Чуто на 14-ти Шват

   За стиха: «Възпявайте Твореца, защото велико е сътвореното от Него» (Исайя 12) (същите тези думи означават «подрязвайте лошите кълнове за Твореца, тъй като гордостта е сътворил Той») е трябвало да се каже, че «подрязвайте» (възпявайте) има същото значение, както и «Силата моя и подрязването» (също «Твоето възпяване») (Псалм 18). Тоест трябва винаги да се подрязват и отстраняват бодлите от лозето на Твореца. И дори когато човек се чувства съвършен и му се струва, че сякаш е премахнал бодлите, изказването завършва с: «Тъй като е сътворил гордостта». Това означава, че Творецът сякаш е създал в този свят пораждането на гордостта, когато на човек му е приятно да смята себе си за предан и честен и затова му се струва сякаш той е отделил бодлите от себе си и е станал съвършено друг човек – а това е гордост.

   Но човек трябва винаги детайлно да анализира своите постъпки, да проверява с десет различни проверки и да не се основава на своето временно усещане, тъй като то е само проява на гордостта. Както е казано от името на праведниците: «Лентяи сте вие, лентяи! И затова казвайте: ще отидем и ще пренесем жертва на Твореца наш!» (Шмот)

   И се обвиняват синовете на Израел в това, че казват: «ще отидем да принесем жертва», по такъв начин чувствайки, че вече са поканени на жертвеника, стоящ пред Твореца – само поради лен и безсилие, защото не искат повече да работят и винаги да проверяват себе си, дали са поканени те на тази велика работа? И затова им се струва, сякаш вече са завършили тази работа, както се обяснява в края на стиха: «Тъй като е сътворил гордостта».

Чуто на 22-ри Адар (9 Март 1953 г.), в Тел-Авив

   Пита се, защо трябва да привличаме светлината на мъдростта, означаваща знание, ако цялата наша работа се извършва във вяра над знанието?

   И Баал а-Сулам обяснява: ако праведникът на поколението не притежава знание, то народът на Израел не би могъл да работи с вяра над знанието. Но именно тогава, когато праведникът на поколението привлича светлината на мъдростта (Хохма), тогава неговото знание (Даат) свети в народа на Израел.

   Като в човешкото тяло, ако мозъкът разбира и знае, какво иска човек, то всички органи действат, изпълнявайки своите функции и не се нуждаят от какъвто и да е разум – и ръката, и кракът и всички останали органи действат и изпълняват това, което им е възложено. И на никой няма да му дойде на ум да се съмнява и да говори, че ако ръката или кракът биха имали собствен разум, то те биха работили по-добре.

   Но за органите на тялото не е важно да имат собствен разум, защото те се оценят според силата на мозъка. И ако мозъкът притежава велик разум, то всички органи, благодарение на него, се наричат велики. Така и тук, ако народът се прилепя към праведника, то вече се удостоява със знание и може да действа с пълна вяра, имайки всичко необходимо и без да се нуждаят от каквото и да е друго допълнително знание.

   Има избор между сладко и горчиво, и има избор между истина и лъжа. Истина и лъжа се избират с разума, а сладко и горчиво – със сърцето. И затова трябва да отделим внимание на работата в сърцето, за да се стреми то към отдаване, а не към получаване. Но от страна на природата единствено получаването е сладко за човека, а отдаването е горчиво. И трябва да се работи, за да замени получаването с отдаване – това се нарича работа в сърцето.

  Разумът работи с истина и лъжа и тук трябва да се върви с вяра над разума, т.е. с вяра в мъдреците, защото сам човек не е способен да различи къде е истината и къде е лъжата.

Чуто на 21-ви Адар (8 Март 1953 г.)

    Работата по получаване и отдаване зависи от сърцето и това е нивото ВАК. Докато работата във вярата и знанието принадлежи на нивото ГАР. И макар те да са едно цяло, доколкото съгласно важността, която се предава по време на работата по получаване и отдаване, човек придобива вяра, но все пак това са две особени категории. Тъй като дори, когато човек може да работи в отдаване, той все пак иска да види – на кого дава и кой приема неговата работа. И затова той е длъжен да включи в своята работа разума, т.е. да вярва, че съществува Този, който управлява всички и приема работата на нисшите.

   В Зоар е казано: «Когато се ражда човек, дават му душа от чисто животно». Тоест дори неговата животинска душа е съгласна да работи за Твореца. А когато се удостоява с нещо повече, тогава му дават «променена душа», която се нарича «в кръгове». Това означава, че той придобива постоянно копнееща душа, която се върти от едно място на друго, подобно на вечно въртящо се колело – така и душата се преобръща и се върти, за да се слее със святостта. 

Чуто през 3-я ден на седмицата Мишпатим (27 Февруари 1943 г.)

   «От самата тази глава сълзи росата на Зеир Анпин» (книгата Зоар). Във всеки косъм, под неговия бял корен има отвор, за което е казано (Йов 9): «С бури Той ще ме срази» (сеара – «буря», а също и «косъм»), и затова се казва, че «Отвръщал Творецът на Йов през бурята» И в това е смисълът на думите: «Всеки записан, нека вложи половин шекел в свещения шекел» – «по една бека (пробойна) от глава – за изкупление на душите техни» (Шмот).

   Същността на косъма се разкрива от такива понятия, като чернота и чернило. Когато човек усеща отделяне от Твореца поради това, че го обхващат чужди на духовното мисли – това се нарича «коси» (сеарот). А «бял корен», т.е. белило, възниква тогава, когато върху него въздейства светлината на Твореца, приближавайки го към Себе си. И двете заедно се наричат «светлина и кли».

   Цялата работа започва с пробуждането на човека към работа за Твореца, когато той се удостоява с «бял корен» и усеща в работата за Твореца живот и светлина. А след това при него идва някаква мисъл, чужда на духовното, благодарение на която той пада от своята степен и се отделя от работата. Чуждата мисъл се нарича буря (сеара) и косъм (сеара). А под косъма има отвор, означаваща недостиг и отвор в главата.

   А преди да са го посетили страничните мисли, главата му е била цяла и съвършена, и той е бил близък с Твореца. Но благодарение на чуждите мисли, той се отделя от Твореца, а това означава, че в главата му вече се появява недостиг. И със своите съжаления, че това се е случило, той открива в този отвор «воден източник». Така косъмът става канал за предаване на светлина, благодарение на което човек отново се удостоява с белия корен на косъма.

   А след това, отново го връхлитат странични мисли и отново го отделят от Твореца. И пак се образува отвор под косъма, т.е. отвор в неговата глава и недостиг. А той съжалява за това и още веднъж поражда «воден източник», и тогава косъмът се превръща в канал, прокарващ светлина.

   Така това продължава и продължава, и същите тези състояния се повтарят отново и отново – подеми и падения, докато не се умножат тези «коси» до пълната мяра. Тъй като всеки път, когато човек се връща и поправя състоянието, той привлича светлината. А тази светлина се нарича роса, както е казано: «Главата ми е пълна с роса» (Песен на песните). Тъй като светлината достига до човека на редуващи се порции, всеки път капка по капка. А когато напълно завърши своята работа «и никога вече не ще се върне към глупостта своя», то « тази роса съживява мъртвите» (Зоар).

   И в това е смисълът на «бека» (пробойни), означаващи, че страничните мисли му пробиват главата. И в това е същността на половиния шекел, защото човек е наполовина грешник и наполовина праведник. И трябва да се разбира, че тези «половина на половина» не се случват едновременно, а във всеки момент трябва да има завършено състояние. Тъй като, ако човек е престъпил една заповед и не я е изпълнил, то вече не се счита наполовина праведник, а се счита за пълен грешник.

   Но има две времена. В едното време той е праведник, т.е. слива се с Твореца и е напълно оправдан. А после при него идва падение и той става грешник. Както е казано: «Светът е създаден за абсолютни праведници или за завършени грешници». И затова той се нарича «половина», тъй като двете времена се редуват.

   Затова е казано: «За изкупление на душите техни» – за сметка на «бека» (пробойните), когато той чувства, че главата му не е съвършена, тъй като ако в него прониква някаква странична мисъл, то неговият разум престава да бъде в съвършенство и в съгласие с Твореца. А със своето съжаление за това той изкупува своята душа. И така всеки път, разкайвайки се и възвръщайки се към Твореца, той привлича светлина, докато в пълна мяра не се напълни със светлина, както е казано: «Главата моя е пълна с роса».  

   Прошка е от думата «приобщаване към добродетелите». С други думи, именно благодарение на възвръщането от любов, когато злите намерения се превръщат в заслуги, човек ги «приобщава» към добродетелите, т.е. към заслугите.

   Покаяние е от думите «да прогони своя добитък» (Изход 22:4).С други думи, човек прогонва от себе си престъпните замисли и решава, че от днес нататък той ще прави само това, което ще стане за него заслуги. Това се счита за възвръщане от страх, когато злите помисли стават за него грешки.

   Изкупление е от думите «И ще изкупи жертвеника» (Ваикра 16:33), което означава «трябва да получат изкупление чрез този човек». Защото когато човек знае за своята нечистота, в него няма сили и наглост да влезе в двореца на Царя. И затова му е трудно, виждайки и спомняйки злите си дела, противни на желанието на Царя, да се занимава с Тора и заповедите, а още по-малко да моли Царя за позволение да се прилепи към Него и да се съедини с Него.

   Затова е нужно изкупление, когато той не би видял своето жалко състояние и пълна нищожност и не би си спомнил за своето положение, а може да усети радост от това, че може да се занимава с Тора и с духовна работа. Ако започне да се намира в радост, тогава ще има възможност да моли да се съедини с Царя. Тъй като Шхина се възцарява само там, където има радост.

   И затова преди всичко е необходимо изкупление. А след това, като извърши възвръщане поради трепета и страха, човек се удостоява с покаяние. А след него, извършва възвръщане заради любовта и се удостоява с прошка.

   Нужно е да вярва, че всичко случващо се в нашия свят е в следствие на висшето управление и не съществуват никакви случайности. А също така е необходимо да знае, че всичко написано е за наше предупреждение, т.е всички проклятия, които ни се стоварват, «ако не се вслушаме» – са страшни страдания. А не така, както хората мислят, някои от които говорят, сякаш това не е проклятие, а благословия. И привеждат като доказателство Магид от Козинец, който винаги извършвал особена молитва «Възход към Тора», четейки глава «Тохахот» (предупреждение). А той казва, че това е истинско проклятие и нещастие.

   И ние също виждаме сами, че тези проклятия съществуват в реалността, т.е. усещаме в този свят горест от ужасни и непоносими страдания. Но трябва да вярваме, че всички тези страдания е нужно да бъдат отнесени към действието на висшето управление и Творецът определя всичко. Моше Рабейну взел тези проклятия и ги съединил с Твореца, за което е казано: «И нямало пророк, равен на него по всички тези страшни постижения».

А когато човек вярва в това, то вярва също така че «Има съд и има Съдия». Затова Магид е извършил възход към Тора по главата, съдържаща предупреждения, тъй като само той е могъл да обедини тези проклятия и страдания с Твореца, доколкото е вярвал, че «Има съд и има Съдия». Благодарение на което от всички тези проклятия израснали истински благословения, «Тъй като направил Творецът така, че да треперят пред Него».

   И в това е смисълът на казаното: «От самия удар изцелява превръзката». Тоест «По същия този път, където отстъпват грешниците – ще минат праведниците». Тъй като щом се окажат на такова място, където няма поддръжка, там веднага се прилепя нечистата сила (ситра ахра), и грешниците отстъпват. Грешник, който не е способен да върви с вяра над знанието, пада, оказал се без всякаква опора. И тогава той остава между земята и небето, доколкото грешниците могат да действат само вътре в знанието, имайки «лоши очи, високомерен поглед».

   Докато праведниците, които «не гледат отвисоко и не са надменни по сърце», ще минат по този път. Излиза, че това се обръща в благословия. Защото благодарение на това, че човек обединява всички страдания с висшето управление и приема всичко с вяра над знанието, се появяват в него келим, готови да приемат благословението.

Чуто на 5-я ден от седмицата Трума (11 Февруари 1943 г.)

    Казано е, че Творецът «дава мъдрост на мъдреците». И се пита, не следва ли да се даде мъдрост на глупците?

    Но е известно, че в духовното няма насилие и на всеки се дава според неговото желание, тъй като духовното е източник на живот и наслаждение, а как може да се даде насилствено нещо добро? Затова, ако видим, че се занимаваме с Тора и заповедите чрез сила, то трябва да преодоляваме съпротивлението на своето тяло, което не е съгласно с тази работа, защото то не чувства в нея удоволствие – разбира се това е така, защото то не усеща духовното, заключено в Тора и заповедите. Духовното, което е източник на живот и наслаждение, както е написано в книгата Зоар: «Ако работата за теб е бреме, значи в нея участва нечистата сила».

    И затова мъдростта може да бъде дадена само на мъдреците, тъй като глупците не чувстват от нея никаква необходимост. Единствено мъдреците се нуждаят от мъдрост съгласно своята природа. Защото мъдрият обича мъдростта, и към нея е единственото му желание! А съществува правило, че единствено желанието води към действие всички – тогава човек ще прилага всички свои усилия, за да придобие мъдрост, а значи, в крайна сметка, ще се удостои с нея. Затова, обичащият мъдростта може вече да бъде наречен мъдрец, съгласно неговото крайно състояние.

    Докато за глупеца се казва: «Не се стреми глупеца към разбиране». Излиза, че именно за нас е казано: «Дадена е мъдрост на мъдреците», за да не се отчая обичащия мъдростта от това, че не я е достигнал още, макар и да е приложил за това множество усилия. А е продължил своята работа, и тогава, разбира се, придобива мъдрост, тъй като той обича мъдростта. И затова е казано: «Върви по този път и безусловно ще преуспееш».

    Но трябва да се разбере, какво може да направи човек, ако по природа «той се ражда диво магаре», и откъде ще се вземе в него желание да жадува за мъдростта?

    За това ни е даден съвет: действайте, «изпълнявайки Неговото слово и вслушвайки се в Неговия глас» (Псалм 103). Доколкото, желаейки да постигне нещо, човек ще направи всичко за постигане на желаното. И ако в него няма стремеж към мъдрост, значи не му достига именно желание да придобие мъдрост, и затова той започва да прилага усилия и да действа, за да придобие желание за мъдрост – защото това е единственото, което не му достига.

    И порядъкът е такъв, че човек е длъжен да прилага усилия в Тора и в духовната работа, независимо от своето нежелание, и това се нарича работа чрез сила, когато извършва действия, без да желае това, което прави. И за това са казали мъдреците: «Всичко, което е по твоите сили да направиш – направи!» и благодарение на чудесната сила на знанието възниква в него желание и страст към мъдростта. И тогава се осъществява в него написаното: «Дадена е мъдрост на мъдреците», когато се удостоят да чуят гласа на Твореца и действията, които по-рано е изпълнявал против своето желание, ще станат за него желани.

    Затова, ако искаме да намерим човека, обичащ мъдростта, то трябва да гледаме за този, който прилага усилия за нейното постигане, макар все още и да не се е удостоил с любов към мъдростта. Тъй като благодарение на своите усилия, той ще се удостои да я обикне, а когато придобие желание за мъдрост, тогава ще заслужи и самата мъдрост. По същество се получава, че желанието да стане мъдър е кли, а мъдростта е светлина. И това означава, че в духовното няма насилие.

    Светлината на мъдростта означава светлина на живота, тъй като под мъдрост се разбира не сухия разсъдък, а самия живот, в което се заключава цялата нейна същност, без която човек се смята за мъртъв. И затова може да бъде казано, че мъдростта се нарича живот.

Чуто в ноща на «Пурим» след прочитане на Мегилат Естер (1950 г.)

   «Има един народ, разсеян и разделен сред другите народи» (Мегилат Естер 3:8). Аман казал, че по негово мнение, ще се отдаде унищожаването на юдеите, тъй като те са разединени и всеки е отделен от ближния свой, и затова разбира се ще ги надвие нашата сила. Защото такова разделение води към отделяне на човека от Твореца, и затова Творецът не ще им помогне, ако те са откъснати от Него.

   Затова тръгнал Мордехай да поправя този порок, както разказва Мегила: «Събрали се юдеите... Събрали се, за да отстояват своите души» (Мегилат Естер) – т.е. благодарение на обединението спасили душите свои.

   Съществува обичай на празника Пурим да се ядат сладки с триъгълна форма, наречени хамен-ташим, т.е. «Джобовете на Аман». И е казано, че «човек е длъжен да се напие до такава степен, че да не прави разлика между проклетия Аман и благословения Мордехай». И затова ядат «Джобовете на Аман», за да помнят, че Аман ни е дал само «джобове» – келим, желание, но не и напълване. Тъй като само големината на желанието за наслаждаване се намира във властта на Аман и именно него сме длъжни да вземем. Но напълването на тези желания с наслаждение е невъзможно с келим на Аман, а само с помощта на келим на «Мордехай», с намерението за отдаване. Докато на получаващите келим действа цимцум, съкращение.

   И за това се казва: «Казал Аман в сърцето свое: на кой, освен на мен, ще поиска Царят да окаже почет!» (Мегилат Естер 6:6). Това се нарича истинско желание за наслаждение. Затова казал той: «Нека донесат царската одежда, която Царят обличал и да доведат коня, на който яздил Царят!»

   Но в действителност, желанията на Аман, които се наричат келим за получаване, не могат да получат нищо, заради действащото върху тях съкращаване. В тях има само желание и потребност от напълване, т.е. той знае какво иска. И затова казал Царят на Аман: «Вземи по-бързо одеянието и коня и направи това, което си казал за Мордехай юдеина».

   И това се нарича: «светлините на Аман в келим на Мордехай», т.е. в намерение за отдаване.

Чуто от моя баща и Учител

   «Творецът е само за благото на Израел – за чистите сърца!» (Псалм 73). Известно е, че думите «само» и «единствено» означават намаление, т.е. навсякъде, където в Тора е написано «само» и «единствено», става намаляване.

