Письмо 13, 1925 г., стр. 55

(фрагмент)

Книга "Плодове на Мъдростта. Писма", стр. 55

Баал аСулам писмо 13

Ако не се осъзнае Твореца в изгнание [от духовното], то e невъзможно  да се достигне  освобождение [от духовното изгнание], а усещането за изгнание само по себе е причина за освобождение.

Истината ще се прояви в това, че съжаляващият сам ще заяви за своето усещане. И няма нужда  от  друго обявяване, и е невъзможно  да скрие и сдържа съжалението си. Но аз  чувствам, че всички вие  заменяте днешния ден с утрешния, и вместо "сега", казвате "после". И няма за това никакво изцеление, освен да се постараете да осъзнаете това страшно заблуждение,  и да разберете, че спасението ще дойде от Твореца, само ако го изискаме днес, а този, който е способен да чака до утре, ще изясни грешката си в края на годините си.

И това е следствие от вашата ленивост в изпълнение на моята молба да прилагате усилия в любовта към другарите. Въпреки, че ви обясних по всички възможни начини, че само това чудесно средство е достатъчно   за поправяне на всички ваши недостатъци. И ако не можете да се издигнете до небесата, то нали ви дадох начин да се движите по земята. Защо изобщо не полагате усилия в тази работа?

И освен това, което е заложено в това велико чудо на спасението, за което нямам право да говоря, вие трябва да вярвате, че множество святи искри има във всеки от вас, и ако ги съберете всички в едно място, в братско единение, в любов и дружба, разбира се това количество духовни искри би било достатъчно, за да се създаде голямо духовно ниво за всички вас. И най-важното в това е усилието да видите величието на другарите, а не техните недостатъци. А след това има място за въпроса: „А ти чакаше ли освобождение?"...

Баал аСулам писмо 13

(фрагмент)

Книга «Плодовете на Мъдростта», стр. 37

«Четирима влезли в пардес», защото до сътворяването на света «Творецът и Неговото Име били Единни». Защото душите още не били души, а цялото разкриване на името на Твореца става вследствие разкриването на Неговия лик. Подобно на това, как непознатият застанал с гръб се обръща, извръща своето лице и се оказва познат, който незабавно може да бъде назован по име.

До сътворяването на света, душите били напълно слети с Твореца и Той им дал корони и великолепие, дори повече, отколкото са искали, защото Той знае техните желания по-добре от самите тях. А затова няма възможност да назоват Неговото име, защото името възниква в състояние на възбуждане на човека за постигане на някакво явление. А тъй като тук още се проявява само простата светлина, то е невъзможно в такава светлина да бъдат определени познанията, т.е. да бъде придобита мъдрост.

Затова мъдреците наричат тази светлина «проста» (пшат), тъй като тя е корен на всичко и за нея се говори в книгите. Тя не е съставна и постижима, както единна и проста. И макар в нисшия свят, в решимо на тази проста светлина, да се различават две части, тя е проста, не е съставна, сърцето я разделя.

А в мястото, за което говорим, няма абсолютно никакви изменения. Това е подобно на царя, който неочаквано взел своя син и го поставил сред огромна красива градина (пардес). И когато царският син отворил очи, той не видял на какво място стои, защото от силната светлина на цялата градина неговият поглед стигал надалеч, до най-далечните здания и дворци на западната страна, и тръгнал той на тази страна, и вървял много дни, и бил все повече поразен от великолепието на западната страна.

Когато изминали няколко месеца, когато поутихнала неговата жар и се наситило желанието, напълнил своето зрение с видяното в западната страна, успокоила се неговата мисъл и започнал да се чуди, какво ли се намира по целия път, който е пред него? Насочил погледа си към източната страна, към мястото, откъдето бил влязъл в градината и бил поразен! Защото целият изток с неговата красота бил така близо до него и той не разбирал, как не е могъл да почувства всичко това в началото, а гледал само към западната страна. И разбира се, от този момент, той се устремил само към сиянието на източната страна, докато не се върнал до портите, през които бил влязъл.

Каква разлика има между дните на влизане и дните на излизане, защото всичко, което бил видял през последните месеци, бил видял и през първите, но не осъзнавал и не можел да оцени, защото сърцето и очите усещали само светлината, идваща от запад. И само след като ú се наситил, обърнал своето лице, сърце и очи на изток и сърцето започнало да поема светлината, идваща от изток. Но какво се е променило!?

Зад портите на градината има второ разкриване, наречено «ремез» (намек) – подобно на това, как царят намеква на своя любим син и го плаши с нещо, но синът не разбира нищо и не усеща вътрешния страх, скрит в намека. Но вследствие на неговото сливане с бащата, веднага се отдалечава на другата страна.

И това се нарича «второто лице», ремез (намек), защото двете лица, пшат и ремез се вписват в творенията като един корен. Казано е, че няма думи, състоящи се от по-малко от две букви, наречени основа на корена, защото от една буква е невъзможно да се разбере нещо и затова началните букви на думите пшат и ремез образуват «ПаР» (в иврит гласните не се пишат), което се явява корен на думата «пар» - бик в нашия свят. Също и думата прия, ревия – зачеване, размножаване – произлизат от един корен. (Когато се има предвид бика като животно, казват «шор», а когато искат да подчертаят мъжкото начало и участието в зачеването, тогава казват «пар» и съответно «пара» - крава, женската страна на зачеването и размножаването).

След това се разкрива и «третото лице», наречено «друш» - искане. Дотогава не е имало никакво искане, към което и да е проявяване на закона «Творецът и Неговото Име са единни», но в «третото лице» прочитат и прибавят, искат и намират според правилото «потрудил се и намерил» (игати ва мацати). По тази причина това място е предвидено за нисшите, тъй като там има молба отдолу – не както светлината на източната страна, която светила в съответствие с казаното: «преди да ме позовете, аз ще ви отговоря». Тук е имало силна молба и дори усилие, и наслаждение.

А след това започва четвъртото лице, наречено «сод» - тайна, което по принцип е подобно на намека, но там не е имало осъзнаване, а подобие на сянката, следваща човека. Или шепот, както казва бременната, че Йом Кипур е днес и само по необходимост – ако тя реши така – може да го наруши, за да няма помятане (намек за духовните състояния, разбира се, както е обичайно във всички кабалистични текстове). Но защо това е разкриване на лицето, а не скриване? Това се постига от постигащия в последователността: пар – пред – пардес.

А сега ще разгледаме проблема на четиримата мъдреци, влезли в пардес, тоест в четвъртото лице, наричано «сод», тайна. Защото в нисшите има предшестващи го висши, и затова всичките четири лица заедно са включени в четвъртото: дясно, ляво, лицево, обратно.

Двете първи лица, дясното и лявото, «пар», съответстват на Бен Азария и Бен Зома, душите, които се хранят от двете лица пар. Двете втори лица, лицевото и обратното, това е лицевата част – раби Акива, който влязъл с мир и излязъл с мир, и обратната част - Елиша бен Абуя, който излязъл на лошия път (яца ле тарбут раа).

