Книгата «Плодовете на Мъдростта. Писма.»,  стр. 81

1927 г., Лондон

На сърдечния другар... да свети неговата свещ.

Написал си, че не разбираш новите разяснения на Тора в моето писмо, но точно те би трябвало да са разбираеми за теб. Изравнявайки пътя на своята работа, ще ги разбереш, защото затова ти писах за тях.

По повод думите „злите помисли станаха за него заслуги”, ти каза, че връщайки се към Твореца, човек с очите си вижда, че Творецът го е принуждавал да извършва провинения и едновременно с това, цялата душа ги поправя, сякаш тези провинения са извършени от него по собствената му воля. И същите зли помисли стават заслуги и т.н. но ти още не си стигнал до същността. Защото всъщност в този случай заслугите стават принудителни провинения, а не зли помисли. А при анализирането на греха, който е извършил Адам Ришон, ти още повече си се отклонил от пътя, задължавайки неговата душа да премине през изгнание, вследствие на принудителните провинения и представяйки същите като лоша постъпка. Ти отговори с това, че няма значение дали детето се е изцапало само или вследствие действията на неговия баща. Защото като резултат то е мръсно и трябва да се измие. Тук аз съм удивен от това, как от чистотата може да възникне мръсотия?

Твоите последни думи са искрени. Ти си попаднал на непознати места и по навик си се захванал да пасеш стада, които не ти принадлежат. И затова не си разбрал моите думи, отнасящи се именно за теб и за никой друг. Дай Боже, тези думи да са ти достатъчни, за да не пасеш повече в чужди лозя. В книгата „Зоар” е казано: „Човекът не бива да устремява поглед към онова място, което не му е нужно”.

Написал си, че скривам смисъла на своите думи между редовете. Казано е: „многобройните потребности на Твоя народ на Израел”. Защото за теб няма час, който да прилича на друг. Казано е: „онези, които се навъртат около входа, бягат и се връщат, а портата не се отваря”. Няма предел за промяната в техните състояния. Когато пиша или произнасям думите на Тора, аз ги казвам, за да донесат полза поне за няколко месеца, т.е. за да станат с течение на времето разбираеми в подходящите моменти. Какво да направя, ако подходящите моменти са малко, ако пустотата е повече от твърдостта и моите думи се забравят?

Разбира се, за умозрителния човешки разум е абсолютно невъзможно да разгледа смисъла на моите думи, тъй като те се изговарят и създават от буквите на сърцето.

Ти си си въобразил нещо, влязъл си там и не си могъл да излезеш, защото си се уморил да правиш разчети. По този повод, в най-общ смисъл ще ти кажа, че именно онзи, който се връща от любов, се удостоява с максимално сливане, т.е. с върха на стъпалата. А човекът, готов за грехове се намира на дъното на пропастта. Такива са двете точки, които са най-отдалечени една от друга в цялата тази реалност.

На пръв поглед, „връщането” би трябвало да се нарича „съвършенство”. Но тази дума показва, че всичко е било подготвено предварително и всяка душа вече се намира в цялата своя светлина, благо и вечност. Само заради „срамният хляб”, душата е излязла от това състояние по пътя на съкращаването, докато не се облякла в мрачното тяло. Само благодарение на него, тя се връща към своя корен, където се е намирала до съкращаването, като награда за целия ужасен път, който е извървяла. Общо взето, тази награда сама по себе си представлява истинското сливане. С други думи, душата се избавя от „срамният хляб”, тъй като нейният съсъд за получаване се превръща в съсъд за отдаване и тя се уподобява по свойства на своя Създател. Аз вече говорих много на тази тема.

Оттук ще разбереш, че ако падението се случва с цел подем, то се смята за подем, а не за падение. И действително, това падение е същността на подема, защото самите букви на молитвата се напълват от изобилие. Но кратката молитва ще доведе до съкращаване на изобилието, вследствие на недостига на букви. Мъдреците са казали: „Ако не бяха грешили синовете на Израел, щяха да им бъдат дадени само пет книги на Тора и книгата Йеошуа”. И то е достатъчно за разбиращия.

Към това може да бъде приведен следния пример. Един голям богаташ имал син, който бил още юноша. Дошъл ден, когато на бащата се наложило да отпътува надалеко от дома за много години. И богаташът се изплашил да не би синът да пропилее неговото имущество за лоши цели.

След като помислил, той обменил имуществото си за скъпоценни камъни, перли и злато. След това построил голям зимник дълбоко под земята и скрил в него всички златни изделия, скъпоценни камъни и перли, а също така оставил там и своя син.

