„Лишма” – това е намерението заради Твореца. А за да постигне намерението лишма, човек трябва да се удостои с помощ свише във вид на висша светлина. И човешкият разум не е в състояние да разбере как е възможно това, а само вече удостоилият се с него знае и казва на останалите: „Опитайте и ще видите колко прекрасен е Творецът”.

Затова, когато човек се подготвя да приеме духовните закони, което се нарича „бреме на властта на небесата”, това негово решение трябва да бъде абсолютно, тоест изцяло за отдаване, а не за получаване. И ако човек види, че не всички негови желания (духовни органи) са съгласни с това решение, тогава няма нищо друго, което би могло да му помогне, освен молитвата. В нея да излее пред Твореца целия копнеж на своето сърце, молейки Го да му помогне неговото тяло да се съгласи да стане роб на Твореца (тоест неговите желания да се съгласят да се уподобят с желанията на Твореца).

Но не казвай, че щом „лишма” е подарък свише, тогава всички усилия на човек и всички извършвани от него поправяния в опитите му да постигне отдаване са безполезни, ако всичко зависи само от Твореца. Защото именно затова мъдреците са казали: „Човек няма право да освободи себе си от тази работа, а е длъжен да постигне такова собствено искане и стремеж към „лишма”, което да стане молитва, защото това е невъзможно да се постигне без молитва”.

Но в него не може да се роди истинска молитва, докато не разбере, че без нея е невъзможно да постигне „лишма”. Затова с помощта на всички усилия, които полага, стараейки се да постигне „лишма”, в него възниква истинско желание (поправено кли) да получи свойството отдаване. И чак след всички негови действия, той може да стигне до истинска молитва, защото вижда, че всички усилия, които полага, изобщо не могат да му помогнат. Само тогава, от дълбините на неговото сърце, в него се ражда истинската молитва, а Творецът чува тази молитва и му дава като подарък свойството отдаване – „лишма”.

Необходимо е също да се знае, че придобивайки свойството „лишма”, човек убива своето егоистично намерение „заради себе си”, наричано „зло начало”, защото злото начало означава „получаване заради себе си”. А удостоявайки се със свойството да отдава, човек анулира намерението „заради себе си”. И по този начин той убива своя егоизъм, тоест повече не използва своето намерение „заради себе си”. А когато стане непотребно и лишено от своята роля, то се превръща в мъртво.

Но ако човек си даде сметка какво е придобил в резултат на всички свои усилия, тогава ще види, че вече не е толкова тежко да поработи за Твореца по две причини:

1. Защото, така или иначе, желаейки това или не, той все едно е длъжен да работи в този свят.

2. Но ако работи „лишма”, заради Твореца, тогава получава наслаждение от самата работа.

И по този повод нека си спомним примера с Магид от Дубна, обясняващ фразата: „Но не Мен си призовал ти, Яков, защото ти е дотежало от Мен, Исраел”. Защото човекът, работещ за Твореца, по време на своята работа изпитва не тежест, а наслаждение и вдъхновение.

Но работещият с друга цел, не заради Твореца, не може да дойде при Него с претенции защо Творецът не му помага по време на неговите усилия, като му изпраща сила и вдъхновение. Тъй като той работи за друга цел. А само към този, за когото работи, той може да се обръща с оплакване, за да му даде енергия и наслаждение по време на работа. И за такъв човек е казано: „Нека подобни на тях бъдат техните богове и всички, които разчитат на тях” (Псалм 115).

Но не се учудвай, че по времето, когато човек приема властта на Твореца, тоест желае да работи заради Него, той не усеща никакво въодушевление и вдъхновение, усещане за живот и наслаждение, за да може всичко това да го задължи да приеме намерението „заради Твореца”. Напротив, човек е длъжен да приеме условието „заради Твореца” против своето желание, неусещайки от това нищо приятно, когато тялото изобщо не е съгласно на такова робство. Защо в такъв случай Творецът не дава на човек приятно усещане?

А цялата работа е там, че това е огромна помощ от страна на Твореца, защото ако егоизмът на човек бе съгласен с намерението „заради Твореца”, човек никога нямаше да може да постигне „лишма”, а завинаги би останал в намерението „заради себе си”. Подобно на това, как крадецът бяга пред тълпата и най-силно от всички крещи: „Дръжте крадеца!”. И изобщо не е ясно кой е крадецът, за да го хванат и да вземат откраднатото.

Но когато крадецът, тоест егоизмът, не усеща нищо приятно в намерението „заради Твореца” и не е готов да приеме Неговата власт, то тялото приучава себе си да работи срещу желанието, и тогава има средства, които могат да го доведат до намерението „заради Твореца”, за да бъде само една неговата цел – да достави наслаждение на Твореца.

По-рано неговите усилия са били срещу желанието, а когато вече е приучил себе си да работи за отдаване, „заради Твореца”, тогава постига наслаждение от самата работа. И това означава, че неговото наслаждение е също и на Твореца.