Всичко, което е казано за тях: «гледал и умрял, гледал и ранен, излязъл на лошия път» - всичко това е казано за това поколение, което се събрало заедно, но всички са напълно поправени, в последователни кръгообороти на живота, един след друг.

Казал е само: «Върнете се, блудни деца, освен Ахер». И неговото място заел раби Меир, ученик на раби Акива. Талмудът пита: «Как е могъл раби Меир да учи Тора при Ахер?». Отговорът е, че поправил цялата негова клипа (непоправените мисли и желания), както е казано, че издигнал дим над неговата могила.

Оттук може да бъде разбрано казаното от Елишей бен Абуя: «Обучаващият детето е подобен на пишещият на чиста хартия», както душата на раби Акива; «обучаващият стареца е подобен на пищещият на изтъркана хартия» - казал така за себе си. Затова казал на раби Меир: «Тук завършва съботното разстояние» (2000 ама, на които можеш да се отделяш зад пределите на селището в Събота, които измерил с крачките на коня, защото никога не слизал от коня...).

Книгата „Плодовете на Мъдростта. Писма”, стр. 43

Не мога повече да се сдържам, защото съм длъжен да знам колко велико е оценяването на истината на нашата земя, тъй като това е постоянно моя път: да изследвам всички деяния на творенията и да разбера тяхното значение, добри ли са или лоши, и така да позная до края..., именно благодарение на нищожните картини, минаващи пред мен. Защото ненапразно минава пред мен тази човешка маса: тя ражда понятията на цялата мъдрост в мен и е сътворена само за постигане на знанията през нея.

Отначало ще оценим свойството на леността, слязло в този свят..., което по своята същност не е толкова лошо и заслужаващо пренебрежение. А основанието за такава оценка е в изречението на мъдреците: «Седи и нищо не прави – това е за предпочитане!», макар да има изказвания срещу това правило...

Ясно е, че няма друга работа в този свят, освен работата заради Твореца. А всички останали видове работа – дори за душите, ако те са заради себе си – по-добре да не са се раждали в този свят, защото изпълняващите ги като че ли преобръщат съсъда на своята душа с дъното нагоре, тъй като от получаващия никога няма да се получи даващ.

Затова не си струва дори да се оценява работата, ако тя е с намерение «заради себе си», защото е съвършено безмислена, и затова разбира се, «седи и нищо не прави е за предпочитане!». Защото не може да има никаква полза от действия с намерение «заради себе си» и в крайна сметка с това безделие не вредим на себе си или на другите.

А тъй като това е висша истина, то не се нуждае от съгласието и одобрението на родения от жена, колкото и велик да е той. И затова онзи, който е познал голямата мъдрост, стои върху нея с голяма увереност и упорство.

Йехуда Лейб

Има случаи, когато „да се движиш е по-лошо, отколкото да седиш без работа" (или “да седиш е за предпочитане, отколкото да се движиш”), за да не се отклониш от пътя, защото пътят на истината е много тънка линия, по която човек се издига по стъпалата, докато не достигне царския дворец. А всеки, който започва да върви от началото на линията, трябва много да се пази, за да не се отклони в дясно или в ляво от линията дори на дебелината на косъм, защото ако в началото неговата грешка е с дебелина на косъм и дори ако по-нататък върви по истинската права, все едно, в никакъв случай няма да стигне до царския дворец, защото не върви по истинската линия.

Смисълът на средната линия се заключава в изпълняване на условието: „Тора, Творецът и Израел са единно цяло". Защото целта на вселяването на душата в тялото се заключава в това, именно намирайки се в тялото, тя да се върне към своя корен и да се слее с Твореца, както е казано: „И възлюбете Твореца ваш, и вървете по пътищата Негови, и спазвайте Заповедите Негови, и се слейте с Него". От тук е видно, че краят на пътя е в „слейте се с Него", тоест както е било с душата до нейното вселяване в тялото.

Но е необходима голяма подготовка, която се заключава в движение по всички пътища на Твореца. А на кого са известни Неговите пътища? Затова и я има „Тора, състояща се от 613 светлини", защото вървящият по тях в своя край поправя себе си дотолкова, че неговото тяло (желание) не е препятствие между човека и Твореца. Това е смисълът на казаното: „Изчистете своето място от каменното сърце" и тогава се слейте с Твореца ваш, точно както е било вашето сливане с Него преди душата да се облече в тяло.

Намираме, че съществуват три детайла:

1) Исраел - прилагащ усилие да се върне към своя Творец,

2) Творец - Коренът, към който се стремят,

3) 613-те светлини на Тора, наричани „добавки", чрез които се изчистват душата и тялото, както е казано: „Аз създадох злото начало и Аз създадох за него Тора като подправка".

Но всички тези три детайла, в крайна сметка, са едно цяло и така се разкриват на всеки, постигащ ги, в края на пътя като „ехад, яхид, ме­ухад" (едно, единно, единствено). А това, че ни се струва съставено от три части - причината е в несъвършената работа заради Твореца.

Ще поясня малко, но само от единия край, защото другият ще научиш само при разкриването на Твореца пред теб: душата се явява част от Твореца свише. До своето слизане в тялото, тя е съединена с тялото като клон с корена. Казано е в книгата „Ец Хаим", че Творецът е създал световете, защото Неговото желание било да разкрие Своите свети имена „Милосърден и Добър", защото ако го нямаше творението, не би имало към кого да прояви милост. Дълбоки са тези понятия...

Но доколкото перото позволява да опиша, „цялата Тора – това са имената на Твореца", както са казали мъдреците. А признакът на управление - „всичко, което не можем да постигнем, не знаем как да назовем". Защото всички тези имена - това е възнаграждението на душата, слизаща не по своя воля в тялото, но именно с помощта на тялото получава възможност да постигне имената на Твореца. И съгласно своето постижение е и нейното ниво. По правилото „Всяко духовно нещо, целият негов живот е според неговите знания". Нали материалното животно усеща себе си, защото се състои от разум и материя. Затова усещането на духовното е знанието, а духовното ниво е мярката на знанията, както е казано: „По своя ум да се възхвали мъжът". Но животното знае, а не чувства.

Сега разбери възнаграждението, което получава душата: до влизането си в тялото, душата била като малка точка, макар при това да била и слята със своя корен като клон на дърво. И тази точка се нарича корен на душата и неин свят. И ако не беше слязла в тялото на този свят, в нея нямаше да има повече от тази точка, тоест нейната мярка в корена.

Но ако се удостоява да върви все по-нататък по пътя на Твореца, тоест с 613-те светлини на Тора, превръщащи се в имена на Твореца, то и нейното ниво расте в степента на познаване на тези имена. Това е смисълът на казаното, че Творецът е приготвил за всеки праведник 310 (310 е числовото значение на думата „ШаЙ" - подарък на иврит) свята: душата се състои от двама праведници - висш и нисш, както тялото се дели на по-горе и по-долу от кръста (на нивото „табур"). А затова то се удостоява с писмена и устна Тора, всяка от които - от 310, което заедно дава 620, което съответства на 613-те Заповеди на Тора и 7-те Заповеди на мъдреците.