   От гледна точка на духовната работа това означава времето, когато човек смалява себе си и се принизява. А човек може да принизи себе си именно тогава, когато се стреми да се възгордее, т.е. иска да бъде голям, желае да разбере всичко, и душата му жадува да придобие способност да види и чуе всичко, но независимо от това, той принизява себе си и върви със закрити очи, изпълнявайки Тора и заповедите с абсолютна простота и наивност. И това «е за благото на Исраел», където думите «исра-ел» (направо към Твореца) се състои от същите букви, от които и «ли рош» (За мен е главата, разумът).

   Тоест човек вярва, че има свят разум, независимо от това, че пребивава в състояние «само», считайки себе си за малък и низш и казва, че това е «само» за негово благо. И тогава се въплащава в него «Творецът е за чистите сърца», т.е. удостоява се с чисто сърце, за което е казано: «И изтръгнах Аз от вас каменното сърце и ви дадох сърце от жива плът». Жива плът означава Мохин де-ВАК, което се нарича обличане на светлината и което идва от страна на Висшия. Докато, светлината Мохин де-ГАР трябва да дойде от страна на самия човек отдолу, за сметка на собствени изяснения.

   И трябва да се поясни, какво означава ГАР Мохин и ВАК Мохин, тъй като на всяка степен има множество свойства ГАР и ВАК. И е възможно да се има предвид, че малкото състояние (катнут), наричано Галгалта ве-ейнаим на нисшия, се издига с МАН, с молитва, с помощта на кли издигащо МАН, което се нарича АХАП на Висшия. Получава се, че Висшия издига нисшия, а след това, за да получи ГАР на светлините и АХАП на келим, нисшият трябва да се издигне сам.

   Основната борба трябва да се води там, където има право на избор. Докато при спазването на заповедите или нарушаването им, човек е близо до загубата и е далече от спечелването, и затова е длъжен да ги изпълнява както е установено, без всякакви разсъждения.

   Но там, където му е разрешено да избира, той трябва да води война и да изпълнява заповедта по свободата на избора. И доколкото това е само свобода на действието (а не заповед), то даже ако не претърпи в него неудача, не ще направи чак толкова голямо прегрешение. И затова тук той е близо до наградата, тъй като ако победи в тази война, то ще внесе нови владения под властта на святостта.

   Празникът Песах означава светлината Мохин де-Хая. А дните от Сфира Омер (броено от Омер – 49 дни между Песах и Шавуот) се отнасят до светлината Мохин де-Йехида. Затова по време на Омер става излизане на светлината Мохин, тъй като това е времето на издигане на МАН, а е известно, че по време на издигане на МАН светлината излиза. Но след завършването на Омер светлината Мохин се връща на местото си.

   Всичко е така, защото малкото състояние (катнут), съществуващо по време на отчитането на Омер, е катнут на нивото Йехида. Но заедно с това, в делничните дни има светлината Мохин де-Ишсут и в събота светлината Мохин де Аба ве-Има.

   Главната особеност на «обратната страна» (Ахораим) е отсъствието на светлината Хохма, която съставлява същността на жизнената сила и се нарича пряка светлина. И на тази светлина е било направено съкращение (Цимцум), за да не се стигне до противоположност на свойствата (на Твореца и творението). Затова докато ЗОН (Зеир Анпин и Нуква) не са поправени, те нямат степента ГАР, за да не подхранват нечистите сили (ситра ахра).

   Но все пак, тъй като не им достига ГАР, има опасност там да се впият клипот. Защото нечистите сили се наслаждават от всичко, в което отсъства святост, идвайки и питайки: «Къде?» (Къде е славата на Твореца ваш?). Но на този въпрос е невъзможно да се отговори, докато отсъства светлината Хохма. Затова на ЗОН се прави поправяне, при което те се издигат и се включват в Бина, обладаваща свойството «Хафец Хесед» (желаеща само да отдава, Хасадим) и отблъскваща светлината Хохма. В самата Бина няма потребност от получаване на светлината Хохма, тъй като нейната същност е Хохма.

   И това означава, че правят всичко според разума на своя Учител и цялата им основа се намира в техните корени, т.е. основават се на мнението на Учителя. А там не може да го има въпросът: «Къде е славата на Твореца ваш?»

   И те остават в Бина докато се поправят, издигайки молитва (МАН) със своите усилия и старания, докато не се очистят от егоистичните свойства и не станат способни да получават мъдрост (Хохма). И само тогава им е разрешено да разкрият собствената си същност и да изяснят, че страдат от отсъствието на Хохма, и да решат този въпрос, т.е. да притеглят светлината Хохма, озаряваща ги със светенето на мъдростта (светенето на Хохма).

   Тогава те получават самостоятелност и излизат от властта на Бина, защото притежават светлината Хохма, която унищожава и отделя клипот. И може би в този смисъл е фразата: «И знай какво да отговориш да безбожниците».

   И това се нарича «една Стена» зад Бина, която е достатъчна за тях двамата, защото тя служи за бариера от нечистите сили (ситра ахра). Тоест ако човек се полага на мнението на Учителя и се съединява в едно с Учителя, то същата тази стена, която има в Учителя, обладаваща свойството «хафец хесед», е достатъчна също и за негова защита.

   А когато те се разделят, т.е. ученикът сам притегля светенето на Хохма, той вече може да действа самостоятелно, тъй като е способен да отговаря на всички трудни въпроси на нечистата сила.

Преписано от записите на моя баща и Учител

   След всяко новолуние е необходимо да се чакат седем пълни дни и само след това може да се благослови луната. Но освен това, това трябва да бъде на края на Съботата. И не трябва, както обикновено е прието, да се чака края на изхода на Съботата, което се случва преди края на седемте пълни дни, и да се благослови луната. А също не трябва да се отброяват седем пълни дни и да не се дочаква изхода на Съботата. Не, тези две изисквания трябва задължително да бъдат спазвани.

   Работата е там, че духовният корен на Луната е малхут, наречена «седма», което означава «Тъй като в мен е Той». Когато се напълни Съботата от шестте делнични дни, наречени «Той», Съботата казва: «В мен е Той». «Той» е Слънцето, а «в мен» е Луната, която се напълва със светлина от Слънцето, защото самата тя не се явява източник на светлина.

   Но в Луната има две особености, наречени Събота и Месец. Тъй като Луната – това е Малхут, състояща се от четири части: Хохма, Бина, Тиферет и Малхут. Първите три части: Хохма, Бина и Тиферет съответстват на Съботата, т.е. трите съботни трапези, за които в Тора намеква три пъти повторената дума «днес», в този ден. (Всичките три трапези се наричат дневни.) А 4-тата част в Малхут (Малхут в Малхут) съответства на края на Съботата или на месеца. И тя не е включена в съботния ден (в този ден), защото това вече е нощ.

   Но нали и първата трапеза на Съботата също става през нощта? Защо за нея в Тора е казано «в този ден», и се нарича дневна? Защото нощта на Съботата е «ден един, известен на Твореца – не ден, и не нощ, а когато на свечеряване бъде светлина». Докато на края на Съботата все още е тъмно, светлината отсъства. Затова от мъдреците има указание поправянето на тази нощ и на тъмнината на изхода на Съботата, която остава все още без поправяне, да става с особена трапеза, наречена «Мелав малка» (Изпращане на Царицата).   

   Тази трапеза съответства на духовното поправяне, което дава сили за съществуването на «костни джобове» (eцем луз), 4-тата част в Малхут, която не може да получава от трите съботни трапези. Но получавайки сили от духовното действие, наречено «Изпращане на Царицата», четвъртата част в Малхут се поправя с действие, което се нарича «Благословия на месеца». И по този начин «Исраeл освещава времето», т.е. поправя именно този остатък от Съботата, който не се напълва от съботните трапези.

   И дори Великият Коeн, Първосвещеникът, обладаващ висша святост, трябва да се пази, за да не се оскверни с докосване до мъртвите, дори до своите роднини. Дава му се такова предупреждение: «И от докосване до най-близкия роднина (същата дума – «остатък» от Съботата) ще оскверни себе си». Работата е там, че Съботата е източникът на цялата висша святост. А тъй като «eцем луз», четвъртата част в малхут, наречена «остатък» от Съботата, не се поправя с помощта на съботните трапези, то дори Първосвещеникът не може да не оскверни себе си от нея.

   И в това е същността на поправянето с действие «Благословия на новолуние», макар то да произлиза от Съботата. Затова Мойсей не могъл да благослови новолунието, докато Творецът не му показал подобието на огнените монети и не указал: «Ето такава Луна благославяй». А Мойсей се затруднявал, защото цялата негова сила е от Съботата, защото в Съботата е била дарена Тора. И затова той не намерил сили в цялата светлина на Тора да произведе поправяне на този «остатък», 4-тата част в Малхут, защото тя не се храни от съботните трапези. Затова Мойсей не могъл да благослови Луната.

   И какво направил Творецът? Взел и направил вътре в Луната още една форма, като огнена монета. И по форма, отпечатъкът на тази нейна страна не прилича на другата ѝ страна. Както казали мъдреците за монетата на Праотец Авраам, че на едната ѝ страна има отпечатък на стар мъж и стара жена, което означава бхина бет и свойството милосърдие, а на другата страна – млад юноша и девойка, което означава 4-тата част, бхина далет, т.е. строг съд и ограничение, както е казано: «И не я познал ни един мъж» (Берешит). И тези две форми свойства: Бина и Малхут съвместно участват в поправянето на Малхут.

   Когато Творецът желае там да продължи поправянето със светлината на Съботата благодарение на работата на праведниците, то им показва свойството, излизащо от трите първи части на Малхут, наречено бхина бет, което праведниците могат да благославят със светлината на Съботата.  

Чуто на утринната трапеза на празника Песах (1948 г.)

    Казва се, че обичаят да не се яде на гости на Песах е предизвикан от изискванията на кашрут. Тогава защо не постъпват така в течение на цялата година? И дори ако е известно, че човек съблюдава напълно кашрут още по-щателно, отколкото у нас в дома, все едно не е прието да се яде у него. А работата е в това, че забраната на заквасеното (хамец) се проявява във всичко дребно, в което е угодно, и не е по силите на човек сам щателно да го изпълни – само Творецът може да го спаси от най-малкото нарушение.

    И в това е смисълът на указанията да се пази от всичко заквасено, и е поръчано на човек да бъде внимателен и да следва всички съвети, за да не се приближи към нещо непозволено. Но е невъзможно човек сам да се спаси, защото само Творецът може да го спаси. И разбира се, защитата не е еднаква за всички – има хора, които Творецът пази повече, и има такива, които Творецът не пази така силно. Това зависи от нуждата на човека от Твореца, тъй като има такива, които знаят, че се нуждаят от повишена защита и затова призовават Твореца повече да се грижи за тях. А има хора, които не чувстват особена необходимост от защита свише. Но външно това е невъзможно да се разграничи, тъй като всичко зависи от вътрешното усещане, когато човек чувства в себе си такава потребност и се нуждае от повишена защита.

Чуто на 15-ти Шеват (29 Януари 1945 г.)

    «Да не вземе от Дървото на Живота, и да не яде, и да не живее вечно» (Берешит).

    Баал а-Сулам обяснява, че човек може да вземе Хасадим Мехусим («скритата Хасадим», при която не се изисква светлината Хохма), разпространяваща се от нивото Хазе и нагоре, и така напълно да се удовлетвори. А от това той няма да поправи прегрешението на Дървото на Познанието, което се отнася към нивото от Хазе и надолу. Дървото на Живота се отнася към нивото от Хазе и нагоре, където се разпространява скритата Хасадим.

    И ми се струва, че това обяснява думите, произнасяни от нас в молитвата: «Дай ни живот, в който има страх пред Небесата, и живот, в който има страх от прегрешения». И разликата между тях, както обяснява Баал а-Сулам, е в това, че в единия случай човек избира своя живот от страх от прегрешения, т.е. нямайки друга възможност. А страх пред Небесата означава, че той има избор, и даже ако не приеме такова условие, все едно няма да прегреши – и все пак той го избира от трепет пред Твореца.

    И тогава вече не трябва да се казва, че скритата Хасадим означава малко състояние (катнут), както във времето, когато той няма друга възможност. Но когато той достига разкритата светлина Хасадим (Хасадим Мегулим) на нивото Рахел, тогава и нивото Лея, отнасящо се към скритата Хасадим, означава нивото ГАР и голямо състояние (гадлут). И това се нарича трепет пред Небесата, когато достигайки откритата Хасадим, той въпреки всичко, избира скритата Хасадим.

    Получава се, че има два вида скриване на Хасадим:

1.Във времето, когато човек не е достигнал степента Рахел и се намира на нивото ВАК.

2.Във времето, когато той е достигнал степента Рахел и тогава се нарича с името Лея, довеждащо до нивото ГАР.

    Защо е прието мацата (пасхален пресен хляб) винаги да се държи покритa, т.е. на специален поднос за маца или в друг закрит съд?

    Казано е: «И понесе народът тестото свое преди то да е втасало, в нощвите свои, увити в дрехите свои, на раменете свои» (Шмот). И решението е именно в това: «увити в дрехите свои». Работата е там, че на Песах съсъдите (келим) още не са били поправени, както подобава. Затова е необходима Сфира («отброяване» на дните между Песах и Шавуот) за поправяне на келим. За което е казано: «Видях я аз като капка роза». Тоест в нощта на Песах се случило чудо, и въпреки че е имало възможност някак да се прилепят (нечистите желания), това все пак не се е случило, тъй като тя е била прикрита и не е била забележима отвън, за което намекват думите: «увити в дрехите свои». 

   «И било след много време (в тези велики дни): умрял царят на Египет, и застенали синовете на Израел от работата, и зaвикали – и се възнесъл този вопъл към Всевишния, и чул Всевишният техния вик и стон». (Шмот 2:23)

    Страданията и нещастията достигнали такава степен, че е било невъзможно да се издържат. Тогава народът така силно се помолил на Твореца, че Творецът чул техния вик и стон. Но от друга страна, виждаме, че те казали: «Кой ще ни даде?», спомняйки си пълните тенджери с месо и хляб до насита, а също рибата, която яли в Египет даром, тиквичките, дините, зеленчуците, лукът и чесънът.

   Факт е, че работата в Египет е била много приятна за тях. Както е казано: «И те се смесили с други народи и приели техния начин на живот». Тоест, ако Исраел се намира под господството на други народи, те властват над Исраел, и той не може да се освободи от чуждото влияние, намирайки вкус в тази работа и не желаейки да се освободи от това робство.

    И тогава Творецът направил така, че «умрял царят на Египет» и изчезнала неговата власт над тях, и затова не могли повече да работят. Те разбрали, че ако няма светене на светлината Мохин, даваща съвършенство – то и робството е несъвършено. И «застенали синовете на Израел от тази работа», не носеща им нито удовлетворение, нито жизнена сила, тъй като «умрял царят на Египет», т.е. пропаднала е цялата власт на фараона, даваща им храна и препитание. И затова възникнала в тях възможност за молитва, и веднага дошло избавление.

    А след това, когато вървели в пустинята и попаднали в състояние «катнут», страстно желали отново да се върнат в робството, в което се намирали, докато не умрял царят на Египет.

Чуто на Съботната трапеза на 13-ти Шеват

    Чистотата на тялото (т.е. желанието) показва чистотата на разума. Чистотата на разума се нарича истина, в която няма примеси на никаква лъжа. И в това не всички са равни, защото има такива, които много придирчиво, до най-малката степен, изискват от себе си, но не си струва твърде строго да се придържат към чистотата на своето тяло. В крайна сметка ние така презираме мръсотията, защото тя ни нанася вреда, а ние сме длъжни да се пазим от всичко вредно. Но няма смисъл да се отделя толкова много внимание на тялото, което в крайна сметка ще изчезне, каквито и строги изисквания да му налагаме.

    Докато душата, която е вечна, трябва да се провери с абсолютна строгост, за да няма никаква мръсотия в нея, тъй като всяка мръсотия нанася вреда.

Чуто на 7-ми  Шеват (18 Януари 1948 г.) в Тел Авив

    В света не трябва да има пустота. И тъй като главно за човека се явява желанието, съставляващо основата на творението, и с него се измерва дали той е малък или голям (катнут и гадлут), трябва да има някакво желание в човека – било то към нашия свят, било то към духовния свят. А този, който е лишен от тези желания, се счита за мъртъв, защото цялото творение е само желание, «възникващо от нищото». И тъй като в него отсъства този материал, представляващ целият материал на творението, то естествено се счита мъртвороден и като че ли не съществуващ.

   Затова е необходимо да се стараем у човека да има желание – тъй като това е целият материал на творението – но е необходимо това желание да се проверява. Както всяко живо същество по силата на своята природа чувства какво му е във вреда, така и ние сме длъжни да се погрижим нашето желание да бъде към правилната цел.

Чуто на 7-ми Шеват (18 Януари 1948 г.) в Тел Авив   

   Мисълта се явява следствие, породено от желанието. Затова човек мисли за това, към което има желание в него, и не мисли за това, което не желае. Например, той никога не мисли за деня на смъртта, а напротив, винаги мисли, че той е вечен, защото желае да бъде такъв. Тоест той винаги мисли за желаното.

    Но разумът има особена роля и тя се заключава в неговата възможност да увеличава желанието. Ако в човека има малко желание, което няма сила да прояви себе си и да стигне до постигане на желаното, то мислейки за това желание, човек може да го увеличи и разшири, така че то да започне да изисква своето напълване.

    От това следва, че мисълта само обслужва желанието, а желанието се явява основа, същност на човека. Ако желанието е голямо, то властва над не големите желания. И ако човек иска да увеличи някое не голямо желание, то може да го направи, постоянно задържайки мисълта на това желание. И в тази степен, в която ще мисли за това желание, в тази степен това желание ще се и увеличи.

