, че силните и предприемчивите по натура членове на обществото ще получат изгода от усилията, прилагани от другите и злонамерено ще ги експлоатират, което влиза в противоречие с категорията истина. Нали самите те полагат незначителни усилия в сравнение със слабите и ленивите членове на обществото.

А ако ние вземем под внимание още и естествения закон „да се следва мнозинството", то такъв вид истина, когато за основа е прието фактическото количество часове работа е напълно неосъществим, защото слабите и ленивите винаги представляват по себе си мнозинство в обществото, и те няма да позволят на силните и предприемчивите, които са малцинство да се възползват от своите сили и усилия.

По този начин е ясно, че споменатата основа, представляваща по себе си усилията на индивида, отчитайки условията, придвижвани от категорията правда, към страната, на която е и мнозинството от обществото, е практически нереална, тъй като самият принцип не се поддава на проверка и оценка. И излиза, че категорията истина няма практическата възможност да бъде решаващ фактор, определящ пътя на индивида и обществото. В нея няма онова, което да обезпечи напълно условията на живот в Окончателното поправяне на света.

Нещо повече, има още по-големи трудности от тези, за които стана дума, тъй като няма по-ясна истина, от тази в самата природа. А по природа всеки човек усеща себе си като единствен властник в света на Твореца, смятайки, че всичко е създадено само, за да го облекчи и да подобри неговия живот, така че не усеща никакво задължение от своя страна да дава нещо в замяна.

По-просто казано, природата на всеки човек е - да използва живота на всички творения в света за собствена полза. А всичко, което той дава на ближния, го дава не по друг начин, а принудително. Но и тогава в това има използване на ближния, просто то се прави с голяма хитрост, за да не почувства неговият другар това и да му отстъпи.

Смисълът на казаното е в това, че природата на всеки клон е близка до своя корен. И тъй като душата на човека изхожда от Твореца, Единствения и Единия, и всички Му принадлежат, то и човекът, вземащ от него своето начало, чувства, че всички творения на света са длъжни да се намират под неговата власт, и са създадени заради неговата лична полза. И това е неоспорим закон.

А цялото различие на хората е - само в избора. Един избира използването на творенията за достигането на низки наслаждения, друг за достигането на власт, а трети - за достигането на почит. Нещо повече, ако това не костваше огромни усилия, то всеки би се съгласил да използва света за постигането на всичко едновременно: и богатство, и власт, и почит - но е принуден да избира в съответствие със своите възможности и способности.

И този закон може да бъде наречен „закон на индивидуалността", който живее в сърцето на човека. И никой не може да избегне неговото влияние, всеки получава своята част, великият - в съответствие със своето величие, малкият - в съответствие със своята нищожност.

Но указаният закон на индивидуалността, съществуващ в природата на всеки човек, не е добър и не е лош, тъй като той е - природна реалност и има право на съществуване, както и във всяка част на творенията. И няма ни най-малка надежда за това да бъде отменен или макар и малко да бъде смекчено неговото действие, както няма надежда да бъде унищожен целия човешки род. И в съответствие с това, ние абсолютно няма да си изкривим душата, ако кажем за този закон, че той представлява по себе си „абсолютна истина".

И как изобщо ние можем да убедим индивида, обещавайки му равенство с всички членове на обществото, когато целият стремеж на индивида е - да се издигне по-високо, над всички в обществото? Нали след всичко казано, няма съмнение в това, че в човешката природа няма нищо по-далечно от това.

И така, ние изяснихме, че в съответствие с категорията истина, е напълно нереално да се направи щастлив, както живота на индивида, така и живота на обществото в такава степен, че това да бъде прието от всички, и всички да се съгласят напълно с това, както трябва да бъде в Окончателното поправяне.

 

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДРУГИ КАТЕГОРИИ В УПРАВЛЕНИЕТО ВМЕСТО КАТЕГОРИЯТА ИСТИНА

А сега ще се обърнем към останалите трите категории: милосърдие, справедливост и мир, които на пръв поглед не са били създадени изначално и са призвани да окажат подкрепа на истината, която е много слаба в нашия свят. Оттук историята на развитието започнала своето бавно, стъпаловидно движение към подреждане живота на обществото. 