Затова е казано в книгата „Ец Хаим", че всички светове са сътворени само за да разкрият имената на Твореца. От тук е видно, че тъй като душата се е спуснала и облякла в тази зловонна материя, не могла вече да се върне към своя корен в този вид, в който е била до слизането си в този свят, а е задължена да увеличи нивото си 620 пъти, в сравнение с това, как е била в корена, което се явява нейното съвършенство, светлината на всички светлини НаРаНХа"Й (не­феш-ру­ах-не­ша­ма-хая-яхи­да), до светлината яхида. Затова яхида се нарича кетер, защото нейната гематрия, както и думата кетер, е равна на 620.

От тук е видно, че всички 620 имена (613-те Заповеди на Тора и 7-те Заповеди на мъдреците) са всъщност 5-те части на душата, НаРаНХа"Й, защото съсъдите НаРаНХа"Й са 620-те Заповеди, а светлините НаРаНХа"Й са светлината на Тора, намираща се във всяка Заповед. Получава се, че Тора и Душата са едно.

Но Творецът е светлината на безкрайността, облечен в светлината на Тора, намираща се в 620-те заповеди. И това е смисълът на казаното: „Цялата Тора - това са имената на Твореца", където Творецът е съставящ, а 620-те имена са отделните части по стъпките и степените на душата, защото душата не получава веднага цялата светлина, а постепенно, на степени.

От всичко казано по-горе следва, че целта на душата е да постигне всичките 620 имена, да получи своето ниво, увеличено 620 пъти в сравнение с това, което е било до слизането в тялото. При това, нейното ниво е от 620-те Заповеди, в които е облечена светлината на Тора, а Творецът се явява обща светлина на Тора, от което следва, че „Тора, Творецът и Исраел са едно".

И така, до включването в работата на Твореца „Тора - Творецът – Исраел“ изглеждат като три отделни работи:

1) Понякога човек се стреми към възвръщане на душата в нейния корен, което се нарича Исраел.

2) Понякога се стреми да разбере пътищата на Твореца и тайните на Тора, „Нали ако не се знаят Заповедите, не трябва да се работи", което се нарича Тора.

3) Понякога се стреми към постигане на Твореца, тоест към сливане и пълно познаване на Твореца и само това желае, а не да постигне тайните на Тора и да върне душата към нейния корен, където се е намирала тя до слизането в тялото.

Затова вървящият по правилната линия в работата на Твореца трябва постоянно да проверява себе си: стреми ли се той еднакво към всичките три части на работата, защото краят на действието е равен на неговото начало. А ако се стреми към една част повече, отколкото към другите, то се отклонява от прекия път.

Затова желаещият да се държи за целта трябва да се стреми към разбиране на пътищата на Твореца и тайните на Тора като към най-надеждното средство за придържане към истинската линия.

Затова е казано: „Отворете ми отверстие като иглено ухо, а аз ще ви отворя огромни врати". Отверстието като иглено ухо е предназначено само за работа. На стремящия се само към познаване на Твореца, само заради работата, Творецът отваря вратата на света, както е казано: „И ще се напълни земята със знанието на Твореца".

Книгата «Плодовете на Мъдростта. Писма.», стр. 67

...Но пази се да получиш «богатирски скок» (виж Йешайа, 22:17) преждевременно. Защото «човек се намира там, където са неговите мисли». И затова, когато човек е уверен, че няма да има недостиг от всяко благо – той може да насочи своите старания към думите на Тора, тъй като «благословеният се слива с благословения».

Но при недостиг на увереност ще му потрябват грижи. А всички грижи са обратната страна (ситра ахра). «Проклетият не се слива с благословения», тъй като няма да може да насочи всички свои старания към думите на Тора. Ако пък той, при все това изпитва състоянието «тежка работа в задморска страна», нека във всеки случай да не мисли нищо за това, но много бързо, като от огън да се върне към постоянството, за да не разпилее своите искри в други времена и други места освен в това, докато те още не са обединени по необходимия начин.

И знай, че нито един недостатък в низшите няма да бъде оценен, освен в позволеното време в позволеното място, както сега. С това аз искам да кажа, че ако човек, в дадения момент злоупотребява или съжалява, или не дай си Боже се отчайва, то «това го унищожава във всички времена, във всички места, които са в света». И в това е смисълът на думите: «За миг е Неговия гняв. И колко продължава Неговата ярост? Един миг».

И затова, няма друго поправяне за човека, а само да устреми всички текущи и бъдещи мигове така, че те да бъдат привързани и обърнати към Неговото велико име. А онзи, който отхвърля присъствието на Неговия лик, защото то е тежко, разкрива своята глупост пред всички. Всички светове и всички времена не са му нужни, тъй като светлината на лика на Твореца не е облечена в смяната на периодите и времената, макар работата на човека безусловно да се променя посредством тях. И затова, благодарение на нашите свети праотци, за нас са приготвени вяра и увереност по-високи от знанията, които човек използва в трудни моменти без грижа и умора.

Казано е: «В тази лесна буква е времето на цялото съзидание и тези шест дни». Защото буквата «хей», явяваща се корен на творението е лесна буква, и никакви грижи не способстват за повишаване на нейното ниво. И затова онзи, който приема пълното бреме на небесното Царство (Малхут шам аим), не намира трудност в работата за Твореца, благодарение на което може да се слее с Твореца ден и нощ, в светлина и в тъмнина. И няма да го спре материалността, създадена преходна, мимолетна и променлива. Защото Кетер, явяващ се Безкрайността, свети съвършено еднакво за всички, а глупакът, който върви под препятствията, изливащи се върху него отпред и отзад, говори на всички, че не усеща недостига, предизвикан от прекъсването на сливането, и някаква негодност или несправедливост заради това.

Защото ако усещаше това, то, разбира се, би поискал подкрепа чрез някаква хитрост, за да може, така или иначе, да се спаси от прекъсване в сливането, както голямото, така и малкото. Подобна хитрост все още не е забранена на никой от онези, които я искат. Това се случва или посредством «мисли за вярата», или чрез «увереност», или чрез «молби». И тези начини са приспособени за човека именно в ограничените и тесни места. Защото дори «крадецът, копаещ подземен тунел, призовава Милосърдния». И затова няма необходимост от светлината мохин на голямото състояние (мохин де-гадлут), за да опази клона от незабавен разрив със своя корен.

«А ако не е направил тези три неща за нея» (виж Тора, Шмот, 21:11), то «ще влезе» тя във владение на мнозина, ставайки робиня на хората, «дар без откуп» на този господар, защото няма да му дадат нищо за неговите грижи и напразен труд. Както е казано: «Подобни на тях ще бъдат извършващите ги» (Псалми, 115:8) и т. н. И за какво да ги помоли – за такова, което е създадено от роби, кланящите се на делата на своите ръце? Затова за всеки, който твърди, че му създават пречки свише, аз казвам: лъжата свидетелства за своя създател.