    Затова е казано, че човек е длъжен постоянно да се занимава с кабала (както се казва: «Да прилага усилия в Тора ден и нощ»), тъй като от това постоянно усилие на мисълта, той увеличава духовното желание дотолкова, че то започва да преобладава над останалите.

Чуто на 24-ти Тевет (6 Януари 1948 г.)

    «Подкуп ще ослепи очите на мъдреците» (Дварим)

     Когато човек започва да проверява условията на духовната работа, се убеждава, че е невъзможно да я приеме по две причини.

    Първо, няма никакви гаранции, че той ще бъде възнаграден за тази работа, тъй като не вижда някой, който вече е получил заплащане. А когато гледа тези хора, които вече са подложили своя гръб да страдат под тежестта на тази работа, не е видно, че са получили заплащане за своя труд. И ако се запита: «Защо те още не са получили награда?», то намира обяснение, че очевидно не са изпълнили условията на тази работа до край. Докато изпълняващият целия ред на работата се награждава изцяло.

    И тогава в него се ражда втори въпрос: но откъде е известно, че той ще се окаже по-способен за тази работа от другаря, и ще може ли да изпълни всички нейни условия, така че да бъде абсолютно уверен, че никой не ще може да намери никакъв недостатък в неговата работа, и той на сто процента ще направи всичко правилно?  

    А ако е така, то се пита: започващият духовна работа, разбира се, е преценил всички тези доводи, и ако въпреки това я е приел, значи ще може да намери някакво обяснение за себе си ли? Но работата е там, че само зорките очи са способни да видят истината, а иначе само ни се струва, че виждаме на чия страна е истината: на страната на праведника или на останалия свят. Всъщност ние не виждаме истината, и за да станат очите зорки, е нужно да се опасяваме от подкупа, който «ослепява очите на мъдреците и изкривява думите на праведните».

    И основно, подкупът идва чрез нашия егоизъм, и затова няма друг изход, освен тази работа да се приеме при всички условия, без всякакви разсъждения – единствено с вяра над разума. А едва след това, когато човек се очисти от егоизма и има сили да анализира състоянието, тогава има надежда, че ще може да го види в истинската му светлина. А на този, на когото са му необходими гаранции, разбира се, не ще може да се справи с този въпрос, тъй като му се струва, че действителната истина е в неговите доводи, и той винаги излиза победител от този спор, тъй като не е способен да види истината.  

Чуто през седмицата Бешалах

   Казано е: «И видял Исраел египтяните мъртви на брега на морето, и видял народът Твореца и повярвал в Него и в служителя Негов, Моше» (Шмот 14).

    Нужно е да се разбере, за какво тук се казва «и повярвали», защото е очевидно, че чудото на излизането от Египет и преминаването през морето е довело Исраел до по-голяма вяра, от тази, която са имали преди. И обяснявайки думите: «Той е Бог мой, и ще Го прославя», мъдреците казали, че една проста слугиня е видяла на брега на морето повече, отколкото е видял Пророк Йехезкел. Тогава се оказва, че излизането от Египет се е основавало на явни чудеса, довеждащи до знанието за Твореца, което е обратно на понятието «вяра», защото не произлиза «над знанието». А когато човек вижда открити чудеса, то му е много трудно да остане във вяра, тъй като получава знание. Защо тогава е написано: «И повярвали в Твореца»?

    И това може да се обясни само с думите: «И всички вярват, че Той е Бог на вярата». Разказва се, че за честта на Израел, дори видът на разкрилите се чудеса не са оказали вреда на тяхната работа заради Твореца, вървящи с вяра над знанието. А това е огромна работа, че вече удостоили се и получили възможност да работят за Твореца в знание, въпреки това, се държат за пътя на вярата, без да я пренебрегват в нищо. 

Чуто на 17-ти Адар II (28 Март 1948 г.)

    В Зоар, Берешит, стр. 165, за тайните на Тора: «Представена е на владетеля охрана свише и е занесен изпепеляващ, огнен меч над всяка войска и военен стан... И оттук произлиза зараждането на различните видове и на всички нива».

    Когато в работа се отделя лявата линия и е необходимо да бъде смекчена с дясната линия, това става на три нива:

    1) в техния корен – в Аба ве-Има,
    2) в Малхут,
    3) в ангелите на Твореца.

    В Аба ве-Има това се нарича «охрана на владетеля». В Малхут това се нарича «огнен, въртящ се меч». А в ангелите това се нарича: «И оттук произлиза зараждането на различните видове и на всички нива».

Чуто в 1-я полупразничен ден на Сукот (27 Септември 1942 г.)

   Написано е: «И вземете си през първия ден плод от великолепно дърво, клонки палмови, листни филизи на дърво с много листа и речна върба» (Емор 23).

   Какво е това «плод от великолепно дърво»? «Дърво» означава праведник, който се нарича «дърво в поле». Плодовете са това, което се ражда от дървото, т.е. плодовете на праведниците – техните добри дела. И те трябва да бъдат украшение на неговото дърво от година на година, т.е. в течение на цялата година: «шест месеца в масло от смирна и шест месеца в благовония» (както е казано в «Мегилат Естер»), и е достатъчно за този, който разбира.

   Докато грешниците са като «боклук, носен от вятъра».

   Палмовите клони (палмови лапи), две длани – това са двете букви хей в името на Твореца АВАЯ. Първата хей (Бина) и втората хей (Малхут), с помощта на които се удостоява със «Златният съсъд, пълен с тамян».

   Клони, лапи (капот) - от думата насилие (кфия), когато човек насила приема в себе си властта на Твореца. Т.е. дори ако неговият разум не е съгласен с това, той върви «над разума» и това се нарича «насилствено сливане».

   Палми (тмарим) - от думата страх (море), което означава трепет (иръа) – както е казано: «Направил Творецът така, за да треперили пред Него». И затова палмовата клонка се нарича «лулав».

   Защото докато човек не се е удостоил със сливане с Твореца, в него има две сърца, което се нарича «ло-лев» (няма сърца), т.е. той не посвещава своето сърце на Твореца. А когато се удостои със свойството «ло» (Него), от което става «сърце на Твореца», то се нарича «лулав».

   Също така човек е длъжен да каже: «Когато станат моите деяния подобни на деянията на отеца мой», вследствие на което той се удостоява да стане «клонче от дървото на светите праотци» (тези думи означават също «филиз на многолистно дърво») – три клонки от мирта, наречени «адасим».

   Но заедно с това, е необходимо да се достигне до състояние «клонка на речна върба», която е лишена от вкус и мирис. И трябва да бъде щастлив и да се радва на подобно състояние в работата за Твореца, макар човек да не усеща в нея ни вкус, ни мирис. Само в такъв вид работата се нарича «Буквите на Единното Име», защото благодарение на нея се удостоява с пълно единение с Твореца. 

Чуто на 24-ти Адар (19 Март 1944 г.)

   И попитал Творецът Адам: «Къде си?». И отговорил той: «Гласът Твой чух аз... и се изплаших, защото съм гол аз, и се скрих».

    И казал Творецът: «Да не протегне ръката своя и да не вземе също от Дървото на Живота»... И изгонил Адам. (Берешит)

  Какъв е този страх, който се е стоварил върху открилия своята голота Адам, дотолкова, че го заставил да се скрие? Работата е в това, че преди да е вкусил от Дървото на Познанието, Адам се хранил от Бина, а това е самата свобода. А после, вкусвайки от Дървото на Познанието, той видял, че е гол, и се изплашил, че може да приеме светлината на Тора и да я използва егоистично, което се нарича «за нуждите на пастирите на Лот». А понятието «пастирите на Лот» е противоположно на вярата над знанието, наречено «пастирите на Авраам», при което човек се удостоява с разкриване на светлината на Тора, без да я използва за оправдание на своята работа.

    Но човек, който казва, че вече не се нуждае от укрепване на вярата, защото светлината на Тора му служи за основание за работата, се отнася към «пастирите на Лот», който принадлежи на «проклетия свят» и означава проклятие, в противоположност на вярата, явяваща се благословение.

    А човек е длъжен да каже, че именно когато върви с вяра над знанието, му се открива светлината на Тора – за потвърждение на правилността на такъв път. Но той не се нуждае от тази светлина в качеството на поддръжка, за да работи вътре в знанието, защото по този начин достига до получаващо кли, на което е било направено съкращение, и поради това се нарича проклето място, а Лот означава «проклет свят».

    Затова Творецът попитал Адам: «Защо се боиш да вземеш тази светлина? От страх, че можеш да нанесеш вреда (да получиш заради себе си)? Но кой ти каза, че си гол? Очевидно, това се дължи на факта, че си вкусил от «Дървото на Познанието», и затова в теб се е появил страх! Тъй като докато вкусваше от всички останали дървета от райската градина, т.е. използваше светлината като «пастир на Авраам» (заради Твореца), не се боеше от нищо!»

    И изгонил Творецът Адам от рая, «да не протегне той ръката своя и да не вземе също и плод от Дървото на Живота». А страхът е бил от това, че той ще направи поправяне и ще се включи в «Дървото на Живота», и няма да поправи греха от вкусването на «Дървото на Познанието». Нали ако е прегрешил с «Дървото на Познанието», то именно това трябва да поправи.

    Затова изгонил Творецът Адам от «Райската градина», за да поправи прегрешението с «Дървото на Познанието», а след това той ще има възможност отново да влезе в «Райската градина».

    Същността на «райската градина» (Ган Еден) е издигане на Малхут в Бина, където тя може да получи светлината Хохма, наречена «рай» (Еден). Малхут се нарича «Градина» (Ган), а Малхут, напълнена със светлината Хохма, се нарича «Райска градина» (Ган Еден). 

Чух го насаме в седмицата Ваера (Ноември 1952 г.)

    Вярата се отнася към Малхут и означава разум и сърце, т.е. отдаване и вяра. А свойството, противоположно на вярата, се нарича Орла (крайна плът) и означава знание. И на човек е присъщо да цени свойството Орла. Докато вярата, която се нарича свойството на Святата Шхина, пада в прахта. Тоест такава работа предизвиква презрение и всички се стараят да избягват този път. Но само той се нарича път на праведните и святостта.

    Творецът желае именно по такъв път творенията да разкрият Неговите Имена (свойства), защото тогава, безусловно, няма да навредят на висшата светлина, тъй като ще се основават само на отдаване и сливане с Твореца. И в този случай, тук не ще могат да се присламчат нечистите желания, които се хранят само от получаване и от знания.

    Но там, където властва Орла, Шхина не може да получи висша светлина, за да не падне тази светлина в клипот. И затова Шхина страда, тъй като в нея не може да влезе висшата светлина, която да бъде предадена на душите.

   И тук всичко зависи само от човека. Защото висшият може само да предаде висшата светлина, но силата на екрана, т.е. нежеланието на нисшия да получава егоистично, зависи от работата на самия човек. Именно ние самите трябва да вземем това решение.

    В следствие на разбиването на желанията (швират келим) паднали искри (отломки от екрана и отразената светлина) в световете БЕА. Но падналите там искри не са в състояние да преминат поправяне. Поправянето е възможно само при условие, ако те се издигнат в света Ацилут.

    А когато човек прави добри дела с намерение заради Твореца (отдаване с помощта на екран), а не заради себе си, тогава тези искри се издигат в света Ацилут. Там те се включват в екрана на висшия, намиращ се в главата на степента, пребиваващ в постоянно сливане (зивуг) със светлината. Веднага след като искрите се включат в екрана, той прави зивуг (сливане с висшата светлина) на тези искри. И светлината, която се ражда от този зивуг, се разпространява надолу във всички светове до степента, до която издигащите се искри предизвикат това.   

    Това е подобно на процеса на осветяване на екрана (отслабване на екрана, издахехут масах) в света Акудим, когато светлината изчезва от гуф, в следствие на издигането на екрана заедно с решимо от табур в пе де-рош. Причината е в това, че когато творението прекратява получаването на светлината поради отслабване на екрана и се освобождава от авиют-а (силата на желанието), масах де-гуф се повдига обратно в пе де-рош – преди това той се е спуснал в гуф (тялото) само защото светлината се разпространявала отгоре надолу, т.е. в получаващите келим (желания). А рош (главата) на парцуфа винаги се счита действаща «отдолу-нагоре», защото се съпротивлява на получаването, на разпространението на светлината.

    Затова когато гуф престава да получава светлината отгоре-надолу, в следствие на отсъствието на екрана, който е отслабнал от сблъсъка на вътрешната и обкръжаващата светлина, това означава, че масах де-гуф (екранът на тялото) се е освободил от авиют-а (използваните желания, дебелината) и се повдига със своето решимо (записите от миналите състояния). Така и когато човек се занимава с Тора и заповедите заради Твореца, а не заради себе си, то искрите се издигат отдолу-нагоре, от степен в степен, в масах де-рош (екранът в главата) в света Ацилут. И когато се включат в този масах, се ражда парцуф по величината на екрана, и се добавя светлина във всички светове. И човекът, предизвикващ издигане и светлина във всички светове, също получава светене. 

Чуто на 15-ти Елул (28 Август 1942 г.)

    За да разберем за какво намеква съкращението ЕЛУЛ (Аз към своя Любим, а Любимия към мен) в духовната работа, е необходимо да се изяснят още няколко понятия:

    1. Смисълът на «царство», «спомени», «тръбене в шофар», а също и смисълът на казаното: «Преклони своето желание пред Неговото желание, за да преклони Той Своето желание пред твоето».
    2. Защо са казали мъдреците, че «Грешниците веднага се осъждат на смърт, а праведниците веднага на живот».
    3. Защо е написано: «Синовете на Гершон: Ливни и Шими» (Шмот 6:17).
    4. Защо в Зоар е написано, че «Йуд  е черна точка, в която няма нищо бяло».
    5. Смисълът на написаното: «Малхут на висшия става Кетер за низшия».
    6. Защо радостта в работата свидетелства за това, че работата е съвършена.

    И за да се разберат всички гореупоменати е нужно да се разбере целта на творението, която се състои в желанието на Твореца да наслади сътворенията. Но за да не усещат творенията срам, вкусвайки дарения хляб, се извършва поправяне във вид на скриване на наслажденията (висшата светлина). Вследствие на това се появява екран, който обръща желанието за получаване в желание за отдаване. И в степента на поправяне на желанията (келим) от получаване на отдаване, ние получаваме скритата по-рано светлина, която вече предварително е предназначена за творенията – т.е. получаваме всички наслаждения, приготвени за творенията в замисъла на Твореца.

    Оттук става ясен смисълът на казаното: «Преклони своето желание пред Неговото желание...» – анулирай своето желание за наслаждение пред желанието за отдаване, желанието на Твореца. Тоест замени любовта към себе си с любов към Твореца, което означава анулиране на себе си спрямо Твореца и достигане до сливане с Твореца. А после Творецът може да напълни със светлина твоето желание да се насладиш, защото то е вече поправено на намерение «заради отдаване».

    И за това е казано: «...за да преклони Той Своето желание пред твоето» – Творецът анулира своето желание, т.е. скриването (Цимцум), което е било в следствие на различията в свойствата на Твореца и творението. А доколкото сега творението става подобно на Твореца, светлината се разпространява към творението, и то получава поправяне на своето намерение да бъде за отдаване, тъй като замисълът на творението е бил да се насладят сътворените, и този замисъл сега може да се осъществи.

    Оттук може да се разбере смисълът на казаното в Песен на Песните: «Аз към своя Любим...» – т.е. аз анулирам своето намерение да се насладя заради себе си и го поправям изцяло за отдаване. И тогава се удостоявам «...и Моят любим към мен» – когато Любимият, т.е. Творецът, ме напълни с висши наслаждения, заключени в Неговия замисъл да наслади творението. И така всичко, което по-рано е било скрито и ограничено, сега става разкрито, и по този начин се разкрива, че замисълът на творението се състои в наслаждаване на създанията.

    Но е необходимо да се знае, че отдаващите желания съответстват на буквите юд-хей в името АВАЯ (юд-хей-вав-хей) и представляват светли (слаби) желания. И именно те се напълват със светлина. Така творението се удостоява с «...и Моят любим към мен» – с напълване с всички наслаждения, т.е. достига до разкриване на Твореца.

    Но има условие, че човек е невъзможно да се удостои с разкриване лика на Твореца, преди той да получи обратната страна: скриване лика на Твореца, и се казва, че за него то е така важно, както разкриването, намирайки се в такава радост в състоянието на скриване, като че ли вече е получил разкриване на Твореца. Но да се задържи в такова състояние, приемайки скриването като разкриване, е възможно само ако човек достигне намерение «заради Твореца». Само тогава човек е радостен да се намира в състояние на скриване, защото за него е важно да наслаждава Твореца, и ако за Твореца наслаждението е по-голямо в състояние на скриване, човекът е готов за това.

    Но ако в човек още са останали искри на егоистично желание, то в него възникват съмнения, и му е трудно да вярва, че Творецът управлява света само с добро и с добра цел – за което и говори буквата юд в името АВАЯ, наречена «черна точка, в която няма нищо бяло». Тоест тя се намира в пълна тъмнина и скриване лика на Твореца.

    Когато човек достигне до това, че губи всякаква опора, той влиза в състояние на черен мрак, в най-ниското от състоянията на висшия свят. И от това се образува Кетер на по-нисшия, т.е. кли за отдаване. Тъй като най-нисшата част на висшия е Малхут, която сама няма нищо, и именно затова се нарича малхут (царство). Тъй като ако приема за себе си властта (царстването) на Твореца, тя нищо не получава и, оставайки в радост, в последствие става Кетер – желание за отдаване, най-светлото кли. Именно благодарение на това, че той приема върху себе си в пълна тъмнина състоянието Малхут – от Малхут се образува Кетер, т.е. кли за отдаване.

    Затова е казано: «Преки са пътищата на Твореца. Праведниците ще ги преминат, а грешниците ще се препънат в тях» – грешниците, т.е. намиращите се под властта на своя егоизъм, по неволя са длъжни да паднат под тежестта на неговия товар, когато се оказват в това състояние на тъмнина. Докато праведниците, т.е. стремящите се към отдаване, се повдигат благодарение на това състояние и се удостояват с желание за отдаване.