Теоретично всички членове на обществото се съгласили и безусловно приели за себе си управлението на истината, но на практика се държали абсолютно противоположно на нея, не така, както било уговорено. И от този момент нататък, истината изпаднала в съдбата да бъде използвана от най-лъжливите хора, и няма да я намериш нито сред слабите, нито сред праведниците, така че да могат да се възползват те от нейната помощ дори в най-малка степен.

И тъй като немогли да се държат в обществото в съответствие с категорията истина, се увеличило количеството на слабите и експлоатираните. Оттук и се развили, ставайки действащи в общество, категориите „милосърдие и справедливост", тъй като основите на съществуване на обществото задължават силните и успелите да помагат на слабите, за да не бъде нанесена вреда на обществото като цяло. А затова се отнасяли към тях снизходително, тоест милосърдно и със състрадание.

Но природата на нещата е такава, че в такива условия количеството на слабите и онеправданите се увеличава до такава степен, че те започват да представляват по себе си заплаха за силните, което води до стълкновения и раздори. И това послужило за причина за появяването на категорията „мир" в света. Така че всички тези категории: милосърдие, справедливост и мир - са се родили и получили своето развитие вследствие слабостта на категорията истина.

Тя довела до разделяне на обществото на групи. Едни от тях приели за основа категорията милосърдие и състрадание, тоест жертване на части от своето имущество за другите, а други - категорията истина, тоест принципа „моето е мое, а твоето - твое".

Казано по-просто, тези две групи могат да бъдат разделени на „строители" и „разрушители". Строителите - това са грижещите се за благото на обществото и готовите заради това да поделят с другите своето имущество.

За онези, които по своята природа са склонни към разрушение е удобна категорията истина, тоест принципа „моето е мое, а твоето - твое". По своята натура те се явяват разрушители и предпочитат да съхранят своето имущество, не бидейки готови на никакви жертви заради другите дори ако това заплашва съществуването на обществото.

 

НАДЕЖДА ЗА МИР

Когато външните условия довели тези две групи до противостояние и възникнала заплаха за тяхното съществуване, в обществото се появили „строителите на мира". Те отхвърляли силата на агресията и предлагали нови, справедливи от тяхна гледна точка принципи на живот в обществото - принципи на съществуване.

Но тези строители на мира, появили се след всички разногласия произхождат като правило от числото на „разрушителите", привърженици на истината, на принципа „моето е мое, а твоето - твое". И това е така, защото те, бидейки силни и предприемчиви, заради самоутвърждаване са готови винаги да рискуват дори живота, и своя, и на цялото общество, ако обществото не се съгласи с тяхното мнение.

Докато „строителите", привърженици на състраданието и милосърдието, за които главното е собственият живот, не са готови да подложат на опасност себе си и обществото, за да заставят обществото да се съгласи с тяхната гледна точка, тъй като те винаги се явяват слаба страна на обществото, имайки прякора страхливци и малодушни. И от само себе си се разбира, че винаги смелите и рискуващите е задържат на върха, а затова е естествено, че строителите на мира са излезли от средите на „разрушителите", а не от „строителите".

И от казаното е видно как надеждата за мир, към която с такова нетърпение се стреми цялото наше поколение, не представлява никаква ценност нито от страна на „субекта", нито от страна на „обекта".

Та нали субекти се явяват строителите на мира, както в нашето поколение, така и във всяко от поколенията, с други думи, онези, по чиито сили е да установят мир в целия свят, тъй като те веднъж и завинаги са създадени от онзи човешки материал, който ние наричаме „разрушители", и се явяват привърженици на истината, тоест стремящи се да направят основа на света принципа „моето е мое, а твоето - твое".

Естествено, че тези хора отстояват своето мнение дотолкова, че са готови да подложат на опасност своя живот и живота на обществото като цяло. И това винаги им дава сила да удържат победата над онзи човешки материал, който се явяват строителите, поборници за милосърдие и страдание, готови да поделят своето заради благото на другите с цел съхраняване на мира, тъй като те са страхливи и малодушни.

И се изяснява, че нуждата от истина и разрушаването на мира - това е едно и също, а потребността от милосърдие и изграждането на мира представляват по себе си едно и също. И затова изобщо не трябва да се надяваме на това, че разрушителите ще установят мир.