Той злонамерено се представя като пренебрегнат, защото няма истинско желание да бъде слят с Твореца, причината за което се намира в здравите връзки с «венците на нечистотата», с които човекът от дълбините на своето сърце не иска да се раздели завинаги.

И за това е казано: «Нямащите пари, идете, купете и яжте, и идете, купете без пари и без да платите вино и мляко» (Йешайа, 55:1). С други думи, цялата ни молитва е устремена към Твореца, за да ни дари Той със Своята мъдрост и сияние. И причината за това е само в онова, което иска от нас, за да се наредим пред Него в тези желания на тайната на казаното: «Духът привлича дух и донася духовното».

Както се говори в притчата, невежливо влиза в царските покои, без каквато и да е молба... Но истината е в това, че имаме работа не с подаръка сам по себе си, а с това, че сме се удостоили – в по-голяма или по-малка степен – да бъдем слети с Твореца.

В друга притча се говори за роба, който от сърдечна страст желае да се слее с Царя и започва да следва приетите в царството норми. Той извиква в себе си някаква молба към Твореца, а Царят го отхвърля. Ако е съобразителен, тогава казва на Царя истината за своята точка в сърцето: той не иска никакви подаръци. Но нека Царят да му даде някаква длъжност, най-нищожната от нищожните, каквато и да е, само да бъде, макар и в някаква степен слят с Царя в единна връзка, която не дай си Боже, никога да не се прекъсне. Днес Царят вече ни е разкрил това във вид на сливане, презряно в очите на презрените и неговата ценност винаги съответства на степента на желание на точката в сърцето, тоест на молитвата, вярата и увереността, че човекът никога не е изпитвал недостиг в настройката, както е казано по-горе, дори от време на време за кратък миг от 24-те часа.

Но презрените, изхождайки от точката в сърцето се стремят не към сливане със самия Цар, с гуф де-Малка, а с Неговите многочислени подаръци, слушайки речта на Царя, раздаващ множество несметни чудесни наслаждения – и тогава ще се устремят искри от дълбините на сърцето към Неговите огромни дарове. И затова те изпитват трудност в сливането с Него. Казват: «А какво ще стане с това?» и прочие варианти на въпроса: «Какво има в това?»; но златните ябълки (виж Мишлей, 25711)... И затова всеки разбиращ ще се посмее на такива работници, на които не им достига сърце, и които свидетелстват пред всички, че са глупаци, тъй като разказват как им поставят препятствия. И това е достатъчно за разбиращия.

Но «съюзът на бащите не е завършен» и на пристигналия му помагат да се изчисти». И нека на сутринта, ставайки от сън, веднага да освети първия миг на сливане с Твореца и да открие своето сърце на Твореца, за да го пази през всичките 24 часа, от вечерта до вечерта, за да не премине през неговите мисли нищо ненужно и за да не му се стори това невъзможно или свръхестествено. Защото естеството на картината създава желязна преграда и т.н. Следва да премахнат пред човека естествените прегради, усещани от него. Нека изначално провери, че не съществуват естествени прегради, отделящи от Твореца, а след това да се помоли от цялото си сърце, нека дори да е за това, което е по-високо от неговото естествено желание.

И винаги разбирай това: по всяко време, когато превеждат човека през състояния (форми), неотнасящи се към Светостта и се прекъсне (сливането) за миг – веднага спомняйки си, нека с всички сили да открие своето сърце, за да може от този момент и нататък да го спаси Твореца от прекъсване на сливането със Себе си. И постепенно се задоволява неговото сърце с Твореца и ще пожелае да се слее с Него истински. И ще му се отдаде възможност да изпълни желанието на Твореца.

Йехуда Лейб

Книгата «Плодовете на Мъдростта. Писма.»,  стр. 81

1927 г., Лондон

На сърдечния другар... да свети неговата свещ.

Написал си, че не разбираш новите разяснения на Тора в моето писмо, но точно те би трябвало да са разбираеми за теб. Изравнявайки пътя на своята работа, ще ги разбереш, защото затова ти писах за тях.

По повод думите „злите помисли станаха за него заслуги”, ти каза, че връщайки се към Твореца, човек с очите си вижда, че Творецът го е принуждавал да извършва провинения и едновременно с това, цялата душа ги поправя, сякаш тези провинения са извършени от него по собствената му воля. И същите зли помисли стават заслуги и т.н. но ти още не си стигнал до същността. Защото всъщност в този случай заслугите стават принудителни провинения, а не зли помисли. А при анализирането на греха, който е извършил Адам Ришон, ти още повече си се отклонил от пътя, задължавайки неговата душа да премине през изгнание, вследствие на принудителните провинения и представяйки същите като лоша постъпка. Ти отговори с това, че няма значение дали детето се е изцапало само или вследствие действията на неговия баща. Защото като резултат то е мръсно и трябва да се измие. Тук аз съм удивен от това, как от чистотата може да възникне мръсотия?

Твоите последни думи са искрени. Ти си попаднал на непознати места и по навик си се захванал да пасеш стада, които не ти принадлежат. И затова не си разбрал моите думи, отнасящи се именно за теб и за никой друг. Дай Боже, тези думи да са ти достатъчни, за да не пасеш повече в чужди лозя. В книгата „Зоар” е казано: „Човекът не бива да устремява поглед към онова място, което не му е нужно”.

Написал си, че скривам смисъла на своите думи между редовете. Казано е: „многобройните потребности на Твоя народ на Израел”. Защото за теб няма час, който да прилича на друг. Казано е: „онези, които се навъртат около входа, бягат и се връщат, а портата не се отваря”. Няма предел за промяната в техните състояния. Когато пиша или произнасям думите на Тора, аз ги казвам, за да донесат полза поне за няколко месеца, т.е. за да станат с течение на времето разбираеми в подходящите моменти. Какво да направя, ако подходящите моменти са малко, ако пустотата е повече от твърдостта и моите думи се забравят?

Разбира се, за умозрителния човешки разум е абсолютно невъзможно да разгледа смисъла на моите думи, тъй като те се изговарят и създават от буквите на сърцето.

Ти си си въобразил нещо, влязъл си там и не си могъл да излезеш, защото си се уморил да правиш разчети. По този повод, в най-общ смисъл ще ти кажа, че именно онзи, който се връща от любов, се удостоява с максимално сливане, т.е. с върха на стъпалата. А човекът, готов за грехове се намира на дъното на пропастта. Такива са двете точки, които са най-отдалечени една от друга в цялата тази реалност.

На пръв поглед, „връщането” би трябвало да се нарича „съвършенство”. Но тази дума показва, че всичко е било подготвено предварително и всяка душа вече се намира в цялата своя светлина, благо и вечност. Само заради „срамният хляб”, душата е излязла от това състояние по пътя на съкращаването, докато не се облякла в мрачното тяло. Само благодарение на него, тя се връща към своя корен, където се е намирала до съкращаването, като награда за целия ужасен път, който е извървяла. Общо взето, тази награда сама по себе си представлява истинското сливане. С други думи, душата се избавя от „срамният хляб”, тъй като нейният съсъд за получаване се превръща в съсъд за отдаване и тя се уподобява по свойства на своя Създател. Аз вече говорих много на тази тема.