    Да уточним определението за праведник и грешник:

    Грешник е този, който още не е определил в своето сърце, че е необходимо, в резултат на усилия и работа над себе си, да достигне желание за отдаване.

    Праведник е този, в сърцето на който вече е определено, че е необходимо да се удостои с желание за отдаване, но още не може да го достигне.

    Както е написано в книгата Зоар, казала Шхина на раби Шимон Бар Йохай (Рашби): «Няма къде да се скрия от теб», и затова му се разкрила. Казал Рашби: «Тъй като към мен е Неговото желание», т.е. «Аз към своя Любим, а Любимият към мен». И така той предизвиква съединението на вав и хей в името АВАЯ, защото няма съвършенство на Твореца и Неговия трон дотогава, докато не се съединят хей и вав, където хей е окончателното желание за получаване на наслаждение, а вав напълва хей, което довежда до състояние на пълно поправяне.

    Затова е казано, че «праведниците незабавно се осъждат на живот». Тоест човек сам трябва да каже в каква книга желае той да бъде записан – в книгата на праведниците, т.е. стремящите се да придобият желание за отдаване, или не. В човека може да има различни желания за отдаване. Например, понякога човек казва: «Вярно, искам да придобия желание за отдаване, но от това отдаване и за мен също нещо да остане», т.е. желае да получи за себе си двата свята и да използва своето отдаване също за самонаслаждение.

    Но в книгата на праведниците се записва само този, който реши напълно да измени своето желание за получаване на желание за отдаване, без да използва каквото и да е заради себе си, за да няма после той възможност да каже: «Ако знаех, че егоистичното желание трябва да изчезне напълно, не бих молил за неговата отмяна». Затова човек трябва с пълен глас да каже за намерението си да бъде записан в книгата на праведниците, за да няма после претенции.

    Необходимо е да се знае, че в духовната работа книгата на праведниците и книгата на грешниците се намират в един човек, т.е. човек сам трябва да избере и окончателно да реши, какво именно той желае, защото в едно тяло, в един човек се намират и праведникът, и грешникът.

    Затова човек трябва да каже дали иска да бъде записан в книгата на праведниците, за да бъде незабавно осъден на живот, т.е. да се намира в сливане с Източника на Живота, желаейки да прави всичко само заради Твореца. И също така, ако е вписан в книгата на грешниците, където се записват всички желаещи да получават заради себе си, той казва, че него незабавно са го осъдили на смърт, т.е. егоистичното желание изчезва в него и сякаш умира.

    Но понякога човек се съмнява, не желае веднага и окончателно да изчезне в него егоизмът. Защото му е трудно да се съгласи, че всички искри на неговото желание да се наслади трябва да бъдат незабавно осъдени на смърт. Той не е съгласен целият му егоизъм веднага да изчезне, а иска това да стане постепенно, не в един момент, когато в него по малко действат желанието за получаване, заедно с желанието за отдаване.

    Получава се, че човек няма окончателно твърдо решение, когато би решил: или «всичко е мое», т.е. всичко е за моя егоизъм, или «всичко е за Твореца», което означава окончателно твърдо решение. Но какво може да направи човек, ако неговото тяло не е съгласно с неговото решение, че всичко трябва да бъде за Твореца?

    В такъв случай му остава да прави всичко, което е по силите му, за да бъдат всичките му желания заради Твореца, т.е. трябва да се моли на Твореца, за да му помогне да изпълни замисленото и да посвети всички свои желания на Твореца, за което е нашата молитва: «Напомни ни за живота и ни запиши в книгата на живота».

    Това означава Малхут (Царство), когато човек приема в себе си това състояние на черна точка, съвършено лишена от белия цвят, което означава да анулира своето желание, за да отправи към Твореца напомняне за себе си и тогава Творецът отменя своето желание пред желанието на човека. И с какво човек напомня за себе си? Тръбенето с рога, който се нарича шофар, от думата шуфра де-има (красота на майката), където «всичко зависи от разкаянието». Ако той приеме състоянието на тъмнина (скриване на Твореца), то трябва и да се старае да го величае, а не да го пренебрегва, което се нарича «красота на майката», т.е. счита го за прекрасно и достойно.

    От казаното може да се разбере, какво означава «Синовете на Гершон: Ливни и Шими». Ако човек види, че го отстраняват (гиршу) от духовната работа, той е длъжен да помни, че това се прави от «Ливни», т.е. защото иска именно «белия цвят» (лаван). Ако му дадат «белия цвят», т.е. ако го освети някаква светлина, и той почувства приятния вкус на Тора и молитвата, тогава е готов да слуша Тора и да изпълнява духовни действия.

    И това се нарича «Шими», т.е. само «при бялата светлина» той е готов да слуша (лишмоа). Ако по време на работата усеща тъмнина, то не може да се съгласи да приеме за себе си такава работа. Ето защо такъв човек трябва да бъде изгонен от Царския дворец, тъй като приемането на властта на Твореца над себе си трябва да бъде безусловно. Ако човек казва, че е готов да приеме върху себе си работата само при условие, че тя ще е при «бялата светлина», когато му свети денят – а ако работата се съпровожда с тъмнина, той не е съгласен на нея –  то такъв човек няма място в царския палат.

    Защото в палата на Твореца се удостоява да влезе само този, който желае да работи заради отдаване. А когато човек работи за отдаване, за него не е важно какво усеща по време на своята работа. И даже ако усеща тъмнина и падение, това не го смущава, и той желае само Творецът да му даде сили да преодолее всички препятствия. Тоест той не моли Твореца да му даде разкриване «в бялата светлина», а моли да му даде сили за преодоляване на всички скривания.

    Така, желаещият да достигне до отдаване трябва да разбира, че ако постоянно се намира в състояние на разкриване на Твореца (което се нарича «в бяла светлина»), то това му дава сили да продължи да работи. Защото когато на човека му свети, той може да работи също и заради себе си. В такъв случай човек никога няма да узнае дали е чиста и безкористна неговата работа (т.е. заради Твореца ли е тя). И затова не може да достигне до сливане с Твореца.

    Ето защо свише му се дава състояние на тъмнина и тогава той може да види доколко е безкористна работата му. И ако и в състояние на тъмнина той може да остава в радост, то това е признак, че неговата работа е заради Твореца. Защото човек е длъжен да се радва и да вярва, че свише му се дава възможност да работи именно за отдаване.

    Получава се, както са казали мъдреците: «Лакомникът винаги се сърди». Тоест този, който още е с намерение да се наслаждава «заради себе си», се сърди, защото винаги усеща недостиг, не е в състояние да напълни своите егоистични желания. Докато този, който желае да върви по пътя на отдаването, е длъжен винаги да бъде в радост, независимо какви обстоятелства му се пращат, защото той няма никакво намерение «заради себе си».

    Затова той казва, че ако действително работи само заради отдаване, то разбира се е длъжен постоянно да бъде в радост от това, че се е удостоил да достави наслаждение на Твореца. А ако чувства, че неговата работа все още не е заради отдаване, все пак трябва да остава в радост, защото нищо не желае за себе си и се радва, че неговият егоизъм не може да получи никакво напълване от работата му. И това му носи радост.

    Но ако той мисли, че от неговите усилия нещо отива и за неговия егоизъм, така той дава възможност към неговата работа да се прилепят нечисти желания и това предизвиква печал и раздразнение в него. 

Чуто в 1-я ден от седмицата Бешалах (2 Февруари 1941 г.)

    Тора се нарича «показваща», от думата «хвърлям надолу» (Шмот 19:13), защото във времето, когато човек се занимава с Тора, в степента на неговите усилия в Тора, в същата степен той усеща отделяне.

    Тоест разкриват му истината – показват му степента на неговата вяра, която се явява цялата основа на истината. И в степента на неговата вяра и именно на нея се строи цялата основа на съществуването му в Тора и заповедите. Тъй като тогава пред очите му се разкрива, че цялата негова основа се строи само на възпитанието, което е получил, защото полученото възпитание му е достатъчно за изпълняването на Тора и заповедите с всичките им точности и изисквания. А всичко, което произлиза от възпитанието, се нарича «вяра вътре в знанието».  

    Въпреки че това е противоположно на разбирането: защото разумът задължава да очакваме, че колкото повече човек полага усилия в Тора, толкова той трябва да усеща своето приближаване към Твореца. Но както е казано по-горе, Тора винаги му показва все повече истината.

    Ако човек търси правдата, то Тора го приближава към истината и му показва степента на неговата вяра в Твореца. И това се прави, за да може човек да проси милост и да се моли на Твореца действително да го приближи към Себе си, когато би се удостоил с истинска вяра в Твореца. И тогава ще може да благодари и да възпява Твореца за това, че Той го е приближил към Себе си.  

Но ако човек не вижда степента на своето отделяне от Твореца и му се струва, че върви напред, неговите усилия и надежди са безпочвени и са построени на крехка основа, и той няма усещане за необходимост от молитва към Твореца да го приближи към Себе си. Получава се, че няма възможност да положи усилия, за да получи пълна вяра, защото човек влага усилия само в това, което му липсва.

    Ето защо, докато е недостоен да види истината, то напротив: колкото повече добавя в изучаването на Тора и заповедите, толкова усеща себе си все по-съвършен и не вижда никакъв недостатък в себе си. И затова той няма основание да прилага усилия и да се моли на Твореца, за да се удостои напълно с истинска вяра, защото само този, който усеща в себе си пороци и недостатъци, търси поправяне. Но ако се занимава с Тора и заповедите правилно, то Тора му показва истината, защото в Тора има чудесно свойство (сгула) да показва истинското състояние на човека и величината на неговата вяра. (За което е казано: «Когато узнае той, че е съгрешил...»)

    А когато човек се занимава с Тора и Тора му показва неговото истинско състояние, т.е. неговата откъснатост от духовното, и вижда колко низко творение е той, по-лош човек от когото няма на цялата земя, то нечистата сила му се явява с друга жалба, убеждавайки го, че в действителност неговото тяло (желание) е отвратително и че на света няма по-ниско от него, за да доведе човека до депресия и разочарование.

    А всичко това е, защото нечистата сила се бои, да не би той да приеме близко в сърцето видяното състояние и да не пожелае да го поправи. Затова нечистата сила (егоистичната сила на човека) е съгласна с това, че човек казва, че е нищожен и ужасен в своите качества, и му дава да разбере, че ако се е родил с по-добри качества и големи способности, то, разбира се, би съумял да победи грешника в себе си, да го поправи и така да се слее с Твореца.

    На тези доводи на нечистата сила човек трябва да възрази, че точно това е казано и в Талмуда, в Масехет Таанит, където се говори за това, как раби Елазар, син на раби Шимон бар Йохай, се връщал от оградения дом на своя рав («дом» – кли, «рав» – от думата «голям», т.е. намиращ се след достигане на голямо духовно състояние). Пътувал той, седейки на магарето (магаре – хамор, от думата хомер – материя. «Пътува, седейки на магаре» означава да достигне до поправяне на целия свой егоистичен материал, управлявайки го с намерение заради Твореца). Пътувал той покрай брега на реката (река – течение на светлината на мъдростта. Бряг, «сафа» – от думата «край, граница». Тоест раби Елазар е достигнал предела на мъдростта). Пребивал той в голяма радост. Неговото мнение за себе си било грубо, защото е учил много Тора. Срещнал го един човек, много грозен (т.е. видял своите истински свойства). Казал му: «Мир на теб, раве!» Раби Елазар не отговорил на неговото приветствие, а казал: «Колко е ужасен този човек в своята грозота! Нима всички във вашия град са така грозни, както си ти?» Този човек му отговорил: «Не знам. Но се обърни към Сътворилия ме. Кажи Му колко ужасно кли (съсъд) е създал Той». Видял раби Елазар, че е съгрешил и слязъл от магарето...»

    И от казаното разбери, че тъй като той е учил много Тора, се е удостоил да види правдата: какво е истинското разстояние между него и Твореца – степента на своята близост към Него и отделението. Затова е казано, че неговото мнение за себе си е било грубо, защото видял цялата своя гордост, целия свой егоизъм. И затова се е удостоил да види истината: че той в действителност е най-ужасният човек в света в своята егоистична грозота. С какво той е достигнал до това? С това, че е учил много Тора!

    Но как може той да се слее с Твореца, ако е толкова ужасен (егоистичен), т.е. абсолютно противоположен на Твореца? Затова попитал, всички ли са такива, като него? Или само той е такъв урод, абсолютен егоист?

    Отговорът бил: «Не знам». Тоест те не знаят, защото не чувстват. А защо не чувстват? Защото не виждат истината, тъй като недостатъчно са учили Тора, за да им разкрие тя истината.

    Ето защо Илия му отговорил: «Обърни се към Сътворилия ме». Тъй като човек видял, че не е по силите му да се повдигне от своето състояние, разкрил му се пророк Илия и му казал: «Обърни се към Сътворилия ме». Защото ако Творецът е създал в теб целия този ужасен егоизъм, Той знае точно как с тези келим да се достигне съвършената цел. Затова не се безпокой, върви напред и ще преуспееш! 

Чуто в седмицата Тецаве (Февруари 1943 г.), в Йерусалим

    В съботната вечер, преди благославянето в Събота над чаша вино, пеят: «Елате с мир ангели на света от Царя на всички ангели, благословения Творец. ...Вървете си с мир ангели на света от Царя на всички ангели, благословения Творец».

    Два ангела съпровождат човека в началото на Съботата: добрият и злият. Добрият се нарича «десен» и с негова помощ човек се приближава до работата за Твореца, което се нарича «дясната ръка приближава». Злият се нарича «ляв», той оттласква човека от работа, т.е. внушава му странични мисли, както в разума, така и в сърцето. А когато човек с усилия на волята преодолява пречките от злия ангел и въпреки пречките се сближава с Твореца, то той всеки път върви напред и превъзмогвайки злото, се прилепя към Твореца. Получава се, че благодарение на двата ангела той се сближава с Твореца, т.е. те заедно изпълняват една задача – довеждат човека до сливане с Твореца. И тогава човекът казва: «Елате с мир».

    Когато човек вече завършва своята работа и внася цялата лява страна в святостта, за което е казано: «Няма къде да се скрия от Теб», то на злия ангел не му остава повече работа, защото човек със своите усилия превъзмогва всички пречки и трудности, извършени от злия ангел. И тогава злият ангел оставя човека, а човекът казва: «Вървете си с мир». 

Чуто в месец Елул (Август 1942 г.)

    На обяд на съботната трапеза е прието да се извършва благословение на 12 съботни хляба (халот), за което се пее в съботната песен: «Опитайте вкуса на 12-те съботни хляба, означаващи буква в името Твое, двойна и слаба».

    Ари пише, че в следствие на Цимцум Бет се образували две букви вав, обозначаващи дясната и лявата страна на парцуфа (затова буквата е «двойна»). Поради това поправяне на Цимцум Бет, станало съединение на свойствата на милосърдие и съд (Малхут - получаващи келим, и Бина - отдаващи келим) – затова ограниченията (съд) стават по-малко жестоки, отколкото до «подслажданията» от Бина и поправянията. И после двете букви вав светят в Малхут, в буква заин. (Малхут се обозначава с буквата заин, числовото значение на която е седем, защото Малхут е седмата сфира, започвайки от сфира Хесед).

    Седмият ден съответства на състоянието Гмар Тикун (крайното поправяне), което ще дойде в бъдеще. Но то от далеч свети от своето състояние, а също и през всичките 6000 години, в течение на които светът се поправя. Тези 6000 години се наричат «шестте дни на сътворението», които създал Творецът за работа. А Съботата се явява ден за почивка, както е написано: «А в ден седми завършил Той работата и отпочинал».

    И така Съботата свети през всичките 6000 години като временна почивка – като пътник, който носи тежък товар през цялата седмица и спира за отдих за един ден, за да получи нови сили и да продължи своя път. Но след последната Събота (в Гмар Тикун) вече няма да настъпят делници, защото няма какво повече да се поправя и няма какво да се добави към работата. 

Чуто вечерта на Събота, Берешит (Октомври 1942 г.)

    В Зоар (в глава Ноах/Ной) се казва, че «Имало е потоп, и вътре в потопа се криел вредителят». И се пита: «Но нали самият потоп е вредителят, убиващ всичко живо? Тогава защо в него също се крие и вредителят? В какво се отличава потопът от вредителя?»

    Самият потоп са телесни, материални страдания, вътре в които се крие още един вредител, който се бори против духовното и вреди с това, че телесните страдания довеждат човек до странични (от духовното) мисли, дотолкова, че убиват също и неговия духовен живот.

Чуто на 9-ти Нисан (18 Април 1948 г.)

    Книгата Зоар (глава Емор): «Казала Шхина, Събранието на душите на Израел: Аз спя в египетско изгнание, докато синовете мои гният в тежко робство». Има се в предвид, че светлината Мохин се намира в състояние «сън», както е обяснено, че изразът «има» (от Мегилат Естер: «има един народ») означава: «техният Бог спи» (друг прочит на думата «има»).

    «Но бодърства сърцето мое, пазейки ги, за да не изгният в изгнанието» (Зоар). Тоест във времето, когато получават Мохин де-Ахораим (обратната страна), те ще бъдат пазени от нея, въпреки че все още остават в изгнание, тъй като тази светлина не свети в Шхина. Но това още се нарича бодърстване, както е казано: «Сърцето не се излива от устата». Сърцето се отнася към нивото ВАК, защото там има ВАК със светлина Хохма. И дори когато се достига голямо състояние (гадлут), там няма друга светлина Хохма, освен от това ниво.

    «Гласът на любимия, който почуква към мен» (Песен на Песните) е удар в екран де-Хирик на Зеир Анпин.

    «И си спомних Аз съюза Мой» (Шмот) – това е тайната на съюза Обрязване, означаващ Диним де-Нуква (ограничение на Нуква), което отменя Диним де-Дхура (ограничение от мъжка страна). Тези ограничения отменят нивото ГАР, което означава обрязване.