Няма никаква ценност в надеждата за мир и от страна на „обекта", тоест от страна на самите условия за съществуване на света, тъй като все още не са създадени условия за щастлив живот на индивида и обществото в съответствие с категорията истина, която така желаят строителите на мира. Нали винаги има и ще съществува малобройна, но важна част на обществото, която е недоволна от предлаганите и условия, както ние вече показахме по-горе, говорейки за слабостите на категорията истина. И те винаги се явяват готов материал за нови инициатори на раздори, и за нови строители на мира, поколенията, на които ще се сменят до безкрайност.

 

МИР ЗА ОПРЕДЕЛЕНО ОБЩЕСТВО И МИР ЗА ЦЕЛИЯ СВЯТ

Не следва да се учудвате, че аз смесвам понятията мир в едно общество и мир в целия свят, тъй като в крайна сметка ние вече сме достигнали такова ниво, че целият свят се смята за един народ, едно общество, тоест всеки човек в света, вследствие на това, че обезпечава своето съществуване за сметка на цялото човечество, е принуден да му служи и да се грижи за благото на целия свят.

По-горе ние вече доказахме абсолютната зависимост на индивида от своето общество, сравнявайки го с малко колелце в машина. Та нали животът и благополучието на индивида зависят от същото общество, и по този начин общественото благо и личното благо са едно и също. Справедливо е и обратното. И в съответствие с това, в тази степен, в която човекът е подчинен на грижата за собственото благо, той непременно става подчинен и на обществото.

И какъв е кръгът на това общество? Той се определя от онова пространство, от което индивидът получава необходимото. Така например, в периода на древната история, това пространство се е определяло от кръга на едно семейство. С други думи, човекът не се е нуждаел от никаква друга помощ, освен от членовете на своето семейство, и тогава, разбира се, не е трябвало да зависи от никого, освен от членовете на своето семейство.

В по-късния период, когато семействата се обединили и заселили в малки селища и градчета, човекът станал зависим от своя град. А впоследствие, когато градовете и селищата се обединили в страни, благосъстоянието на човека започнали да обезпечават всички жители на страната и по такъв начин той станал зависим от жителите на цялата страна.

Така и в нашето поколение, благосъстоянието на човека се обезпечава от всички страни на света, и в същата степен човекът е зависим непременно от целия свят, подобно на колелцето в машината.

В съответствие с това, възможността за установяване на добър и щастлив порядък по мирен път в една страна е невъзможен, докато това не стане във всяка страна на света, и обратно. Доколкото в наше време страните вече са свързани една с друга с обезпечаването на жизнените потребности както по-рано членовете на семейството, то не следва да говорим повече за справедливите пътища, обещаващи мир на една страна или на един народ, и занимаващи се с тяхното търсене. Необходимо е да ги търсим за целия свят. Та нали благото и злото на всеки човек в света зависят от степента на благо на всеки индивид в целия свят и се измерват с нея.

И въпреки че практически това е известно и се усеща в достатъчна степен, едновременно с това човечеството все още не го осъзнава по необходимия начин. А защо? Защото съгласно процесите на развитие в природата, действието предшества осъзнаването на явленията. И само действителността ще докаже всичко и ще подтикне човечеството напред. 

 

В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ЧЕТИРИТЕ КАТЕГОРИИ СИ ПРОТИВОРЕЧАТ ЕДНА НА ДРУГА

Четирите споменати категории: милосърдие и истина, справедливост и мир, присъщи на всеки от нас по особен начин и скрити от другия, са се разделили в природата на човека или в резултат на развитието, или в резултат на възпитанието, и се намират в противоречие една с друга. Така че, ако ние вземем например, категорията милосърдие в абстрактната и форма, то ще открием силата на нейната власт, потискаща всички останали категории, тоест в съответствие със законите на милосърдието, другите категории просто нямат място в нашия свят.

Милосърдието представлява по себе си условието: „моето е мое и твоето - твое". Ако цялото човечество се държеше в съответствие с тази категория, то биха изчезнали цялото великолепие и ценност на онова, което се заключава в категориите истина и справедливост. Нали, ако всеки по своята природа беше готов да отдаде всичко, което има на ближния, и нищо да не получава от него, то би изчезнал факторът, заставящ го да лъже своя другар.