Оттук ще разбереш, че ако падението се случва с цел подем, то се смята за подем, а не за падение. И действително, това падение е същността на подема, защото самите букви на молитвата се напълват от изобилие. Но кратката молитва ще доведе до съкращаване на изобилието, вследствие на недостига на букви. Мъдреците са казали: „Ако не бяха грешили синовете на Израел, щяха да им бъдат дадени само пет книги на Тора и книгата Йеошуа”. И то е достатъчно за разбиращия.

Към това може да бъде приведен следния пример. Един голям богаташ имал син, който бил още юноша. Дошъл ден, когато на бащата се наложило да отпътува надалеко от дома за много години. И богаташът се изплашил да не би синът да пропилее неговото имущество за лоши цели.

След като помислил, той обменил имуществото си за скъпоценни камъни, перли и злато. След това построил голям зимник дълбоко под земята и скрил в него всички златни изделия, скъпоценни камъни и перли, а също така оставил там и своя син.

Извикал своите верни слуги и им заповядал да следят синът му да не излезе от зимника, докато не навърши 20 години. Освен това, бащата наредил всеки ден да му спускат храна и нещо за пиене, но в никакъв случай да не му дават огън и свещи, като проверил да не би в стените да има пукнатини, през които в зимника да проникнат слънчеви лъчи. А заради здравето на сина си, бащата заповядал на слугите ежедневно да го извеждат от зимника за един час и да се разходят с него по улиците на града – но с добра охрана, за да не избяга. А когато навърши 20 години, да му пуснат светлина, да отворят прозореца и да му позволят да излезе.

Разбира се, мъката на сина нямала граници. Нещо повече, разхождайки се из града, той видял, че всички младежи ядат, пият и се веселят по улиците, без стражи и без определен срок, а той седи в тъмницата и миговете светлина му се дават в определени часове. Ако пък се опита да избяга, тогава го бият без сянка на състрадание. И тъй като чул, че неговият баща му е причинил цялото това нещастие, той бил още повече съкрушен и угнетен. А слугите само изпълнявали нарежданията на бащата. Синът си мислел, че неговият баща е най-жестокия изверг от всички, които са съществували, защото всичко това е просто нечувано.

В деня, в който станал на 20 години, съгласно повелята на бащата, му дали една свещ. Младият човек взел свещта и започнал да оглежда наоколо. Какво да види? Торби, пълни със злато и царски богатства.

Едва тогава разбрал, че баща му е наистина милосърден и че не го е било грижа за нищо друго, освен за неговото благо. Синът веднага разбрал, че слугите, разбира се, ще му позволят свободно да излезе от зимника. Така и направил. Излязъл от тъмницата – и вече нямало охрана, нито жестоки слуги, а той бил най-големия от всички богаташи на земята.

Но в действителност не се случило нищо ново. Просто се изяснило, че той още от началото, през всички дни от своя живот е бил голям богаташ. Наистина, в своите усещания, през целия си живот той бил беден, мизерстващ и захвърлен на самото дъно, но сега, за един миг колосално забогатял и „се възнесъл от дълбоката пропаст на най-високия връх”. Кой ще може да разбере тази притча? Човекът, който разбира, че „злите помисли” са онзи дълбок зимник с надеждна охрана, откъдето не може да се избяга. Тук аз ще си задам въпроса, дали ти разбираш това.

Нещата стоят така: зимникът и надеждната охрана – всичко това са „заслугите”, милосърдието на бащата към сина, без които той никога не би станал богат като бащата. Но „злите помисли” са „понастоящем умишлени злодейства”, а не „неволни грешки” и не „принудителни лоши постъпки”. Преди синът да се върне към своето богатство, над неговото възприятие е господствало усещането за унижение, в пълния му вид и смисъл. Затова, след като се върнал към своето богатство, той видял, че всичко това е било милосърдието на бащата, а не жестокост.

Необходимо е да се разбере, че любовта, свързваща бащата с неговия единствен син, зависи от осъзнаването на милосърдието на бащата към сина, проявяването на която станало чрез зимника, мрака и надеждната охрана, тъй като голяма загриженост и дълбока мъдрост вижда синът в милостта на бащата.

В святата книга „Зоар” също се говори за това. В нея е казано, че на онзи, който се е удостоил с връщане, святата Шхина се разкрива като великодушна майка, която дълго време не е виждала сина си. Множество забележителни действия са извършили те, за да се видят. Заради това се хвърлили в големи опасности и т.н. В края на краищата, дошла при тях дълго жадуваната свобода, очаквана с такова нетърпение и те се удостоили да се видят един с друг. Тогава майката се хвърля към сина, целува го и го утешава, и провежда с него задушевен разговор цял ден и цяла нощ. Тя му разказва за тъгата, за опасностите, дебнещи я по пътя, и за това, че от самото начало неизменно е била с него. Шхина не се е отделяла от него, страдала е заедно с него, но той не е могъл да види това.

В книгата «Зоар» е написано, че майката казва на сина: «Ето тук ни нападнаха разбойници, но ние се спасихме от тях. А тук се скрихме в дълбока яма» и т.н. Само глупак няма да разбере великата любов, нежност и възторг, които лъхат от тези разкази, утешаващи техните сърца.

Истината е, че до срещата лице в лице, страданията, които усещали били по-тежки от смъртта. Буквата «а (ע) в думата «бедствие» (נגע га) стояла в края, но сега се намира в началото – «не» на буквеното съчетание, което разбира се означава «наслаждение» (ענג нег). Тези две точки светят само, след като се въплътят в един свят. Представи си, че бащата и синът, очакващи години наред с нетърпение срещата, в края на краищата се видели. Но синът е глух и ням и затова те не могат да се порадват един на друг. Излиза, че най-същественото е, че любовта се крие в наслажденията, съответстващи на царското ниво.

Йехуда Лейб

(фрагмент)

Книгата «Плодовете на Мъдростта. Писма", стр. 106 

...От Баал Шем Тов е известно, как е възможно точно да се разбере, доколко Творецът се обръща към теб и е близко до теб: като погледнеш в своето сърце и видиш доколко самото то се обръща и е близко до Твореца. Същото е и с останалите връзки с Твореца според принципа «Творецът е твоята сянка». Затова онзи, който още усеща разлика между обкръжаващия и обкръжавания, трябва да работи над усещането за единствеността на Твореца в своето сърце, защото от страна на Твореца всичко е едно цяло. И това е много дълбоко понятие, защото Творецът действително се намира в сърцето на всеки, стремящ се към него, но това е от Неговата страна. А какво тогава не достига на човека? Само да го знае, защото знанието за това завършва всичко и води до съвършенство.

Йехуда Лейб

Книгата «Плодовете на Мъдростта. Писма.»,  стр. 116

Получих твоето писмо и Бог да те благослови с всичко най-добро за полученото от теб удостоверение от рав. С това падна първата стена по твоя път напред и се надявам, че от този ден ти ще продължиш да вървиш по-нататък до самия замък на Твореца. Бих искал да положиш изпити за още едно удостоверение от рав, но побързай да подготвиш себе си за пътя към Твореца «като бик с товар и натоварено магаре», за да не губиш нито минута.