    И има също допълнителни поправяния, които се наричат «прия» (подгъване). «Отвори Ми отвор с големината на иглено ухо и Аз ще ти открия висшата врата». Тесен отвор означава «тесен път» на светлина, когато в отсъствие на Хасадим има само тънко светене на Хохма. И само тогава, когато се притегли светлината Хасадим, светлината Хохма се влива в Хасадим като ВАК (шест) широки потока.

    А «висшата врата» е тайната Хасадим на Аба ве-Има, която се нарича «чист въздух». Само след като човек има Хохма, но притегля Хасадим, тази Хасадим се нарича «чист въздух», защото той избира Хасадим, предпочитайки я пред светлината Хохма.

    Когато в него има само светлината Хасадим, без Хохма, то това се нарича катнут, малко състояние.

    «Отвори ми» се отнася до Зеир Анпин и неговата сестра Малхут, която се отнася към Хохма и притегля светлината Хохма, «Тъй като в теб се намира този вход, където аз мога да вляза». Само ако имаш Хохма, тогава ще има отвор за мен, в който ще мога да вляза с Хасадим, който получих от Аба ве-Има, който се нарича «чист въздух».

    «Ела и виж в този час, когато Творецът убил първородните в Египет и спуснал степените отгоре надолу» (Зоар). Египтяните са лявата линия, но от страна на клипот, нечистата сила, без всякакво включване с дясната страна. И когато Исраел са били в Египет, те се намирали под властта на египтяните, т.е. също са били длъжни да приемат лявата линия. А наказанието на първородните означава, че Творецът е отменил властта на ГАР (трите първи сфирот) над лявата линия, спускайки степените отгоре надолу.

    «Ела в този час, когато сключва Исраел знака на свещения съюз». Смисълът на съюза на обрязването се състои в ограничението на Нуква, и той е свързан с екран де-Хирик, отменящ Диним де-Дхура (ограничение от мъжка страна). За сметка на това се отменя ГАР на лявата линия и свети само ВАК. Благодарение на това, че Творецът убил техните първородни, те получили сили да изпълнят този съюз и «тогава видели тази кръв на входа, на стълбовете на вратите».

    «И имало два вида кръв: кръв на Песах и кръв на обрязване». Кръв на Песах означава поправяне на включването в лявата линия. А кръв на обрязване е поправяне на ограничението на Нуква, означаващо състояние Хирик. И кръв на Песах... 

Чуто вечерта на Събота, Берешит (Октомври 1942 г.)

    Казано е: «От всяко благоразположено сърце вземете приношение за Мен» (Шмот. Трума), а «самият предмет на приношението произлиза от святостта». Оттук е видно, че човек, с помощта на святостта, поправяйки себе си, достига до «приношение», използвайки своя егоизъм с намерение «заради Твореца» (до свойството на Святата Шхина, което се нарича «приношение за Мен»). И ако достигне до това, че може да благоразположи цялото си сърце за това, жертвайки го напълно, то се удостоява да направи «приношение» – напълно да се слее с Твореца (със Святата Шхина).

    Казано е също: «В деня на сватбата, в деня на неговото веселие». Хатуна (сватба) – от думата нахут (смирен). Ако човек приема върху себе си работа за Твореца дори в най-принизен вид и заедно с това изпълнява тази работа с веселие, защото тя е важна в неговите очи, то той се нарича хатан (жених) за Шхина. Където думата хатан произлиза от думата смирен, т.е. съгласен e да работи във всякакви скромни обстоятелства, тъй като е важна работата, а не как тя изглежда в неговите още непоправени очи. 

Чуто през 4-я полупразничен ден на Сукот (30 Септември 1942 г.) в Йерусалим

   Известно е, че изчезването на светлината Мохин и прекратяването на зивуг (сливането) се случва само при добавяне на светлина, а основа на степента ЗОН са шест сфирот (вав) и точка. Тоест Малхут по своята същност не е нищо повече от точка – черна точка, в която няма нищо бяло. И ако човек приема тази точка за своя основа и вече не казва, че иска да се избави от това състояние, а напротив, приема го като най-доброто, то това се нарича «прекрасен дом в сърцето». Тъй като той не осъжда това робство, а го счита за най-важната ценност за себе си. И с това той «повдига Шхина от прахта». А ако съблюдава тази основа като най-важната за него, то вече е невъзможно да падне от своята степен, защото основното напълване никога не изчезва.

     И когато човек приема върху себе си условието да работи в качеството на черна точка, дори при най-дълбоката тъмнина, която съществува в света... Тогава святата Шхина казва: «Няма къде да се скрия от теб». И затова: «С един възел сме свързани» и «той никога не ще се развърже». Затова сливането за него никога не се прекратява.

   Ако някакво допълнително светене свише достига до него, той го приема съгласно условието: «не е възможно (да се откаже от наслаждението) и няма намерение (да се наслади)», защото това идва от Твореца без всякаква молба от страна на човека. И за това е казано: «Аз съм черна и прекрасна. И ако можеш да приемеш тази черна тъмнина, то ще видиш моята красота».

     За това е казано: «Който е глупав, нека се завърне тук...» (Мишлей). И когато той оставя всички свои занимания и желае да работи само за благото на Твореца, като «невинно животно бях аз пред Теб» (Псалм 73), тогава се удостоява да види окончателното съвършенство. И в това е смисълът на думите: «На безсърдечния тя казала...» Тъй като е нямал сърце, е бил задължен да стане глупав и доверчив, иначе би било невъзможно той да се приближи.

    Но понякога човек попада в състояние, което се нарича «Шхина в прахта», когато неговата точка се спуска в нечистите светове БЕА. И тогава той се нарича «роза сред шипове», която има шипове и бодли, и в това време е невъзможно да получи никакво напълване, тъй като той попада във властта на клипот. И такова състояние идва благодарение на действията на самия човек, защото както човек действа долу, така той и влияе на корена на своята душа горе в святата Шхина. Затова ако човек долу се намира в робство на своя егоизъм, той предизвиква същото състояние горе, позволявайки на клипот да властват над святостта.

   В това е значението на «полунощното поправяне», когато се молим за възстановяване на Шхина от прахта, т.е. за нейното издигане нагоре, където тя би придобила важност. Тъй като горе и долу се определят по степента на важност. И тогава тя се нарича черна точка. А по време на полунощното поправяне човек набира сили и казва, че желае да изпълни казаното за «Ливни и Шими». Ливни е свойството на белия цвят (лаван), в което няма нищо черно. А Шими означава «аз чух» (шмийя ли), т.е. такова, което се приема с разума, когато за него стане приемливо и допустимо да приеме върху себе си властта на Твореца.

    А «полунощното поправяне» (тикун хацот) – това е поправяне с разделяне (мехица), т.е. отделяне на святостта от клипот, когато се поправя злото начало, заключено вътре в егоистичното желание, и се присъединява към желанието за отдаване.

   «Изгнание» (гола) се състои от същите букви, както и «освобождение» (геула), които се отличават само с буквата «алеф». Тоест в състояние на изгнание е нужно да се притегли Твореца (Най-великият в света – алуфо) и тогава ние незабавно ще почувстваме освобождение. И в това е тайният смисъл на думите: «Този, който от небрежност нанася вреда, нека заплати с най-добрите свои достояния». И затова е казано: «Ако човек сам съди себе си долу, няма съд над него свише».

Чуто в Ушпизин Йосиф

    Казано е: «И вземете си плод от цитрусови дървета...» (Емор). Праведник се нарича «дърво, даващо плодове». И в това е цялата разлика между святостта и нечистата сила, за която се казва: «Чуждият бог е безплоден и не ражда плодове». Докато праведникът се нарича «цитрус», защото неговото дърво дава плодове през цялата година.

    И затова за Йосиф е написано, че «той снабдявал с продукти всички народи». Тоест той хранил  всички с плодовете, които имал – а у тях нямало плодове. И така всеки усещал своето състояние – от коя страна е той: от добрата или нечистата. Затова е казано, че Йосиф «хранил всички с хляб според броя на децата».  

    «Деца» (таф) се нарича ниво ГАР, в тайната на казано: «и да бъдат те очертания (тотафот) между очите твои», което означава тфилин на главата. Затова Йосиф се нарича син на възрастни родители, умен син. И в това е същността на думите: «За да поддържам живота (мехия) съм изпратен аз», което означава Моах-Хая, т.е. ниво ГАР.

    И за това е написано (Берешит): «Аз ти давам, в повече отколкото на твоите братя, един участък (Шехем), който взех Аз от ръцете на Еморея с меча Мой и с лъка Мой» (синовете му получили две части, а «участък» означава една част повече от това, както обяснява Раши).

    Тоест взел с помощта на своите синове (а синове се наричат плодовете) и отдал на Йосиф. И затова е казано за Саул: «С една глава (ми-шхемо) е бил той над целия народ», което означава: «Ти имаш дреха, ти и ще ни бъдеш начело».

    Затова е казано: «За какво идват децата? За да възнаградят тези, които са ги довели». И попитал: «А защо им е мъдрост? След като най-важното не са разсъжденията, а действията». И отговорил: «За да възнагради тези, които са ги довели», т.е. мъдростта идва за сметка на действията.

    Що се касае до спора между Саул и Давид, то Саул нямал нито един недостатък, затова като «минала година след неговото възцаряване», не се наложило по-нататъшно продължаване на неговото царство, тъй като той завършил всичко в кратък срок. Давид трябвало да царства четиридесет години. Давид бил от коляното на Юда, син на Лея – «скрит свят». Докато Саул бил от коляното на Бенямин, син на Рахел – «разкрит свят» и затова бил противоположен на Давид. Ето защо казал Давид: «Аз искам мир», т.е. моите завоевания са предназначени за всички и аз обичам всички, «а те водят до война».

    А Авишалом също бил противоположен на Давид. И в това е същността на греха, който извършил Еровоам, син на Нават, когато Творецът го хванал за дрехата и казал: «Аз и ти, и синът на Ишай (т.е. Давид) ще се разхождаме в Райската Градина». А той попитал: «Кой ще върви начело?» Казал му Творецът: «Синът на Ишай ще бъде начело». И тогава той отговорил: «Не искам!»

    А работата е в това, че съгласно порядъка на степените в началото е «скритият свят», а после «разкритият свят». И в това е смисълът на казаното: «Имам всичко» (както е казал Яков) и «Имам много» (както е казал Исав). Защото «много» означава ниво ГАР, а «всичко» означава ВАК. И за това е написано: «Как се издига Яков? Нали той е малък!» Затова Яков взел от Исав първородството и после получил «всичко», имайки също нивото ГАР, което дошло при него чрез Йосиф, както е написано «и хранил всички Йосиф».

    И затова е казано за Лея, че е била «ненавистна», защото от нея произлиза цялата ненавист и раздор, преобладаващи сред «учениците на мъдреците», т.е. кабалистите. И в това е същността на спора на Шамай и Гилел. Но накрая, тези два клона се обединяват, т.е. коляното на Йосиф и коляното на Йехуда. И затова казал Йехуда на Йосиф: «Позволи, Господарю мой» (това означава: «в мен Господарю мой»), след което възниква съюз между Йехуда и Йосиф. Но Йехуда трябва да бъде начело.

    Затова светият Ари, който е бил Месията, син на Йосиф, е могъл да разкрие толкова много мъдрост, защото е имал разрешение от «разкрития свят». И този спор продължава още от времената, когато «се борели синовете в нейната утроба» (Исав и Яков), тъй като Исав получил красивите дрехи, които имала Ривка. 

Чуто през 5-я ден от седмицата Ваера (6 Ноември 1952 г.)

    Над разума е необходимо да се работи, както при работата над вярата. Това значи, че ако човек е мързелив в работата над вярата, той пада в състояние, когато желае само знания, а тази нечиста сила (клипа) е против святата Шхина. Затова работата се заключва в това да се укрепи в постоянно обновяване на разума.

    По същия начин е в работата над сърцето: ако човек чувства, че е мързелив, то трябва да усили работата над сърцето и да извърши обратни, противоположни действия, т.е. да наложи ограничения на своето тяло, в противоположност на неговото желание да се наслади.

    Разликата между леността при работата в разума и в сърцето е в това, че има нечиста клипа против разума, която е в сили да доведе човека до пълно разочарование, когато загуби вяра в първоосновата. Затова е необходимо той да оказва противодействие, т.е. да обновява своя разум, признавайки миналите грешки и съжалявайки за тях, а също приемайки задължения за бъдеще.

   И средства за това той може да получи от неживото ниво. Напълването на човека с вяра е постоянно и вечно състояние, и затова винаги може да служи за мярка: чиста ли е неговата работа или не. Тъй като Шхина се скрива и изчезва от човека само при нарушения в разума или в сърцето.

Чуто на изхода на Съботата Ваера (8 Ноември 1952 г.)

    Основното в духовния път е повишеното внимание и предпазливостта в работата с разума. Защото работата на разума е построена на въпроси, и ако възникне този печално известен въпрос, то човек трябва да бъде готов за него и да е защитен, за да устои и съумее незабавно да отговори, както се полага.

    И целият път към Твореца се състои от въпроси и отговори, от които се строи духовното здание на човека. А ако няма въпроси, съответно, няма и отговори, значи, човек стои на едно място и не се движи.

    Също и този, който се е удостоил да стане съсъд (кли) за светлината на Шхина и се издига по духовните степени, когато той вече няма тази работа – в такъв човек Творецът готви място за напълване на неговата вяра. Макар че е трудно да си представим, как може да има такова нещо в духовните степени, но Творецът може да направи това.

    И това се нарича поправяне на средната линия, когато в лявата линия не трябва да се получава. Но виждаме, че именно в Малхут се разкрива светлината Хохма, въпреки че светлината Хохма и Малхут са противоположни.

    И е казано: «И тази пречка ще ти бъде под ръка». Тъй като «човек може да постъпи праведно, съгласно закона, само там, където преди е прегрешил». Закон (алаха) се нарича Малхут (Малхут означава невеста (кала). А времето, когато отиват (алаха – ходене) при невестата, се нарича «закон»). И целият път към малхут се състои от препятствия, т.е. от въпроси. А ако тях ги няма, то Малхут дори не се нарича «вяра» или «Шхина». 

    Какво означава власт на Израел (желание за Твореца) над клипот (нечисти желания) и обратно, власт на клипот над Израел? Преди всичко, трябва да се изясни, какво се подразбира под Исраел и «народите на света».

    На много места се обяснява, че Исраел е название на вътрешната, «лицевата» част на келим, с която е възможно да се работи заради отдаване на Твоерца.

    А «народите на света» се нарича външната част или «обратната страна» на келим, която е насочена само за получаване, а не за отдаване. Властта на «народите на света» над Исраел означава, че те не могат да работят за отдаване в келим де-паним (лицевата страна), а само в келим де-ахораим (АХАП), които изкушават работниците на Твореца и притеглят светлината надолу, в получаващите желания.

    А властта на Исраел означава, че всеки получава сила да работи заради отдаване на Твореца, т.е. само в келим де-паним. И даже и да притеглят светлината Хохма, то е само като «път, който могат да изминат, и не повече». 

Чуто на 1-ви Елул (5 Септември 1948 г.)

    Има две състояния в Тора и две състояния в работата: страх и любов.

    Тора е състояние на съвършенство, когато не се говори за работата на човека, за състоянието, в което той конкретно се намира, а се говори за самата Тора.

    Любов е състояние, когато човек има желание да познае пътя на Твореца, Неговите тайни, и,за да постигне това,човек прилага всичките си усилия. И от всяко постижение, което прави при изучаването на Тора, той се възхищава, радва се, че се е удостоил с най-важното. В такъв случай, в степента на неговото възхищение от важността на Тора, той постепенно сам израства, докато не започнат, съгласно неговите усилия, да му се разкриват тайните на Тора.

    Страх е състояние, когато човек желае да работи заради Твореца, тъй като «ако не ще узнае законите на Твореца, как ще може да работи за Него?». И затова се намира в страх и тревога, не знаейки как да работи за Твореца. А когато изучава законите на Твореца, той намира вкус в Тора и може да го използва като възхищение от това, че, удостоил се с някакво постижение в Тора, той продължава да върви по този път и постепенно да му се разкриват тайните на Тора.

    И тук съществува разлика между външната мъдрост на човешкия разум и вътрешната мъдрост на Тора: в човешката мъдрост възхищението намалява разума, защото е чувство противоположно на разума. Затова възхищението затъмнява разума. Докато в мъдростта на Тора самото възхищение е като мъдрост, защото Тора е живот, както е написано: «Мъдростта дава живот на владеещия я», тъй като мъдростта и животът са едно и също. Ето защо, както мъдростта се разкрива в разума, така мъдростта се разкрива и във възхищението, в усещането. Защото светлината на живота запълва всички части на душата. (И затова ни е необходимо постоянно да се възхищаваме на мъдростта на Тора, защото именно възхищението отличава мъдростта на Тора от външните науки.)

    Работа - това е състояние в лявата линия, защото човек е свързан с желанието да получава наслаждение, усещайки недостиг:

    1) личен недостиг,

    2) общ недостиг,

    3) страдания на Шхина.

    Всяко усещане за недостатък го задължава да го запълни и затова е свързано с получаване, с лявата линия.

    Докато Тора е състояние, когато човек работи не защото усеща недостатък, който е необходимо да поправи, а защото желае да отдава, да достави удоволствие на Твореца (чрез молитва, възхваляване и благодарност). А когато в тази работа той чувства себе си в съвършенство и не вижда никакъв недостатък в света – това се нарича Тора. Именно тогава, когато той работи, усещайки някакъв недостатък, това се нарича работа.

    Работата на човека може да изхожда от:

    1) неговата любов към Твореца, желание за сливане с Твореца, когато чувства, че именно тук е възможно да разкрие заключената в него способност на любов и обич за Твореца,

    2) страх пред Твореца.

Чуто на 10-ти Тевет (3 Януари 1928 г.)

