Моменти от Кабала
От първия момент, в който започнахме да учим Зоар аз чувам, че трябва да седнем и да се концентрираме върху обединението и че малко по малко то ще се случи. Аз стоя и постоянно мисля за свързване до степен, в която не мога да разбирам думите и чувствам не само че не прогресирам, но че регресирам. Достигам състояние, в което когато отворя Зоар е трудно, наистина много трудно.
Какво е трудно?
Физически e трудно. Чувствам се сякаш съм на военна носилка.
Не разбирам защо, въпреки че по време на военното упражнение аз бях обикновено на носилката… да те щастливо ме избираха, аз бях страшилище.
Представи си, че човек има проблем, много голям проблем и той не знае какво да прави. Той постоянно мисли за този проблем, въпреки че той трябва да се занимава с други различни неща. Ума му там ли е? Да речем, че една жена е на работа, тя трябва да ходи на работа, а вкъщи има болно дете – тя постоянно мисли за детето и какво – да изискваме от нея да не мисли ли? Невъзможно. Следователно това, че си дошъл тук и че постоянно мислиш за обединението, това е за което постоянно говорим, така че разбира се това е добре. Затова и казах, ако имаш останало място в главата и сърцето си, за да мислиш за нещо друго, то ти ще започнеш да мислиш от единството, как те говорят за него чрез различни форми – Леа, Ракел, Тодаим или маца или „хляб на страданието”. Това е единственото, за което говорят само че чрез с различни истории, но това е за което те говорят.
Въпросът е че аз се опитвам да почувствам, а не чувствам нищо.
Ще дойде малко по малко до степента, в която ти наистина имаш недостиг за обединение, защото в действителност всичко, което чувстваме е или липсата на свързване или свързването.
Откъс от ежедневния урок 2010/06/30