И тогава по принцип нямаше какво да говорим за категорията истина, тъй като истината и лъжата са зависими една от друга. Нали, ако нямаше в света „лъжа", то нямаше да съществува и понятието „истина", да не говорим за това, че щяха да изчезнат и останалите категории, които са се появили само, за да укрепне истината вследствие на присъщите за нея слабости.

Истината, чиито принципът се определя като „моето е мое а твоето - твое", влиза в противоречие с категорията милосърдие и изобщо не я понася, тъй като принципът да се трудиш и помагаш на ближния от гледна точка на истината не е верен, тъй като това разваля човека, приучвайки го да експлоатира ближния. А освен това, истината твърди, че всеки е задължен да пести за черни дни, за да не бъде принуден да стовари бреме на раменете на ближния в тежко време.

И освен всичко това, няма човек, който да няма родственици или наследници на неговото имущество, които съгласно принципа на истината имат приоритетно право пред останалите. И по естествен начин се получава, че раздаващият своето имущество на другите, постъпва като лъжец по отношение на роднините и наследниците, ако не им остави нищо.

Мирът и справедливостта също си противоречат един на друг, тъй като, за да бъде установен мир, в обществото трябва да се съблюдават определен брой условия, които да позволят на умните и енергичните, изразходващи усилия и ум - да забогатеят, а лентяите и непрактичните - да бъдат бедни. По този начин, енергичните ще получат своята част, а също и частта на своя ближен - на лентяя, наслаждавайки се на по-добър живот, докато на ленивите и непрактичните не им остане дори за насъщните нужди, и те не станат бедни.

И разбира се, че е несправедливо така тежко да бъдат наказвани ленивите и непрактичните, които никого не са ограбили. В какво се заключава прегрешението и престъплението на тези нещастни, ако Висшето управление не им е дало сръчност и ум? За това ли ги наказват със страдания, които са по-тежки от смъртта? Така че, ако справедливостта се явява условие за установяването на мир, то мирът противоречи на справедливостта.

И справедливостта противоречи на мира, тъй като, ако се установи ред на разделяне на имуществото в съответствие с принципите на справедливостта, тоест да се предадат на ленивите и непрактичните значителни ценности - силните и инициативните безусловно няма да знаят покой и отдих, докато не отменят тази практика, подчиняваща на слабите силните и енергичните и експлоатираща ги. И затова няма никаква надежда за мир в обществото, та нали справедливостта противоречи на мира.

ДЕЙСТВИЕ НА СВОЙСТВОТО ЕДИНСТВЕНОСТ В ЕГОИЗМА - РАЗРУШЕНИЕ И УНИЩОЖЕНИЕ

По този начин се вижда как свойствата, намиращи се в нас се сблъскват и воюват едно с друго не само между отделните групи, но и във всеки човек. Четирите категории, намиращи се в него, го владеят едновременно или едно след друго и водят помежду си такова сражение, че здравият смисъл не може да установи ред и да ги доведе до пълно съгласие.
Да си кажем истината, източник на цялото множество смесвания, царящи в нас не се явява нищо друго, освен свойството „единственост", присъстващо във всеки от нас в по-голяма или в по-малка степен.

И макар ние да изяснихме, че в него е заложен висок, красив и величествен смисъл, тъй като това свойство ни е дадено направо от Твореца - единственият, явяващ се корен на всички творения, но едновременно с това, когато това усещане за единственост се съедини с нашия ограничен егоизъм, неговото действие става разрушително, така че то станало източник за всички нещастия на света, както за миналите, така и за бъдещите.

И както е казано, няма нито един човек в света, свободен от това свойство, а всички разлики между хората се определят само от начина на неговото използване: за удовлетворяване на сърдечна страст, достигане на власт или почит - с което и се разделят творенията помежду си.
Но общото между всички творения в света е в това, че всеки от нас се стреми да използва всички останали заради собствената си изгода, прилагайки всички средства, които са под негово разпореждане и без да се съобразява изобщо, той строи своето върху разрушаването на това, което има ближния.

И не е важно какви оправдания измисля всеки за себе си, тъй като „желанието ръководи мисълта", а не „мисълта - желанието". И още, работата е в това, че колкото по-голям, колкото по-изключителен е човек - толкова повече и по-остро усеща той своята единственост.