    Необходимо е постоянно да проверяваш своята вяра, и да гледаш, има ли в теб трепет и любов, както е казано: «Ако Аз съм Баща, къде е почета към мен? Ако Аз съм хазяин, къде е страхът пред мен?». И това се нарича «моха», работа с разума.

    Но също е необходимо да се следи да няма никакви желания за самонаслаждение, и даже да не възниква такава мисъл, за да не се надигне желание да насладиш себе си, а всички желания да бъдат само за да може от своите мисли и действия да се достави удоволствие на Твореца. И това се нарича «либа», работа в сърцето, за което е казано: «Творецът в своето милосърдие изисква цялото сърце на човека».  

    Истина се нарича това, което човек усеща и вижда със своите очи. И това се нарича «възнаграждение и наказание», когато е невъзможно да се получи нищо без предварителни усилия.

    Подобно на човек, седящ в дома си и не желаещ да полага усилия, за да работи, който говори, че Творецът е Добър и желае добро на своите творения, на всички дава необходимото, и разбира се, на него ще изпрати всичко, което му е нужно, а той сам не е длъжен да се грижи за нищо. Разбира се, този човек ще умре от глад, ако се държи така. Здравият смисъл ни убеждава в това, и виждаме със собствените си очи, че наистина така се случва, и такъв човек умира от глад.

    Но заедно с това, човек трябва да вярва над своя разум, че даже без всякакви усилия също ще достигне всичко необходимо, защото частното управление му е подготвило това. Творецът сам е извършил и ще извършва всички действия, човек с нищо не Му помага. Тъй като всичко твори само Творецът, а човек нищо не може нито да добави, нито да извади.

    Но как може да се съвместят тези два съвършено различни, взаимно изключващи се подхода? Единият утвърждава, опирайки се на разума, че без участието на човека, т.е. без предварителна работа и усилия, е невъзможно нищо да се постигне. И в това е истината, защото Творецът желае човек да се чувства именно по този начин. И затова този път се нарича истински.

    Но ако съществува противоположно на това състояние, то как може то да се нарича истинско? Работата е това, че истински се нарича не пътят и състоянието, а усещането, че Творецът желае човек да се чувства именно по този начин. Тоест истина се нарича желанието на Твореца, желаещ именно така да се почувства човек.

    Но заедно с това, човек трябва да вярва – независимо от това, че не чувства така и не вижда – че Творецът може да му помогне да достигне всичко и без всякакви усилия от негова страна. И това се нарича частно управление на Твореца над човека. Но човек не може да достигне частното управление, преди да достигне до разбиране на «възнаграждение и наказание».

    И това е така, защото частното управление е вечно и съвършено, а човешкият разум не е вечен и не е съвършен, и затова не може вечното и съвършеното да се поместят в него. Ето защо, след като човек постигне управлението с възнаграждение и наказание, това постижение става съсъд, в който той постига частното управление.

    Оттук може да се разбере казаното: «Спаси ни Творецо и изпрати ни късмет». «Спаси» означава възнаграждение и наказание. Тоест човек трябва да се моли Творецът да му изпрати възможност да положи усилия, с помощта на които той да се удостои с възнаграждение. Но заедно с това, той трябва да се моли за късмет, т.е. за лично управление, за да може без всякаква работа и усилия да се удостои с всичко най-добро.

    Подобно нещо виждаме и в нашия свят. (Две последователни състояния, произхождащи в духовното в една душа, като че ли в различни времена, се делят в нашия свят на две отделни човешки тела.) И в нашия свят виждаме, че има хора, които получават възнаграждение само след големи усилия и тежка работа, а има хора по-малко способни и по-мързеливи, които заработват с лекота и стават много богати в света.

    Причината е в това, че тези две различни материални състояния произлизат от съответстващият им висш корен – управление с «възнаграждение и наказание» и с «частно управление». И разликата е само в това, че в духовното това се разкрива като две последователни постижения на една душа, т.е. в един човек, но в две негови последователни състояния, а в материята това се разкрива в едно време, но в двама различни човека. 

Чуто по време на вечерта на края на първия ден от празника Песах (29 Март 1945 г.)

    Казано е: «И повярвали в Твореца и в неговия роб, Моше». Светлината на Песах има силата да даде на човек светлината на вярата. Но е неправилно да се мисли, че светлината на вярата е малка светлина. Защото малка или голяма – това зависи само от получаващия. Когато човек не работи на правилния път, той мисли, че в него има такава голяма вяра, че може да я подели с много хора. Тогава и те ще бъдат съвършени, какъвто е и той.

    Но този, който желае да работи за Твореца по истинския път, всеки път проверява себе си, действително ли е готов да се отдаде изцяло на Твореца, «с цялото си сърце». И тогава установява, че все не му достига вяра. Тоест винаги намира недостатъци в своята вяра. И само ако има вяра, може да усети себе си намиращ се пред Твореца. А когато усеща величието на Твореца, то може да разкрие любовта към Него от две страни: от добрата страна и от страната на строгия съд.

    Ето защо, молещият се за истина се нуждае от светлината на вярата. И ако такъв човек чува или вижда някаква възможност да получи светлината на вярата, той се радва, като че ли е намерил голямо съкровище.

   Затова тези, които търсят истината на празника Песах, когато свети светлината на вярата, четат в седмичната глава: «И повярвали в Твореца и в неговия роб, Моше», защото в това време те също могат да постигнат това състояние.

Чуто през 1943 г.

   Има два пътя: ляв и десен. Десният, от думата «обърни се надясно» (еймин – съзвучно с думата емуна – вяра), означава вяра в Твореца. И когато Учителят казва на ученика да върви по десния път, където «десен» означава съвършенство, а ляв – абсолютно несъвършенство, т.е. такъв, в който отсъства поправяне, то ученикът е длъжен да вярва на своя Учител, казващ му да върви в десния път, наречен съвършен.

   И съвършенството, което ученикът трябва да постигне, се смята това състояние, когато човек рисува в своето въображение картина, като че ли вече се е удостоил с пълна вяра в Твореца, и усещането му е такова, че Творецът управлява света с добро и твори добро, което творенията получават.

   Но когато човек гледа на себе си, той вижда, че няма нищо, а целият свят страда: кой повече, кой по-малко. И тук трябва да каже: «Очите им да не видят». Тоест докато човек се намира във властта на «множеството», което се нарича «в тях», той няма да види правдата. А «властта на множеството» е власт на две желания, когато той вярва, че въпреки че целият свят принадлежи на Твореца, все пак нещо е подвластно и на човека.

   А в действителност той трябва да анулира властта на множеството в името на пълната власт на Твореца и да каже, че човек не трябва да живее заради себе си, а всичко, което желае да направи, трябва да бъде за и заради Твореца. Така той окончателно анулира своето управление и се намира в една власт – властта на Твореца. И само тогава ще може да види истината, да види всичкото добро, с което Творецът управлява света.

   Но докато човек признава властта на множеството, т.е. неговото желание се намира както в сърцето, така и в разума – той няма възможност да види истината. А изходът е да върви с вяра над знанието и да казва: «Имат очи, но няма да видят истината».

    И даже тогава, когато човек гледа на себе си, той не може да знае, намира ли се в състояние на подем или падение. Например, може да му се струва, че сега е в падение, но това да е неправилно, тъй като именно в това време той може да се намира в състояние на подем, защото сега вижда своето истинско състояние – т.е. разбира, колко далеч е от Твореца, а това значи, че се приближава към истината. И обратно, дава му се да види себе си в състояние на подем, а в действителност той се намира във властта на желанието да получава заради себе си, т.е. в падение.

   И само този, който признае една единствена власт – властта на Твореца, може да разпознае истината от лъжата. И затова човек трябва да се осланя на мнението на висшия и да вярва в това, което той казва, т.е. да постъпва, както му посочва Учителят, въпреки многочислените съмнения.

   И въпреки това, той е длъжен да се надява на знанието на Учителя и да му вярва, разбирайки, че докато се намира във властта на множеството, той не може да разбере истината и да я види в други книги. И докато човек не се удостои с разкриване на истината, Тора ще бъде смъртна отрова за него.

  Защо се казва, че ако не се е удостоил, то Тора става смъртна отрова? Защото всякакви премъдрости, които човек учи или чува, не му носят никаква полза и не го приближават към живот, т.е. към единение с Твореца – а напротив. Тоест всеки път той все повече и повече се отдалечава от Твореца. А всичко, което прави, е само за нуждите на тялото и се нарича смъртна отрова, защото му носи смърт, а не живот, тъй като той все повече се отделя от отдаването, наречено подобие с Твореца, за което е казано: «Както  Той е милосърден, така и ти бъди милосърден».

   Необходимо е още да се знае, че когато се намира в дясната линия, човек може да получи висше наслаждение, тъй като «благословеният се прилепя към Благословения», и в състояние на съвършенство човек се нарича благословен и се намира в единство със свойствата на Твореца. А за признак на съвършенството служи радостното настроение. Иначе, той е далече от съвършенството. И за това е казано: «Само в радост при изпълнение на заповедите се възцарява Божественото присъствие (Шхина)».

   Причината за появата на радостта се явява заповедта, тоест това, че Учителят е заповядал на човек известно време да върви по дясната линия, и известно – по лявата, и човек изпълнява тази заповед на Учителя. И лявата линия винаги се намира в противоречие с дясната. В лявата линия се правят разчети за изминатото и придобитото в работата на Твореца. И тук се разкрива, че човек няма нищо – как той може да бъде в съвършенство? Но въпреки това, съгласно заповяданото от Учителя, той върви над знанието, което се нарича вяра.

   И в това е тайнството на казаното: «Във всяко място, където разреша да си спомниш името Мое – ще дойда при теб и ще те благословя». «Във всяко място», т.е. макар още да не си достоен да бъдеш благословен, все пак ще ти дам Своето благословение, защото си предоставил «място» – място на радост, вътре в което може да се възцари висшата светлина.

Чуто на 26-ти Шеват (16 Февруари 1947 г.)

   Лист означава сянка, скриване на светлината, на слънцето. Има два вида сянка:

1. Сянка, в следствие на святост;    
2. Сянка, в следствие на грях.

   Тоест съществуват два вида скриване на светлината в мирозданието – както в нашия свят сянката създава скриване на слънцето, така има скриване на висшата светлина, наречена «слънце», която изхожда от светостта, в следствие избора на човека. Както е казано за Моше: «Скрил Моше лицето свое, защото се страхувал да погледне», т.е. сянката се явява следствие на страха, страха да получи светлина в изобилие, тъй като се боял, че няма да е в състояние да я получи с намерение не заради себе си, а заради Твореца.

   В този случай сянката изхожда от чувството на святост, от това, че човек желае да бъде слят с Твореца, а сливането се нарича отдаване, и затова той се бои, че е възможно да не може да отдава (в следствие на голямото разкриване на светлина-наслаждение). Излиза, че той е слят със светостта. И това се нарича «Сянка на светостта».

   Но има също сянка на греха, т.е. скриването се явява не следствие на това, че не желае да получава, а обратно, скриването произхожда именно от неговото желание да получава заради себе си, и затова светлината изчезва. Тъй като всички разлики на светостта от нечистотата, клипот, са в това, че светостта желае да отдава, а клипа-та желае само да получава и нищо да не отдава. Затова се нарича «сянка на нечистота».

   И няма друга възможност за излизане от това състояние, както е казано в Тора: «И съшиха листа от смокиня и си направиха препаски» (Берешит 3). Препаски – това са сили на тялото, които сега, след грехопадението, са останали свързани със сянката на светостта. Тоест, въпреки че в тях няма светлина, защото светлината изчезва в следствие на греха, все едно те полагат усилия в работата за Твореца със сила над знанието, което се и нарича «сила».

   Затова е казано: «И чули гласа на Твореца... и се скрили Адам и жена му». Т.е. скрили се в сянка, както е казано за Моше, скриващ лицето свое.

   И Адам постъпил така, както Моше. «И извикал Творецът към човека и го попитал: «Къде си ти?» И отговорил Адам: «Гласът Твой чух аз в градината и се уплаших, защото бях гол, и се скрих». «Гол» означава гол за висшата светлина. Затова го попитал Творецът за причината: защо му е необходима сянката, за да се скрие, защото е гол ли? От страна на светостта ли е тя или от страна на нечистотата? И Творецът го попитал: «Не си ял от дървото, от което Аз ти заповядах да не ядеш, нали?» – т.е. твоята сянка е в следствие на греха.

   Но ако сянката се явява следствие на греха, тя е противоположна на сянката на светостта и се нарича магия и магьосничество, както е казано: «Едното срещу другото (святостта срещу нечистотата) е създал Творецът». И колкото сили има в светостта да покаже своята велика сила, необичайни възможности и чудеса – такива възможности има и в нечистата страна.

   И затова праведниците не използват тези сили, за да няма сили нечистата страна да прави същото, каквото те правят от святата страна. Тъй като против всяка сила има противостояща ѝ.

   И само в особени времена, при особени обстоятелства Творецът не дава на нечистата страна същите възможности и сили, както на святата страна. Както, например, е дал на Илия в планината Кармиел, казвайки: «За да не кажат, че това деяние е гадаене», способно да извърши скриване на висшата светлина.

   Затова поясите се правят от листа на смокиня, от греха на Дървото на познанието. И тези листа, т.е. сянката произлиза от нечистата страна, защото причината за нея не е в светостта, когато те сами се стремят да си създадат сянка, а сянката възниква, защото те нямат друг изход, освен да се скрият в нея. И тази сянка помага да се излезе от състояние на падение, но после е необходимо работа да се започне отново.

Чуто на 10-ти Нисан (31 Март 1947 г.)

    Богатството е съсъд, в който се съхранява имуществото на човек. Например, зърното се съхранява в плевня, а скъпите вещи се съхраняват на по-защитено място. Тоест всяка придобита вещ се определя по отношението й към светлината, а кли, съсъдът, трябва да е способен да вмести тази вещ. Защото, както е известно, няма светлина без кли, и това правило действа даже в материалния свят.

   Но какво е това духовен съсъд, който е способен да вмести в себе си светлината и духовното изобилие, което Творецът желае да ни даде? Какъв трябва да бъде съсъдът, за да побере светлината? Точно така, както в този материален свят съсъдът трябва да е подходящ за това, което се съхранява в него, и те трябва да си съответстват един на друг. Например, не можем да кажем, че съхраняваме вино, което няма да се развали, ако го налеем в нови торби, или направим големи запаси от брашно, изсипани в бъчви. А както се и полага, за виното са нужни бъчви и стомни, а за брашното – торби, а не бъчви.

   И за това се пита: какъв трябва да бъде духовният съсъд, за да можем в такъв съд да съберем огромното богатство от висша светлина? Според правилото, че «Повече отколкото телето желае да суче, кравата иска да го накърми», тъй като желанието на Твореца е да наслади творението. И трябва да вярваме, че Цимцум, съкращаването на светлината, е направено в наша полза и, разбира се, само защото нямаме подходящи келим, способни да вместят светлина. Това е подобно на материалния съсъд, който трябва да е подходящ за това, което ще се съхрани в него. Затова трябва да разберем, че ако придобием допълнителни келим, то ще имаме в какво да усетим духовното изобилие.

   И се дава отговор на това: «В съкровищницата на Твореца няма никакво друго богатство, освен трепета пред Твореца».

   Но трябва да се изясни, какво е това трепет пред Твореца, представляващ съсъд, от който се прави съкровищница, за да се внесат в нея всички важни за човека ценности. И мъдреците са казали, че това е този трепет, който усетил Моше, когато «Скрил лицето свое, защото се боял да погледне към Твореца», а за награда се удостоил да Го види.

    Смисълът на страха е, че човек се бои от огромното наслаждение, което има там, защото не може да го получи заради отдаване. А за награда, че е изпитал страх, придобива кли, способно да приеме висшата светлина. Именно в това се заключава работата на човек – всичко останало, освен трепета, се отнася до Твореца. Защото същността на страха е в това да не се получава наслаждение, а всичко давано от Твореца е предназначено само за получаване. И затова е казано: «Всичко е във властта на небесата, освен трепета пред Твореца».

    Този съсъд ни е необходим, защото иначе ще бъдем подобни на глупаците, за които мъдреците са казали: «Какъв глупак е този, който губи всичко, което му се дава». Това значи, че нечистата сила взема от нас цялата светлина, ако не можем да я приемем с намерение за отдаване, и тя цялата преминава в получаващите келим, т.е. в ситра ахра и нечистотата.

   За това е казано: «Спазвайте всички заповеди», тъй като същността на спазването е заключена в страха. И въпреки че природата на светлината е да се пази, тоест тя изчезва, когато искат да я получат в егоистичните келим, все пак човек сам трябва да се пази от това, доколкото е възможно, както е казано: «Пазете се сами, макар и малко на своето ниско ниво, а Аз ще ви дам голяма защита свише».

   Страхът е възложен само на човек, както са казали мъдреците: «Всичко е във властта на небесата, освен трепета пред Твореца», защото Творецът може да даде на човек всичко, освен този трепет. А какво дава Творецът? Той добавя в отношенията им любов, но не страх.

   А да се придобие страх може благодарение на чудесната сила на Тора и Заповедите. Когато човек изпълнява тази духовна работа, желаейки да достави удоволствие на своя Създател, то това намерение се облича в неговите действия по изпълнение на Заповедите и изучаването на Тора и го довежда до трепет. А иначе той остава на неживото ниво на светостта, даже и да изпълнява Тора и заповедите до последна подробност и с цялата си загриженост.

   И ето защо човек трябва винаги да помни, с каква цел се занимава с Тора и Заповедите, за което мъдреците са казали: «Да бъде светостта ваша заради Мен». Само Творецът трябва да бъде тяхната цел, за да могат да работят само заради удоволствието на Твореца, т.е. всичките им действия трябва да бъдат за отдаване.

   Както е казано от мъдреците: «Всеки спазващ има място в спомените». Тоест всички спазващи Тора и заповедите с намерение за постигане на «спомени», за които е казано: «Спомените за Него не ми дават да спя».