А ако ме попиташ в какво се състои тази подготовка, ще ти кажа онова, което чух от рава на Калшин: в миналото, за да бъде постигнат Твореца, било необходимо преди това да бъдат постигнати всичките седем земни науки, наречени «седемте девойки, прислужващи на дъщерите на царя», и освен това трябвало да се премине през ужасни страдания. И въпреки това, малко хора се удостоявали с милостта на Твореца. Но от момента, в който се удостоихме с учението на АР”И и вътрешната работа на Баал Шем Тов, сега постигането на Твореца е достъпно за всеки, напълно еднакво за всички и няма нужда от някаква подготовка.

Ръководейки се от тези два метода, и аз също се удостоих с милостта на Твореца - получих ги и двата в двете си ръце, и моето мнение е близко до твоето, както е близко бащата до сина. Надявам се, че ще мога да ти предам и двете знания, когато можеш да ги получиш по метода «ми пе ел пе». Но главното е усилието, т.е. стремежът да полагаш усилия в работата за Твореца, защото обичайната работа изобщо не се взема под внимание, а «усилие» се нарича само тази, която е по-голяма от привичната работа. Подобно на човека, за засищането на когото е необходим 1 кг. хляб, но ако изяде по-малко от това количество, не се смята, че се е наял, а именно последното парче го засища. Същото е и в духовната работа. Творецът избира от цялата работа на човека за Себе си само онези усилия, които са над неговите обичайни и те стават съсъди за получаване на висшата светлина.

Йехуда Лейб

Писмо от стр. 70

Казано е: „Познай Бога, отеца свой и Му служи". „Познай" означава знание, тъй като зле е на душата на човека без знание за Твореца, защото се стреми и тъгува по работата заради Твореца, тъй като притежава душа, но докато не е усетил Твореца му е зле.

Но въпреки че човекът притежава душа, той не е в състояние сам да се устреми към разкриване на Твореца дотогава, докато не се спусне върху него дух свише - само тогава ще може да изрази благодарност и да повярва с пълна вяра в казаното от мъдреците, че само милосърдието и добротата на Твореца съпровождат човека през целия живот.

Великият Баал Шем Тов обяснява това с пример: както сянката на човека следва движенията на човека, повтаряйки ги, така човекът се явява сянка на движенията на Твореца. Затова при пробуждането на любовта към Твореца, човекът е длъжен да осъзнае, че в Твореца се е пробудила огромна тъга по него и затова като следствие от това и в него се усеща съответстващото ответно чувство към Твореца, както е казал раби Акива: „Щастлив е Израел, пред Когото се пречиствате и Който го пречиства".

Затова в началото на приближаването на човека в него създават «ситра де-офаним»  -  променящо се състояние на душата.

...Тоест Всевишният се пробужда за него при всяка възможност, когато я има от страна на човека. Спомняйки си за Твореца, човекът е длъжен да осъзнае, че този Творец тъгува и се стреми да се слее с човека, както е казано от цар Давид: „Само добро и милосърдие ме съпровождат във всички дни на моя живот". И това е истина спрямо всеки, защото цар Давид се явява съвкупност от всички души на Израел и затова този духовен образ „цар Давид" постоянно желае и се стреми към истинско съвършено единение с Твореца.

Но е необходимо да се осъзнае и в никакъв случай да не се забравя, че Творецът се стреми към човека точно в тази степен, в която човекът се стреми към Твореца. Затова, ако тъгата по връзката с Твореца измъчва човека, той е длъжен незабавно да си представи, че Творецът също силно тъгува и желае сливане с него. Задълбочавайки се в усещането за взаимния стремеж на себе си и Твореца един към друг, човекът влиза в процес на постоянно движение към Твореца, във все по-усилващите се страст, тъга и желание за сливане, които ще го доведат до сближаване в любовта.

Но докато не се е удостоил с връщане към Твореца и сливане с Него, неговата душа се намира в състояние „без знание за Твореца". И ненапразно е казано в Тора: "Познай своя Господар", защото душата, когато нараства нейната тъга по връзката с Твореца, без знание за Твореца се намира в дълбоко падение.

В падението на човек му се струва сякаш Творецът го пренебрегва.

Но не само не увеличава стремежа към Твореца, за да достигне връзка с Него, а му се струва, че само той се стреми към Твореца и не вярва на казаното от мъдреците, че именно в същата степен Творецът се стреми и тъгува по човека.

Но какво да прави човекът, ако отсъства в него вяра в думите на мъдреците, че всичко изхожда от Твореца и всичко е за придвижването на човека?

Различните усещания върху себе си от Висшето управление - това са „букви", които човекът е задължен да „копира" от нашия свят и да издигне във висшия свят. Защото във висшия свят няма букви. При разбиването на келим всички букви на духовните усещания паднали в нашия свят и човекът, поправяйки се и издигайки се към своя корен събира всички „букви" - усещанията в нашия свят - и ги издига към Източника.

Стадиите на единение на Твореца и човека са подобни на напълването с тъга и страст на желаещия земна любов, както при зачеването на земното тяло, когато се случва възбуждане на органа на любов, което изразява степента на страст и тъга, наричано „възбуждане" на земен език. Но именно с това възбуждане се и благославя зараждането на потомство, тъй като се сливат във връзка „в това време", и в „това място", и „в тази жена".

Това е подобно на случващото се в духовното, когато стремящият се към връзка с Твореца достига такова нажежаване на желанието, че се слива във връзка в три определящи духовното сливане параметъра: „в тази душа", „в тази година", „в този свят".

Необходима е пълна степен на страст, за да се разкрие на човека състоянието на зивуг, сливане с Твореца.

 „Душа" - това е тайната степен на тъга и страст. „Година" означава периодите на непълно сливане, на среща, които само разпалват страстта до истинската степен, при която и се случва сливането с Твореца „в това място", където се е намирала в сливане душата до слизането в тяло в нашия свят.

Но не веднага придобива човекът готовност за висше сливане, а постепенно, както е казано: „Тъй като само доброто и милосърдното ме преследва". Човекът се стреми към сливане, към началото на акта, но открива, че сякаш Творецът не желае сливане с него и затова не вкусва в тъга и мъки присъствието на любовта, необходима за този акт на сливане и за това „място" на сливане. И затова се намира в състояние на страдание, „праведник, на който му е зле".

Но тази горчивина в края на краищата се превръща в сладостен нектар на любовта, тъй като „онова, което не извърши разумът, ще направи времето". Защото Творецът събира цялото негово „възбуждане" в степен, достатъчна за сливане. И в назначения час ще се разнесе тръбене с рог, означаващо акт на духовно сливане.