 

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЕДИНСТВЕНОСТТА КАТО СРЕДСТВО ЗА РАЗВИТИЕ НА ИНДИВИДА В ОБЩЕСТВОТО

А сега ще се опитаме да изясним какви са условията, които в края на краищата ще бъдат приети от човечеството с настъпването на мира в целия свят; да узнаем в какво се заключава положителната сила на тези условия, която ще обезпечи щастлив живот на индивида и обществото; а също така какво представлява по себе си готовността на човечеството в крайна сметка, да пожелае да приеме върху себе си изпълнението на тези особени условия.

Но да се върнем към единствеността в сърцето на всеки човек, която пробужда желание да погълне всички и всичко заради себе си. Коренът на това изхожда от единствеността на Твореца и се простира към хората, явяващи се Негов клон.

Но тук възниква въпрос, изискващ отговор: защо това чувство се разкрива в нас в толкова покварена форма, което става основа на всичко вредящо и разрушаващо в света? И как Източникът, пораждащ всичко живо, продължавайки се, се превръща в източник на всички разрушения? И е невъзможно да оставим този въпрос без отговор.

Работата е в това, че единствеността има две страни. Ако гледаме на нея от гледна точка на Твореца, тоест от гледна точка на достигането на подобие на Неговата единственост, то тя подбужда само към „отдаване на ближния", доколкото такова е свойството на Твореца, в когото няма свойство за получаване, тъй като Той няма недостиг от нищо, и не се нуждае от получаване на каквото и да е от своите творения. А затова и единствеността, явяваща се продължение на свойствата на Твореца в нас, е задължена да се реализира в нас под формата на „отдаване на ближния", алтруистично, а не егоистично, в „получаване заради себе си".

От друга страна, тоест от гледна точка на практическото действие на това свойство в нас, намираме, че то действа по съвършено противоположен начин - само като „получаване заради себе си", егоизъм, тоест като желание да бъдем най-богатите и знатните - единствените в света. По такъв начин тези две страни са противоположни една на друга и са далеч една от друга, както изтока от запада.

В това и намираме ние отговор на зададения въпрос - по какъв начин тази единственост, която изхожда от Твореца, Източника на живота на Земята, се проявява в нас като източник на разрушение? Това се случва, защото ние използваме това драгоценно средство с противоположни намерения - получаваме заради себе си.

Единствеността никога не ще действа в нас като отдаване на ближния, алтруистично. Нали не трябва да отричаме, че сред нас има хора, в които единствеността действа под формата на отдаване на ближния. Те отдават своето имущество и своите постижения за благото на обществото и тем подобни.

Но това са двете страни на един медал и те говорят само за двете точки на развитие на творението, водещо всичко към съвършенство. Започвайки от стадия, предшестващ зараждането, творението се издига и постепенно се изкачва по стъпалата на развитието, от едно стъпало към друго, по високо от него, от него - към още по-високо, докато не достигне до своето висше предназначение - изначално предопределеното съвършенство, в което и ще остане завинаги.

А редът на развитие на тези две точки е такъв: първата точка - начало на развитието, най-низкото от нивата, най-близко до несъществуването. Тя съответства на втората страна на свойството единственост. Втората точка - това е предназначената висота, където творението ще си отдъхне и ще остане завинаги. Тя съответства на първата страна на свойството единственост.

Но този период, в който ние се намираме, вече се явява дотолкова развит, че се е възвисил над много стъпала. Той се е издигнал над низшето стъпало, което се явява споменатата втора страна на единствеността и различимо се е приближил към първата страна. И затова сред нас вече има хора, които използват своята единственост под формата на „отдаване на ближния", но те все още са малобройни, тъй като ние се намираме още по средата на пътя на развитие.

И когато достигнем най-високата точка на стълбата, всички ние ще се ползваме от нашата единственост само под формата „отдаване на ближния", и никога повече няма да се случи така, че който и да е да се възползва от нея с цел „получаване заради себе си".

В съответствие с казаното, ние намерихме възможност да погледнем условията за живот на последното поколение, когато ще настъпи мир в целия свят, цялото човечество ще достигне най-висшата точка на първата страна и ще се ползва от своята единственост само под формата на „отдаване на ближния", а не на „получаване заради себе си".