   Оказва се, че главната цел за спазването на Тора е постигане на спомени. Тоест желанието да си спомня за Твореца го заставя да спазва Тора и заповедите. Именно в Твореца е причината, заради която човек се занимава с Тора и Заповедите, тъй като без това е невъзможно да се достигне сливане с Него, защото «не може Творецът да бъде заедно с горделивеца» поради различия в свойствата.

   Обаче възнаграждението и наказанието са скрити от човек и на него му остава само да вярва, че има възнаграждение и наказание. Защото Творецът иска всички да работят за Него, а не за собствена изгода, тъй като това би ги отделило от свойствата на Твореца. А ако възнаграждението и наказанието бяха разкрити, то човек би работил от любов към себе си, желаейки Творецът да го обича, или от омраза към себе си, страхувайки се, че Творецът го ненавижда. Излиза, че цялата мотивация за работата му е самият той, а не Творецът. А Творецът желае причината и мотивацията за работата да са заключени в Него.

   Оказва се, че страхът идва именно във времето, когато човек познае своята нищожност и заяви, че да служи на Царя и да иска да Му отдава – това е голяма награда. И е невъзможно да се оцени и изрази безкрайната важност на това служене. Съгласно известното правило, отдаването, което е важно за човек, се счита получаване за него. И е ясно, че доколкото човек усеща своята нищожност, дотолкова е способен да започне да цени величието на Твореца, и да се пробужда в него желание да Му служи. А ако човек е горделивец, тогава Творецът казва: «Невъзможно е Аз и горделивецът да бъдем заедно».

   В този смисъл се казва, че глупакът, грешникът и грубиянът ходят заедно. Нарича се глупак, защото не чувства трепета, т.е. не може да принизи себе си пред Твореца и да оцени каква огромна чест е да Му служи без всякакво възнаграждение. За това не може да получи от Него мъдрост (Хохма) и остава глупак. А да бъде глупак означава да бъде грешник, както е казано от мъдреците: «Човек няма да извърши грях, докато в него не се всели духът на глупостта».

Чуто на 6-тия ден на Трума (12 Февруари 1943 г.)

    Казано е в Тора, Ахарей (за Йом Кипур): «И Аарон хвърлил жребий за две жертвени кози: едната за Твореца, а другата за нечистата сила». В Мегилат Естер (за Пурим) също е казано: «Хвърлил жребий (пур), определяйки кармата, съдбата».

    Жребият има място там, където с разума е невъзможно да се разбере, защото той не е в състояние да достигне до дълбочината на събитието и да вземе решение: кое е добро и кое зло. В такъв случай не се надяват на разума, а хвърлят жребий, т.е. разчитат на решението на съдбата. Оттук е видно, че думата жребий се използва за изразяване на действия над разума.

    В 7-мия ден на месец Адар се родил Моше и в същия този ден умрял Моше. Названието на месеца Адар произлиза от думата «адерет» – връхно наметало, за което е казано от пророк Илия: «И хвърлил на него плаща свой» [1]. И това наметало е «адерет сеар» (покривало за коси) [2]. «Коси» (думата сеар, която е съзвучна с думата буря) и ограничения означават мисли и желания против духовната работа, отвличащи човека от сближаване с Твореца.

    Затова е необходимо тези мисли и желания да се преодоляват с усилия на волята против разума. И дори човек да вижда много противоречия в духовната работа, той трябва да е уверен, че цялото управление на Твореца е само добро и с цел добро. Затова е казано за Моше: «И скрил Моше лицето свое», защото видял всички противоречия в управлението на творенията от Твореца (срещу Неговото име «Добър, управляващ с добро») и се укрепил в своята вяра над разума. А тъй като си затварял очите пред това, че неговият разум откривал противоречия, «защото се боял да види», тръгнал с вяра над разума – «удостоил се да съзре явяването на Твореца».

    Казано е от Твореца: «Който е сляп е като роб мой, който е глух е като ангел мой». Зрението се нарича разум, разбиране. Когато се казва: зрящ, виждащ далече, се има предвид умът на човека. Когато разбират, казват: «Ние виждаме», защото разумът задължава така да се каже. Затова този, който върви над разума, е подобен на незрящия, вървящ на сляпо – т.е. сам прави себе си сляп. А също този, който не желае да слуша това, което разузнавачите (мераглим), лошите мисли, му говорят за духовната работа и Твореца, който прави себе си глух, в духовната работа се нарича глух.

    Затова Творецът казва: «Който е сляп е като роб мой, който е глух е като ангел мой». Тоест стремящият се към Твореца сам казва: «Очите техни да не видят, ушите техни да не чуят», нежелаейки да слуша това, към което го задължава разумът и което чуват ушите му, както е казано за Йошуа бен Нун, че нито веднъж ни един лош слух не е прониквал в неговите уши.

    И в това е смисълът «адерет сеар» – покривало за коси. Тъй като имало много противоречия и ограничения в духовния му напредък, а всяко противоречие се нарича «коса» (сеар), която расте от некев, вглъбяване в главата. И това е намек, че тези лоши, отвеждащи от Твореца мисли и противоречия пробиват и дълбаят главата му. А когато противоречията в духовната работа са много, значи в него има много коси, което се нарича покривало за коси (адерет сеар).

    И за Елисей също е казано: «И тръгнал от тук Илия, и намерил Елисей, синът на Шафат, който орял с дванадесет двойки волове, които вървели пред него, а сам той с дванадесетата. И минал Илия покрай него, и хвърлил на него плаща свой», т.е. адерет. Бикове - на иврит бакар, от думата бикорет (проверка). А 12 говори за пълна степен, като 12 часа или 12 месеца. 12 двойки бикове, защото биковете орат само по двойки, а не по единично. Това говори, че в човека вече има «сеарот» (противоречия), от които се ражда «адерет сеар».

    Но у Елисей това е било от «сутринта на Йосиф» (сутрин – бокер), както е казано: «В светлината на утрото хората излезли със своите магарета (магаре – хамор, съзвучно с материал – хомер)» – т.е. вече достигнали светлината, проявяваща се в изясняване на противоположностите. Защото именно за сметка на противоположностите, наречени «бикорет» (проверка), при желание да се върви въпреки противоположностите се ражда светлината, както е казано: «На идващите да се очистят ще помогнат».

    А след като е получил светлина за всички изяснения (бикорет) и вече няма какво да добави, изясненията и противоречията изчезват според правилото, че свише няма нито едно излишно или ненужно действие, тъй като «не съществува действие без цел».

    Но е необходимо да се разбере, защо въобще пред човек се представят мисли и действия, които са в противоречие с абсолютното добро управление свише? – Само защото трябва да притегли висша светлина в тези противоречия, ако желае да се издигне над тях, а иначе няма да може да победи противоречията. И това се нарича «Величие на Твореца», което човек притегля към себе си, когато усеща противоречията, наречени съд и ограничения (диним).

    Тъй като тези противоречия могат да изчезнат само ако той пожелае да ги победи и противопостави на тях величието на Твореца. Получава се, че противоречията се явяват причина, предизвикваща проявата на Величието на Твореца пред човека. И това означава: «И хвърлил на него плаща свой (адерет)». Т.е. човек, след всичко изминато от него, отнася всички «адерет сеар» (противоречия) именно към Твореца, тъй като вижда, че Творецът му е дал тези противоречия (адерет) специално, за да получи за тях висша светлина.

    Но човек може да види това само след като се удостои с висшата светлина, проявяваща се именно в противоречията и ограниченията, усещани в началото. И той вижда, че без противоречия (сеарот) и падения не би било възможно висшата светлина да се разкрие, защото «няма светлина без кли, желание». И така човек вижда, че цялото Величие на Твореца, което той постига, му се е открило само благодарение на противоречията, усещани в началото. И в това е смисълът на казаното: «Велик е Творецът на своята висота», защото благодарение на адерет (преодоляване на противоречията) човек се удостоява с Величието на Твореца.

    И затова е казано: «Славата на Твореца излиза от тяхната уста», т.е. Неговото величие се разкрива чрез недостатъци в духовната работа (думата гарон, гърло, е съзвучна с гирайон, недостиг), които заставят човека да се издига все по-нагоре. А без подтикване той би бил ленив да направи дори и най-малкото движение и би желал да остане в своето състояние вечно.

    Но ако човек падне под нивото, на което смята, че би трябвало да бъде, това му дава сили да се справи с падането. Защото той не може да остане в такова ужасно състояние, той не е съгласен да бъде в него! Затова той трябва всеки път да прилага усилия, за да излезе от състоянието на падение, което го заставя да умножава Величието на Твореца. Така човек се нуждае от получаване на сили свише, над тези, които обладава, иначе ще остане в падение.

    Излиза, че всеки път усещаните противоречия (сеарот) предизвикват в човека необходимост от духовен напредък и още по-голямо разкриване на величието на Твореца, докато не разкрие всички Имена на Твореца, наречени «13 степени на милосърдие». За това е казано: «И по-големият ще служи на по-малкия», а също: «Грешникът ще подготви, а праведникът ще облече» и «На брата свой ще служиш».

    Тоест цялото робство, всички противоречия, които възникват в човек като пречки против духовността, сега, когато му се е разкрила светлината на Твореца и е осветила тези пречки, се вижда съвършено обратното. И той разбира, че именно тези пречки му помагат и му служат в разкриването на светлината на Твореца, защото именно те са създали място за напълване с висша светлина. Тези пречки са станали и облекло, в което се е облякла святостта. Затова е казано «Грешникът подготвя, а праведникът облича», тъй като именно пречките са станали съсъд, място за святостта.

    А сега може да се разбере казаното в Талмуда (Хагиг, 15,1): «Удостоил се – станал е праведник и получава своето и част от друг в рая. Не се удостоил – станал е грешник и получава своята част и част от друг в ада».

    Има се предвид, че той получава пречки и противоречия от други хора, т.е. от целия свят. И затова около човек е създаден такъв голям свят, с множество хора, и у всеки – свои мисли, мнения. И всичко се намира в един свят – именно за да приеме всеки мислите и мненията на всички останали. В такъв случай, когато човек се връща към Твореца (извършва тшува), той печели от това, че включва в себе си мислите и мненията на много хора. Тъй като ако иска да се сближи с Твореца, той трябва да претегли себе си и целия свят, с който е свързан, на чашата на оправданието, т.е. да оправдае действията на Твореца по отношение на себе си и на целия свят, защото е свързан с целия свят, с неговите мисли и мнения.

    Затова е казано: «Прегрешил е грешникът и е получил своята част и частта на друг в ада». Когато той е бил в състояние на «грешник», което се нарича «прегрешил», в него е била неговата част на противоречия и мисли, чужди на духовното. А освен това, той е взел чужда част от прегрешения, отнасяща се към ада, защото се е съединил с мислите на всички хора в света.

    Затова, когато после стане праведник, който се е «удостоил», т.е. върнал се е към Твореца, то оправдава себе си и целия свят и получава в рая своята част, а също и частта, принадлежаща на всички останали. Защото той е трябвало да притегли висшата светлина, за да поправи лошите мисли на всички хора в света, и доколкото ги включва всички в себе си, дотолкова трябва да ги оправдава всичките. И затова праведникът привлича висшата светлина срещу противоречията на целия свят. И макар че светът не е в състояние да получи светлината, привлечена за него от праведниците, защото в хората още няма желание (келим) за нея, праведниците правят за тях това действие.

    Но има правило, че човек, предизвикващ разпространение на светлина от висша степен, в тази степен и самият той я получава, защото е бил причина за това действие. Но тогава се получава, че и грешниците трябва да получат част от светлината, която те предизвикват чрез праведниците?

    И за да се разбере това, е необходимо първо да се изясни смисълът на «жребия» и защо са били два жребия: «един за Твореца, а друг за нечистата сила».

    «Жребий» е действие над разума и затова единият от тях попада в нечистата сила, за което е казано: «И ще се завие буря над главите на нечестивите» (Пророк Еремия). Тъй като чрез тези противоречия се привлича висшата светлина, благодарение на която се умножава величието на Твореца. Но това не е нужно на грешниците, които желаят да получат само съгласно своя разум. А когато се усилва светлината, идваща на основа, която е над разума, грешниците отстъпват и пропадат. Затова единственото, което грешниците имат, е тяхната помощ на праведниците в това да притеглят величието на Твореца, след което грешниците се анулират.

    И за това е казано: «Удостоилият се да стане праведник получава своето и част от друг в рая». (От това се разбира, че става дума само за този, който помага да се направи поправяне, за да се осъществи разкриване на висшата светлина за сметка на добри дела. Тогава това действие остава в святостта, а той получава светлина, която го издига на върха. И създавайки място за обличане на светлината, низшият получава състоянието, което е предизвикал във висшия. Противоречията и ограниченията пропадат, защото на тяхно място идва величието на Твореца, разкриващо се във вяра над знанието. А грешниците желаят разкриването именно вътре в разума и затова се анулират.) Но целият свят със своите чужди на духовното мисли заставя праведниците да притеглят величието на Твореца и предизвиканата с това светлина остава за сметка на всеки един от тях. А когато те бъдат способни да получат тази светлина, то всеки ще получи тази светлина, която е принудил да притеглят свише.

    И в това е смисълът на "проточваща се линия, деляща косъма", спомената в Зоар, която разделя на дясна и лява страна. Две жертвени кози е имало на Йом Кипур (една и съща дума – «коза» и «космат»), което намеква за «възвръщане в трепет». А другият жребий – на Пурим, означава «възвръщане с любов». Тъй като това е било още преди строителството на Втория Храм и е било необходимо възвръщане по любов. Но първо е било необходимо той да усети необходимост от възвръщане, а след това му пратили ограничения и «сеарот» (противоречия).

    А после свише дали власт на Аман, за което е казано: «Аз ще поставя над вас Аман, за да властва над вас». И затова е написано, че «Аман хвърлил жребий, определяйки съдбата» в месец Адар. Адар се нарича дванадесетият месец и на това число - дванадесет - намекват дванадесетте бика, с които орал Елисей. Два пъти по шест – получава се месец Адар, което означава тайната «адерет сеар» (покривало за коси), т.е. най-големите ограничения. Затова Аман е знаел, че ще победи народа на Израел, защото в месец Адар умрял Моше. Но той не знаел, че в този месец се е и родил Моше, за което е казано: «И видяла тя, че синът е добър» (Шмот 2:2).

    Защото когато преодоляват най-тежкото състояние, тогава достигат до най-голямата светлина, която се нарича светлина на величието на Твореца. И в това е тайната «преплитане на скъпи нишки» («шеш машзар» – от книга Шмот, в главата за строителството на Завета на Скин). Т.е. когато се удостояват с "проточваща се линия, деляща косъма", два пъти по шест (шеш шеш), то възниква «преплитане» (машзар), което означава, че се «отстранява чужденецът» (маш-зар), нечистата сила (ситра ахра). Т.е. чужденецът, или нечистата сила, пропада и излиза, тъй като вече е изпълнил своята роля.

    Излиза, че всички противоречия и ограничения са били дадени само за да разкрият величието на Твореца. Затова Яков, който се родил «гладък, без коси», не могъл да разкрие величието на Твореца, защото в него нямало причини за такова разкриване и необходимост. И затова Яков не можел да получи благословение от Исаак, защото той нямал келим, а «няма светлина без кли». Затова Ривка го научила да облече одеждите на Исав.  

    И затова за него е казано: «А с ръка се държал за петата на Исав». Тоест макар че не е имал никакви «коси» (противоречия), той ги взел от Исав. И Исаак видял това и казал: «Ръцете са на Исав», макар че «гласът е на Яков». Тоест харесало се на Исаак това поправяне, направено от Яков, благодарение на което придобил келим за получаване на благословение.

     Именно по тази причина ни е необходим този свят, където има много хора, за да може всеки да се пропие от желанията на всички останали. И тогава всеки отделен човек носи в себе си мислите и желанията на целия свят и затова се казва «човекът – това е цял малък свят».

    А ако «не заслужи», то «получава в ада своя дял и това, което там е дължимо на всички останали», т.е. съединява се с ада на целия свят. Освен това, даже ако частично поправи своя ад, но не поправи ада, полагащ се на останалите, т.е. всички прегрешения, които е присъединил към себе си от целия този свят – това още не се счита за поправяне и състоянието му не се нарича съвършено.

    И оттук се разбира, че въпреки че Яков сам по себе е бил «гладък, без коси», все пак «с ръка се държал за петата на Исав», т.е. взел е на заем «коси» от него. А когато е заслужил тяхното поправяне, получил частта, принадлежаща на брат му в рая – усетил степента на величието на висшата светлина, привлечена от него за поправянето на тези «коси», страничните мисли на целия свят. И той се удостоява с това във време, когато целият свят сам не може да получи тази светлина, тъй като още не е готов за това.

    И от това се разбира същността на спора между Яков и Исав, когато казал Исав: «Имам достатъчно», а Яков отговорил: «Имам всичко», т.е. «два пъти по шест», което означава «вътре в знанието» в противоположност на «над знанието» или желанието да се наслади в противоположност на светлината на сливането. Исав казал: «Имам достатъчно», т.е. светлина, идваща в получаващите келим, вътре в знанието. А Яков казал, че има всичко, т.е. две съставящи: използване на получаващите келим, а също и светлината на сливане с Твореца.

    И в това е същността на «ерев рав», великото смесване на народите, присъединили се към Исраел при бягството от Египет, които после направили златен телец и казали: «Ето той е бог твой, Израел!». «Ето» («Еле») без «Ми», т.е. искали да се присъединят само към «Еле», без «Ми», не желаейки ги заедно, тъй като Еле заедно с Ми съставя името Елоким (Творец). Но те не искали едновременно и «достатъчно», и «всичко».