А във всички предшестващи това сливане състояния, душата се е обличала в кръгооборотите на този свят, в периодите на подготовка на човека към възвръщане в неговия корен. Защото само с променливи възбуждания свише («ситра де-офаним») Творецът постепенно създава в човека правилен и съвършен стремеж към сливане - до такава степен, докато човекът не намери себе си постоянно и неотстъпно концентриран само в кръга на тази ос през всички дни и нощи.

Но докато той увеличава в себе си необходимата страст, докато неговата душа чрез подеми и падения («офаним») се развива на ниво „нефеш", постоянно се усилва неговата мъка, тъй като огромното влечение, което не се удовлетворява създава горчива мъка в обема на неговото влечение. И „праведноста на праведника няма да го удържи в часа на греха".

Но на Виждащия всичко същинско е разкрита цялата степен на стремеж към сливане в сърцето на човека, за близост към Него. И ако още има възможност в човека да се успокои от сливането с Твореца, Творецът увеличава своите „съприкосновения", началото на духовното сближаване. И ако човекът се ослушва за гласа на Твореца, незабравяйки принципа „Творецът - сянката моя", то не пада вследствие на засилването на мъките и тъгата от „съприкосновенията", тъй като разбира, че и Творецът също страда, както е казано в „Песен на песните": „Аз - към моя любим, и към мен е Неговата страст".

И с постепенни „съприкосновения" се достига желание, когато става възможно истинско сливане. И вижда тогава, че възбуждането, което постепенно се е раждало в бурята на времената, е необходимо за „знание", за да устои вечно в своята праведност:

 „В това място" - там, където е бил по-рано, в своя корен.

 „В тази жена" - тъй като ценените по-рано обаяние и красота сега се виждат като „лъжа в обаянието и нищожност в красотата, а „жената, трептяща пред Твореца - тя ще се възпее". Тоест в периода на подготовка към сливане, обаянието и красотата се усещат като най-главни в съвършенството, желани от него, привличащи го към себе си, но това е в периода на „поправяне".

А когато „се препълни земята със знанията на Твореца", тогава „обратния свят видял", тъй като само трепетът и тъгата се усещат като най-главно в съвършенството. И разбира, че в периода на подготовка е лъгал сам себе си. И в този смисъл е казаното: „праведник е и на него му е добре", защото достигайки акта на сливане във „великото тръбене" става съвършен праведник".

Писмо от страница 61

Казал Баал Шем Тов: „Преди изпълнението на Заповедите човекът не е длъжен изобщо да мисли за личното управление, а обратно, задължен е да каже: „Ако не аз на себе си, никой няма да ми помогне". Но след извършване на заповедите е задължен да разбере и повярва, че не със свои сили е изпълнил Заповедта, а само със силата на Твореца, който предварително е измислил всичко за него, а затова човекът е бил задължен да извърши това действие."

Както си съответстват думите на нашия свят, така и земното и духовното си съответстват, затова преди човекът да излезе на пазара, за да заработи своя хляб за деня, той е задължен да отстрани от своите размисли мисълта за личното управление и да си каже „Ако не аз на себе си, никой няма да ми помогне", и да прави всичко необходимо, като всички хора, за да заработи своя хляб, като тях.

Но вечерта, когато се върне от работа и заработеното е при него, в никакъв случай да не си помисли, че със свои усилия е заработил това, а дори ако целият ден е лежал, неговата печалба също би се оказала при него. Защото така предварително е мислил за него Творецът и затова е било задължено така да се случи.

И въпреки че това се възприема като противоречие от нашия разум и едновременно никак не се помества в сърцето, човекът е задължен да вярва, че именно така е узаконил Творецът в Тора и чрез тези, които ни я предават.

И това е същността на единението АВА"Я - ЕЛОКИМ, където АВА"Я означава лично управление: тоест всичко се прави от Твореца и изобщо не се нуждае от помощта на низшето. А ЕЛОКИМ означава природа, когато човекът, постъпвайки съгласно природните закони, които са отпечатани от Твореца в нашия свят, постъпва в съответствие с тях, като останалите хора и едновременно с това вярва в управлението АВА"Я, в личното управление, тоест съединява ги заедно в себе си като едно, с което дава по-голяма радост на Твореца и извиква светлина във всички светове.

Това съответства на три детайла:

Заповед - място на святостта (на духовността)

Прегрешение - място на нечистите сили (ситра ахра)

Избор (свобода) - не е Заповед и не е Прегрешение, а онова място, за което воюват чистите и нечистите сили. И ако човекът, извършвайки свободни действия не ги съединява с властта на чистите сили, цялото това място пада под властта на нечистите сили. А ако човекът с усилие прави свободна постъпка, единение, доколкото му позволяват силите, връща с това избора на мястото на святостта.

Казано е: „Дадено е на лекаря право да лекува", въпреки че лекуването, разбира се, е в ръцете на Твореца и никакви човешки усилия няма да отместят болестта от мястото, казано е: „Лекарят да излекува", съобщавайки за мястото на избора, мястото, където се сблъскват Заповедта и Прегрешението (чистата и нечистата сила). Ако е така, то сме задължени ние самите да вземем под власт чистите сили вместо избора. А по какъв начин може да се завоюва това място? Именно ако човекът отиде на опитен лекар, който му дава изпитано лекарство, и след като се е удостоил да получи от лекаря лекарството е оздравял, е задължен да вярва, че и без лекаря Творецът би го излекувал. Защото това е било предопределено по-рано. И вместо да възхвалява лекаря, възхвалява Твореца. И с това завзема мястото на избора под властта на святостта.

И подобно на това е и в другите случаи на избор. И с това се придвижват и разширяват границите на святостта, докато святостта не завладее всичко подобаващо и, в цялата своя мяра, и внезапно той вижда себе си, своето духовно ниво, вече намиращ се в цялостна святост. Защото дотолкова се е разширила святостта и нейните граници, че е достигнала своя истински размер.

Знанието за по-горе казаното избавя от общите за всички грешки, превръщащи се в препъни камък за несведущите, и вместо работа те искат да вярват повече, и още повече да анулират съмненията в своята вяра и да придобият за себе си всякакви знаци и чудеса извън границите на нашия свят, и само страдат от това. Защото, започвайки от прегрешението на Адам, създал Творецът поправяне на това прегрешение под формата на единението АВА"Я - ЕЛОКИМ, както беше обяснено по-горе. И това е смисълът на казаното: „С пот на лицето свое ще добиваш хляба свой". А природата на човека е такава, че ако нещо е постигнато с тежък труд, трудно ще отстъпи резултата от своя труд на Твореца. Оттук - има при човека място за работа: с усилията на пълната вяра в личното управление да реши, че дори без всякакви негови усилия, също би получил всичко постигнато. И с това поправя прегрешението.