Извикал своите верни слуги и им заповядал да следят синът му да не излезе от зимника, докато не навърши 20 години. Освен това, бащата наредил всеки ден да му спускат храна и нещо за пиене, но в никакъв случай да не му дават огън и свещи, като проверил да не би в стените да има пукнатини, през които в зимника да проникнат слънчеви лъчи. А заради здравето на сина си, бащата заповядал на слугите ежедневно да го извеждат от зимника за един час и да се разходят с него по улиците на града – но с добра охрана, за да не избяга. А когато навърши 20 години, да му пуснат светлина, да отворят прозореца и да му позволят да излезе.

Разбира се, мъката на сина нямала граници. Нещо повече, разхождайки се из града, той видял, че всички младежи ядат, пият и се веселят по улиците, без стражи и без определен срок, а той седи в тъмницата и миговете светлина му се дават в определени часове. Ако пък се опита да избяга, тогава го бият без сянка на състрадание. И тъй като чул, че неговият баща му е причинил цялото това нещастие, той бил още повече съкрушен и угнетен. А слугите само изпълнявали нарежданията на бащата. Синът си мислел, че неговият баща е най-жестокия изверг от всички, които са съществували, защото всичко това е просто нечувано.

В деня, в който станал на 20 години, съгласно повелята на бащата, му дали една свещ. Младият човек взел свещта и започнал да оглежда наоколо. Какво да види? Торби, пълни със злато и царски богатства.

Едва тогава разбрал, че баща му е наистина милосърден и че не го е било грижа за нищо друго, освен за неговото благо. Синът веднага разбрал, че слугите, разбира се, ще му позволят свободно да излезе от зимника. Така и направил. Излязъл от тъмницата – и вече нямало охрана, нито жестоки слуги, а той бил най-големия от всички богаташи на земята.

Но в действителност не се случило нищо ново. Просто се изяснило, че той още от началото, през всички дни от своя живот е бил голям богаташ. Наистина, в своите усещания, през целия си живот той бил беден, мизерстващ и захвърлен на самото дъно, но сега, за един миг колосално забогатял и „се възнесъл от дълбоката пропаст на най-високия връх”. Кой ще може да разбере тази притча? Човекът, който разбира, че „злите помисли” са онзи дълбок зимник с надеждна охрана, откъдето не може да се избяга. Тук аз ще си задам въпроса, дали ти разбираш това.

Нещата стоят така: зимникът и надеждната охрана – всичко това са „заслугите”, милосърдието на бащата към сина, без които той никога не би станал богат като бащата. Но „злите помисли” са „понастоящем умишлени злодейства”, а не „неволни грешки” и не „принудителни лоши постъпки”. Преди синът да се върне към своето богатство, над неговото възприятие е господствало усещането за унижение, в пълния му вид и смисъл. Затова, след като се върнал към своето богатство, той видял, че всичко това е било милосърдието на бащата, а не жестокост.

Необходимо е да се разбере, че любовта, свързваща бащата с неговия единствен син, зависи от осъзнаването на милосърдието на бащата към сина, проявяването на която станало чрез зимника, мрака и надеждната охрана, тъй като голяма загриженост и дълбока мъдрост вижда синът в милостта на бащата.

В святата книга „Зоар” също се говори за това. В нея е казано, че на онзи, който се е удостоил с връщане, святата Шхина се разкрива като великодушна майка, която дълго време не е виждала сина си. Множество забележителни действия са извършили те, за да се видят. Заради това се хвърлили в големи опасности и т.н. В края на краищата, дошла при тях дълго жадуваната свобода, очаквана с такова нетърпение и те се удостоили да се видят един с друг. Тогава майката се хвърля към сина, целува го и го утешава, и провежда с него задушевен разговор цял ден и цяла нощ. Тя му разказва за тъгата, за опасностите, дебнещи я по пътя, и за това, че от самото начало неизменно е била с него. Шхина не се е отделяла от него, страдала е заедно с него, но той не е могъл да види това.

В книгата «Зоар» е написано, че майката казва на сина: «Ето тук ни нападнаха разбойници, но ние се спасихме от тях. А тук се скрихме в дълбока яма» и т.н. Само глупак няма да разбере великата любов, нежност и възторг, които лъхат от тези разкази, утешаващи техните сърца.

Истината е, че до срещата лице в лице, страданията, които усещали били по-тежки от смъртта. Буквата «а (ע) в думата «бедствие» (נגע га) стояла в края, но сега се намира в началото – «не» на буквеното съчетание, което разбира се означава «наслаждение» (ענג нег). Тези две точки светят само, след като се въплътят в един свят. Представи си, че бащата и синът, очакващи години наред с нетърпение срещата, в края на краищата се видели. Но синът е глух и ням и затова те не могат да се порадват един на друг. Излиза, че най-същественото е, че любовта се крие в наслажденията, съответстващи на царското ниво.

Йехуда Лейб