И ние следва да прекопираме формата на този живот в такава степен, че тя да ни послужи за еталон и да влезе в нашето съзнание, във връхлитащите ни вълни на нашия живот. Възможно е, струва си и дори следва и в нашето поколение да извършим опит да се уподобим на такава форма на живот.

 

УСЛОВИЯ НА ЖИВОТ НА ПОСЛЕДНОТО ПОКОЛЕНИЕ

На първо място, всеки следва добре да разбере и обясни на своето най-близко обкръжение, че мирът в обществото, а това е мирът в държавата, и мирът на планетата са абсолютно взаимно зависими. А докато законите на обществото не удовлетворяват всички и остава малцинство, недоволно от управлението на държавата, то ще излезе изпод властта на държавата и ще изисква смяна на правителството.

И ако в това малцинство няма достатъчно сили за открита, лице в лице борба с държавната власт, съществува обиколен път да я свали. Например, ще вкарат в стълкновение една с друга две страни, ще ги доведат до война, тъй като е напълно естествено по време на война да се увеличат много недоволните, и тогава в тях ще се появи надежда да достигнат решаващото мнозинство за смяна на правителството и да организират ново, удобно за себе си правителство. Така че мирът за индивида се явява фактор, пряко влияещ на мира в държавата.

Освен това, ако вземем под внимание онази, постоянно намираща се част от обществото, за която войната се явява специалност и надежда за придвижване в кариерата, тоест професионалните военни и специалистите по въоръжаването., които представляват по себе си притежаващи тежест в малцинството на обществото и прибавим към тях онова малцинство, което е недоволно от съществуващите закони, то ще получим винаги съществуващото оказващо натиск мнозинство, стремящо се към войни и кръвопролитие.

А тъй като мирът на планетата и мирът в отделната държава са зависими един от друг, то дори онази част от гражданите на държавата, която в настоящия момент е доволна от съществуващото положение, тоест умните и предприемчивите, все пак сериозно ще се грижи за безопасността на собствения си живот, вследствие на напрежението, изхождащо от онези разрушители, намиращи се под тях. Така че, ако разбирахме ценността на мира, то безусловно бихме били радостни да възприемем начина на живот на последното поколение, защото какво ли няма да дадеш, заради спасяването на душата.

 

СТРАДАНИЯТА В СРАВНЕНИЕ С НАСЛАЖДЕНИЯТА, ПРИ ПОЛУЧАВАНЕ ЗАРАДИ СЕБЕ СИ

Ако погледнем и добре се ориентираме в споменатия замисъл, то ще видим, че цялата трудност се състои в необходимостта от промяна на нашата природа, от желание за получаване заради себе си на желание за отдаване на ближния, тъй като едното противоречи на другото.

Но на пръв поглед се ориентираме ще разберем, че цялото противоречие между получаването заради себе си и отдаването на ближния - не е нищо друго, освен просто психология, тъй като на практика със своите действия ние отдаваме на ближния без получаване на каквито и да е блага за себе си.

Въпреки че желанието за получаване ни се представя в различни форми, такива като притежаване на имущество и всичко онова, което се явява наслада за сърцето, очите и стомаха, се определя с една дума - „наслаждение". Така че същността на получаването заради себе си към което се стреми човекът, не се явява нищо друго, освен желание за получаване на наслаждение.

А сега си представете: ако съберете всички наслаждения, които получава човекът в продължение на седемдесетте години от своя живот, от една страна, и цялата горчивина и страдания, които понася, от друга страна - ако такова заключение се намираше пред неговите очи, то той би предпочел да не се ражда изобщо.

А ако е така, то какво печели човекът в нашия свят, ако предположим, в течение на своя живот достига двайсет процента наслаждения в сравнение с осемдесетте процента страдания? Нали, ако сравним едното с другото, то ще останат шейсет процента страдания без каквато и да е компенсация.

Но всичко казано - това са лични сметки, когато човек работи заради себе си. А при разчета в световен мащаб, той произвежда повече, отколкото получава за своето съществуване и за собственото си наслаждение. И ако намерението за получаване се промени на отдаване, човекът ще получава наслаждение в пълен обем на произведеното от него, без безкрайните страдания.

индивидуалността