Предпазвай се от разтегляне на времето, защото „Там където са мислите на човека - там е той". Затова когато човекът е уверен, че нищо няма да му липсва, само тогава може да приложи всички свои усилия в Тора, защото „Благословеният се слива с Благословения"

(Най-важното, което човекът е длъжен да постигне на всяка цена, това е „вярата в Твореца", тоест състоянието, когато той няма нищо, зависим е от целия свят, засрамват го и го преследват всички наоколо, постоянно заплашват него и семейството, включително с физическо унищожение, и нещо повече, достигнал е до такова състояние, че и при такива обстоятелства се намира в пълна, истинска радост, като че ли притежава всичко - дотолкова, че ако му предложат да променят неговото състояние, за нищо няма се съгласи. Такова придобито свойство в човека се нарича „хафец хесед" (стремящ се към отдаване, защото изобщо не обръща внимание на своите желания, сякаш ги няма). Само след постигането на тази степен, казва Баал Сулам, човекът може да приложи своите усилия в Тора, защото вече се намира в намерението „не заради себе си, а заради Твореца". А по-нататък следват степените на получаване на висша светлина заради Твореца.)

Но при отсъствие на увереност в Твореца, е задължен да прилага усилия и действия, да компенсира отсъствието на увереност, а всички усилия възникват вследствие на нечистите сили (желания), и „проклетият не се слива с Благословения", защото не може да приложи всички свои усилия в Тора. Но ако все пак той чувства, че му е необходимо „да замине в далечни страни" (да премине още много състояния), нека не се замисля за това, а бързо да премине тези състояния, сякаш бягайки от нечистата сила - и ще се върне към своето обичайно състояние.

Писмо от страница 25

Всички вярват в личното управление на Твореца на творенията, но не се сливат с това управление, защото им е трудно да отнесат нечистата, лоша мисъл или действие, случващо се с тях или пред тях към Твореца, който се явява най-висш и най-добър. Че как може лошото да изхожда от Твореца? И само на наистина близките до Твореца се разкрива в началото знанието за личното управление, че Той Сам им е изпратил всичко това - както хубавото, така и лошото, еднакво е произлязло всичко от Него - и тогава, постигайки това, те се сливат с личното управление, защото сливащият се с висшия става като Него.

А тъй като са се съединили управляващият и управлението в разбирането на човека, то разликата между лошото и доброто е съвсем неразличима, и всички са любящи, поправени, защото всички се явяват съсъд на Твореца, готови да светят и да се гордеят от Неговото запълване. А в степента на напълване се ражда знание за това, че всичко случващо се, всички действия и всички мисли, както лошите, така и добрите, всички те се явяват съсъд, вместилище на Твореца, и Той ги е създал, и от него те са излезли, и това ще стане известно на всички в края на поправянето.

Но засега - това е продължително и страшно изгнание. И главното е, че когато види човекът недостойно действие, незабавно пада от духовната степен, забравяйки, че той е само оръдие в ръцете на Твореца, защото мисли себе си за самостоятелно действащ в това недостойно действие и забравя Източника на всички причини и че всичко е от Него, и няма никой действащ в мирозданието, освен Него.

И се изисква това точно да се усвои, защото макар и да е известно това, то се дава просто като начална информация и затова в нужния момент човекът няма да може да владее тези знания, за да отнесе всички действия към Единствения им Източник, и с това да натежи на страната на доброто.

И двете известия сочат едно към друго, но надделява силата на скриването.

Това е подобно на историята за царя, един от чийто слуги, се издигнал в неговите очи толкова, че царят пожелал да го издигне и постави по-високо от всички министри, защото видял в неговото сърце абсолютна преданост и любов.

Но не подобава на царя да издигне неочаквано човек от простолюдието по-високо от всички, без особена, ясна на всички причини. А подобава на царя да разкрие причината за постъпките на всички с велика мъдрост.

Какво направил царят? Поставил своя слуга пазач, за да охранява хазната. И заповядал на един министър, умеещ да устройва разигравания, да се преоблече и престори на бунтовник, който уж, че ще излиза на война, за да завземе царския дворец, точно по времето, когато отсъстват пазачите.

Министърът направил всичко много скрито, умно, обмислено, както му било указано от царя, и тръгнал с намерението да превземе царския дворец. А бедният роб се сражавал до смърт и спасявал своя цар, борейки се срещу преоблечения министър с велика храброст и не жалейки нито сили, нито живот, докато не се разкрила на всички неговата абсолютна любов към царя.

Тогава свалил своите доспехи министърът - и избухнало веселие, защото воювал с велика храброст робът, а сега се разкрило, че всичко това било измислено, а не съвсем наистина. И повече от това, смеели се, когато разказвал министърът за изтънчеността на своите измислени интриги и това, какъв ужас причинили те.

Но все пак робът - той е напълно необучен. Така че, как може да бъде възкачен по-високо от всички министри и служещи на царя?

Мислил царя в сърцето свое и казал на същия този министър, че е длъжен трябва да се преоблече като разбойник и убиец и да влезе в завоевателска война срещу царя. Защото царят знае, че в тази втора война ще разкрие той на своя роб чудесната мъдрост, така, че да се удостои след това да стои начело на всички министри.

Затова поставил своя роб пазач на всички складове и съкровищници на царството. А онзи министър се преоблякъл този път като зъл разбойник и убиец. И се явил да завладее богатствата на царя.

Нещастният, упълномощен да охранява съкровищата, воювал с него с цялата своя сила, не жалейки живота, докато не се напълнила неговата мяра. Тогава свалил министъра от себе си дрехите и избухнало голямо веселие и смях в двореца на царя, още по-големи от първия път. Защото всички престорени действия на преоблечения министър, с всички детайли и подробности предизвикват неудържим смях, тъй като в този случай, задължен бил министърът по-умно да разиграе нападението и защото предварително било ясно, че няма никакъв разбойник в цялото царство на царя. А всички безпощадни нападения и ужасни заплахи - били само разиграване, и онзи министър с огромна изобретателност се явил въпреки това пред тях, превръщайки се в разбойник.

Но както и да е, постепенно робът намира разум, постигайки края на случващото се, и любов от постижението в началото. И тогава той заема място във вечността.

Не съм в състояние повече да предам текста, но знай, че земното управление е подобно на управлението на по-висшето по това, че самото управление е предадено на министъра, но въпреки това, всичко се случва само по указание на царя и по негово утвърждаване. И сам царят само утвърждава плана, подготвен от министъра и ако намери някакъв недостатък в плана, не го поправя, а сваля този министър и поставя вместо него друг, а първият се уволнява от своята длъжност.

Също и човекът: малкият свят в него, и постъпва съгласно буквите, отпечатани в него, защото те са като ангели - управляващи над 70 народа на света, които са в човека, както е казано в „Книга Ецира": „постави да управлява определената буква", а всяка буква - тя е като временен министър за час, съставя план, и царят го утвърждава, а ако буквата греши в някакъв план, тя веднага се уволнява от своята длъжност, и се удостоява друга буква да бъде вместо предишната.

Затова е казано: „Поколение, поколение и съдиите негови", че в края на поправянето ще се възцари буквата, наречена „Машиах" (Избавител), и ще поправи, и ще свърже всички поколения във венеца на Твореца. Оттук може да се разбере, че всеки е задължен да разкрие в себе си всичко, което му е възложено, да го разкрие във всички детайли и да поправи в себе си Единството на Твореца, и всичко ще се разкрие вследствие на кръгооборотите.