    И за това намекват херувимите, наречени Кравия и Патия (ангели, разположени на двата края на капака на ковчега). Единият ангел стои на края, който означава «достатъчно», а другият ангел стои на края, означаващ «всичко». И в това е смисълът на казаното: «И чул Моше глас, беседващ с него откровения от капака на ковчега, в пространството между двата херувима» (Бемидбар 7). Но как е възможно такова нещо, след като това са два полюса, противоположни един на друг? Човек трябва да направи от себе си Патия (в превод: глупак) и така да приеме това, което се нарича «над разума». Макар да не разбира нищо от това, което му говорят, все пак да го прави.

    А по отношение на «всичко», което се нарича «над разума», там човек трябва да се старае да работи с радост, тъй като благодарение на радостта се разкрива истинската мяра на «всичко». А ако човек не се радва, то пребивава в скръб от това, че няма в него радост, а главното в работата е разкриване на радост от това, че работи с вяра над знанието. Затова, ако не изпитва радост от работата, трябва да тъгува.

    И е казано: «Този, чието сърце пожелае (да работи заради Твореца)» (Шмот 25). Тоест изпитва болка и страдание от това, че не усеща радост в духовната работа, за което е казано: «За това, че не си служил на Твореца с радост и с весело сърце, когато си имал всичко в изобилие» (Дварим 28), а си хвърлил «всичко» и си взел само «достатъчно». И така падал все по-ниско и по-ниско, докато не загубил всичко, което имал и не му останало даже «достатъчно». Но ако човек има «всичко» и той е радостен, в тази степен се удостоява да има «достатъчно».

    И за това е казано от Пророците за «жените, оплакващи Тамуз» (Езекил). Раши обяснява, че те изпълнявали работа на идоли и в очите му попаднало късче олово, а те се опитали да го разтопят, за да изтече от очите. И плакали, защото не чувствали радост, защото очите им били засипани с пепел. Пепел или прах означава бхина далет, т.е. Малхут, Царството Небесно – вяра над знанието. И това свойство е равностойно на прах, т.е. няма никаква важност в очите на човек. И извършващият тази работа усеща вкуса на праха, защото я усеща като съвършено неважна, като пепел.

    И «оплакват жените Тамуз», разтопявайки тази работа на идоли, за да излезе от жарта пепелта от оловото. И това означава, че те плачат за работата, задължаваща ги да вярват над разума в управлението на Твореца – добър и творящ добро. Докато в същото време вътре в знанието виждат Неговото управление съвсем противоположно. А това е свята работа. И те искат да извадят пепелта, т.е. работа във вяра над знанието, която се нарича пепел. Очите, които означават «зрение», намекват за явно виждане управлението на Твореца, което човек желае да получи вътре в знанието, а това се нарича идолопоклонничество.

    И това прилича на човек, който умее изкусно да прави стомни и съдове от глина, т.е. работещ грънчарство. И редът на работата е такъв, че преди всичко той трябва да оформи топки от глина, а после в тези топки да вдълбае отвори. И когато малкият син види какво прави баща му, крещи: «Татко, защо съсипваш топките!» Синът не разбира, че главното в работата на баща му е да направи отвори, тъй като само отворът може да стане получаващ съсъд. А синът иска обратното, да замаже отворите, които баща му е направил в топките.

    Работата е там, че пепелта, намираща се в очите, затъмнява зрението на човек и на която и страна да погледне той, вижда недостатъци на висшето управление. И именно това създава в него кли, в което може да разкрие искрите на безкористната любов, която не зависи от никакви условия и се нарича радост от заповедите.

    И за това е казано: «Ако Творецът не му бе помогнал, нищо не би могъл да направи». Тоест ако Творецът не му бе изпратил тези мисли, не би съумял да достигне никакво издигане.

_________________________________________________________________________

[1] Малахим 1, 19:19 И тръгнал от тук Илия, и намерил Елисей, синът на Шафат, който орял с дванадесет двойки волове, които вървели пред него, а сам той с дванадесетата. И минал Илия покрай него, и хвърлил на него плаща свой.

[2] Битие 25:25 Първият излязъл целият червен, облечен с коси, като покривало. И го нарекли с името Исав.

Чуто на 8-ми Елул (24 Август 1947 г.)

    «Душата на човек го учи».

    Известно е, че Тора се изучава само при потребност на душата, т.е. от тези, които вече са постигнали душата си. Но все пак и те трябва да се стремят и да търсят разкриващото се в Тора от останалите души, за да се учат от тях на нови пътищата, които предлагат древните кабалисти при своите разкрития в Тора. От това и обучаващите се кабалисти ще могат леко да се възвисяват по висшите стъпала на постиженията, преодолявайки ги с тяхна помощ от стъпало на стъпало.

    Но има Тора, която е забранено да се разкрива, защото всяка душа трябва сама да направи избор, анализ и поправяне, а не някой друг вместо нея и заради нея. Ето защо, докато душите не са завършили своята работа, е забранено да им се разкрива тази Тора. Затова големите кабалисти скриват много свои постижения. Но във всичко останало, освен това, има голяма полза за душата в изучаване и получаване на разкритията на други кабалисти.

    Душата на човек го учи, как и какво да получава и използва в помощ от разкритията на Тора от други кабалисти, и какво да разкрива сам. 

Чуто в 1-я ден от седмицата Тецавe (14 Февруари 1943 г.)

    Ако човек приема върху себе си духовната работа заради възнаграждения, неговото отношение към работата се дели на две части:

• действие, наричащо се «заповед»,        
• намерение да получи възнаграждение за нея, което се нарича грях, защото довежда действието от святост към нечистота. 

   А тъй като цялата основа и причина на тази работа е във възнагражденията, и само оттук той получава всичките сили, то тази заповед е «причинена», защото причината, подбуждаща човека да извърши Заповедта, се явява грях. Затова тази заповед се нарича «Заповед, причинена от грях» – тъй като води към грях, т.е. само желание да получи възнаграждение.

    А за да не се случи това, човек трябва да работи само за умножаване на славата и величието на Твореца, което се нарича работа по възраждането на Шхина от прахта.

   Шхина се нарича съвкупността от всички души, която получава цялата светлина от Твореца и я разпределя на душите. Разпределението и предаването на светлината на душите се осъществява от сливането на Твореца и Шхина, когато светлината се спуска към душите. А ако няма сливане, то няма спускане на светлина към душите.

    Тъй като желаел Творецът да наслади творението, мислил за наслаждението и за желанието за наслаждение, защото едното е невъзможно без другото. И подготвил това в потенциал, за да се родят и развиват после тези, които ще могат да получат това на практика. Получателят на цялата тази светлина в потенциал се нарича Шхина, защото замисълът на Твореца е съвършен и не се нуждае от действие. 

    Лицева и обратна страна:

    Лице, предна страна, означава алтруистично получаване на светлината или нейното отдаване, излъчване.

    А отрицателното, обратно на това състояние, се нарича гръб, обратна страна, когато е невъзможно нито да получиш заради отдаване, нито да отдадеш.

    Когато човек започва своята духовна работа, той се намира в състояние «гръб към гръб», тъй като още пребивава в своите егоистични желания, и ако получи светлина, наслаждение в тези желания, то ще навреди на светлината, тъй като тя се оказва обратна на него, защото светлината излиза от своя източник, който само отдава. Затова получаващите използват келим де-И-ма, наречени обратна страна, т.е. не желаят да получават, за да не си навредят.

    Също така и Творецът не им дава светлина, изхождайки от това, да не им навреди. Светлината пази себе си, за да не я повредят получаващите я, и поради таза причина това състояние се нарича «гръб към гръб». 

    Затова е казано, че във всяко място, където се усеща отсъствие на съвършенство и липса, нечистите сили имат възможност да се прилепват и да получават. Тъй като това място още не се е очистило от егоистичното желание (авиют) и там е невъзможно да се усети светлина и съвършенство. Тъй като висшата светлина е в постоянен покой и навсякъде, и само като се създаде поправено място (желание) с екран, то незабавно се запълва с висша светлина. А ако има усещане за липса на висша светлина, то разбира се, остава желание (авиют), цялата основа на което е в стремеж да се наслади.

Чуто на 15-ти Тамуз, Пинхас 1 (18 Юли 1943 г.)

    Ацилут – над хазе на парцуфа, отдаващите желания (келим де-ашпаа).

    БЕА (Брия, Ецира, Асия) – получаване заради Твореца.

    Подем на Малхут в Бина:

    Тъй като човек се намира изцяло във властта на желанието да се самонаслади, той не е в състояние да извърши никакво действие, ако то не е «заради себе си».

    Затова е казано от мъдреците: «От ло лишма стига до лишма» (от намерение заради себе си стига до намерение заради Твореца). Тоест човек започва занятия в Тора заради изгода в този свят, а после учи и заради изгода в бъдещия свят. И ако човек учи така, то трябва да стигне до учене заради Твореца, заради Тора – лишма, за да го научи Тора на пътищата на Твореца.

    И преди всичко, той трябва да получи поправяне на Малхут с помощта на Бина (което се нарича: «подслаждане на Малхут с Бина»). Тоест да вдигне Малхут, желанието за получаване на наслаждение, в Бина, желанието за отдаване, за да бъде цялата му работа само заради отдаване.

    И... мигновено настъпва тъмнина! Тъмнина в целия свят за него, защото тялото дава енергия само за получаване, а не за отдаване.

    В такъв случай, няма друг изход освен само да се моли на Твореца със Своята светлина да помогне на човек да работи за отдаване. И за това е казано: «МИ моли». МИ се нарича Бина. А «моли» – от думите: «моли за дъжд», което означава молитва за силата на Бина, с молба за която трябва да се обръщаме към Твореца.  

Чуто на 30-ти Шеват на трапеза в чест на завършване на 6-та част, в Тверия.

    Указано е в Тора: «Към всички твои жертвоприношения за Мен добавяй сол». Това означава «съюз на солта». И по своята същност, съюзът е сякаш против разума. Тъй като ако двама си правят добро един на друг във време, когато между тях цари дружба и любов, то няма необходимост от сключване на споразумение или съюз.

    В същото време виждаме, че именно във време, когато между хората цари любов и тя се изразява явно в техните постъпки, е прието да се сключват споразумения и съюзи. Защото споразуменията и съюзите не са за настоящото време, а за бъдещето. И ако в бъдеще отношенията се развалят и те не са един с друг с цялото си сърце, то вече по-рано съществуващото споразумение ги задължава да си спомнят сключения между тях съюз и да продължат взаимната любов в сегашното състояние.

    И в това е смисълът на казаното: «Към всички твои жертвоприношения за Мен добавяй сол». Тоест всички усилия и жертви в работата заради Твореца трябва да бъдат съпроводени от заключен «съюз на солта, който пред Твореца е вечен». 

Чуто през 1943 г.

    След Съкращението (цимцум алеф) 9-те първи сфирот (тет ришонот) станали място на святостта, а в малхут, над която било направено съкращението, се образувало място за световете, състоящи се от:

     1. пусто пространство (маком халал) – място за клипот, егоистичните желания «заради себе си»,

     2. място за свободен избор (маком пануй) – свободно за внасяне в него на това, което избира човек: святост или, не дай Боже, обратното.

    А до съкращението цялото мироздание се запълвало от една проста светлина. И само след съкращението се появила възможност за избор: да прави добро или зло.

    И ако избира добро, Висша светлина слиза в това място, за което е казано от Ари, че светлината на Безкрайността свети на низшите. Безкрайност се нарича желанието на Твореца да наслади творението. И макар че има много светове, 10 Сфирот, множество имена, всички те изхождат от Безкрайността, наречена «Замисъл на творението».  

    А името на всяка сфира или свят указва на особеността на разпространение на светлината от Безкрайността през определена сфира или определен свят. И работата е в това, че низшият не е в състояние да получи светлина без предварителна подготовка и поправяне, която да го направи способен да получи тази светлина. Поправянията, които е необходимо да направи човек, за да съумее да получи светлина свише, се наричат «сфирот».

    Тоест във всяка сфира е заключено свое особено поправяне. Затова има множество такива поправяния, които съществуват само относително получаващите светлина свише, защото низшият получава светлина от Безкрайността с помощта на тези поправяния, приспособяващи го към получаване. И в това е смисълът на казаното, че той получава светлина от определена сфира. А в самата светлина няма никакви изменения.   

    Оттук разбери защо със своята молитва към Твореца ние се обръщаме към светлината на Безкрайността, назована Свята, Благословена с Името Негово. Тъй като тази връзка между нас и Твореца се нарича «Неговото желание да наслади творението». Въпреки че в намерението на молитвата са заключени много имена, смисълът е в това, че светлината слиза и напълва низшите с помощта на поправяне, намиращо се в имената, защото именно за сметка на поправянето, което се намира в имената, тази светлина може да пребивава в низшите.

Чуто през 1943 г.

    Известно е, че няма нищо «съществуващо», ако няма някого, който да го усеща. Затова, когато казваме «Нефеш де-Ацилут», подразбираме, че в определена степен постигаме низходящата висша светлина и я наричаме «светлина Нефеш».

    А свят означава правило в дадено постижение, т.е. всички души постигат еднаква картина, и всеки постигащ определена степен, постига това име, наречено «Нефеш». Това значи, че не някой си човек постига дадена картина, а на всеки постигащ тази духовна степен, непременно, съгласно неговата индивидуална подготовка и поправяне, се излива висша светлина в същия вид, наречена «Нефеш».

    Това явление може да се разбере с пример от нашия свят: когато един казва на друг, че отива в Йерусалим и произнася името на града, то всички знаят този град. И никой не се съмнява за какво място се говори, защото всички, посетили това място, вече знаят за какво става въпрос. 

Чуто на 5-ти Сиван (8 Юни 1943 г.)

    «В тъмнина плаче душата моя, защото съм горделив аз». Защото тъмнината е следствие от високомерието на народа на Израел. Но може ли да се плаче пред Твореца, след като е казано за Твореца: «Силата и радостта са в Него». Какво означава «плач» в духовно разбиране?

    Плачът има място тогава, когато човек не може да си помогне. Тогава той плаче, за да му помогне някой. А «в тъмнина» означава в противоречията, скриванията, неразбиранията и объркванията, които му се разкриват.

    В това е смисълът на казаното: «В тъмнина плаче душата моя». Защото «всичко е във властта на небесата, освен страхът пред Твореца».

    И затова е казано: «Плачът е вътре в дома», когато светлината напълва само вътрешната част на кли, и не се разкрива навън, вследствие на отсъствие на кли, което да я получи, тогава има място за плач.

    Тогава както във «външния дом», когато светлината може да свети навън и да се открие на низшите, то се вижда «силата и радостта в Него». А когато не може да дава на низшите, то това състояние се нарича «плач», защото се нуждае от кли на низшите. 

Чуто през месец Сиван (Юни 1943 г.)

    «Тора, Творецът и Исраел са едно цяло».

    Затова, когато човек учи Тора, той трябва да я учи «лишма» (не заради себе си, а само заради Твореца), т.е. да учи с намерението Тора да го научи, защото думата Тора означава «обучение». И тъй като «Тора, Творецът и Исраел са едно цяло», Тора учи човека за пътя на Твореца – точно как Творецът се облича и скрива в Тора. 

Чуто на празничната трапеза в чест на обрязване, в Йерусалим

    Има бъдещ свят, и има този свят. Бъдещият свят се нарича «вяра», а този, настоящият свят се нарича «постижение».

    За бъдещия свят е казано: «Ще ядат и ще се наслаждават», т.е. в това състояние се наслаждават безгранично, защото получаването с вяра няма граници.

    Но получаването за сметка на постижението има граници, защото произлиза в самото творение, а творението ограничава получаването. Затова състоянието «този свят» е ограничено. 

Чуто на края на Събота Бешалах (25 Януари 1948 г.)

   Всяка работа има място само при наличие на два пътя, т.е. две възможности, както е казано: «Живей в Моите заповеди, а не умирай в тях». А Заповедта да умреш, но да не престъпиш, действа само в три случая: авода зара (поклонение пред някого освен пред Твореца, т.е. пред своя егоизъм), шфихут дамим (кръвопролитие, убийство), гилуй арайот (забранена близост). Но нали от историята са ни известни праведни, отдаващи живота си за всяка Заповед?

   Цялата наша работа и усилия имат място само в състояние, когато човек е длъжен да пази Тора, защото само тогава той усеща законите на Тора като тежък товар и непоносими ограничения, като че ли цялото му тяло не е съгласно с условията на Тора.

   Но когато човек се удостоява Тора да го пази, в това той не усеща никаква тежест в работата «заради Твореца», защото самата Тора пази човека, както е казано: «Душата на човека го учи». 

Чуто на 5-ти Адар (15 Февруари 1948 г.)

    За да се разбере написаното в Зоар, е необходимо първо да се разбере какво Зоар желае да ни каже. А това зависи от степента на отдадеността на човек на идеята на тази книга, т.е. неговата саможертва в «Тора и заповедите», които биха довели човек до очистване, за да се очисти от егоистичната любов към себе си. Тъй като заради това той се занимава с Тора и изпълнява заповедите (учи как да постигне Твореца и да прави алтруистични действия). И в тази степен той може да разбере истинността на казаното в книгата Зоар. А иначе има клипот, егоистични желания на човека, които скриват и спират истината, заключена в книгата Зоар. 

Чуто на 2-ри Нисан (23 Март 1947 г.), в Тел-Авив

    «Чистия и праведния не убивай» (Изход 23).

    «Праведен» – това е този, който оправдава Твореца, и всичко, което чувства – лошо или добро, приема с вяра над знанието. И това е дясната линия.

    «Чист» означава чист, честен поглед на своето състояние, защото «съдията има само това, което виждат неговите очи». И ако той не разбира някакво състояние или не може да го постигне, то не трябва да потиска качествата, които му се разкриват в този момент. Това се нарича лявата линия, и той е длъжен да осигурява съществуването и на двете.

Чуто в края на 7-мия ден на Песах (1943 г.)

   «Как обичам аз Твоята Тора! Цял ден мисля за нея!» (Псалм 119). Казаното говори за това, че Цар Давид, дори вече и достигнал съвършенство, все пак се стремил към Тора, защото Тора е по-голяма и по-важна от което и да е съвършенство, съществуващо в света.

     Шестте дни на творението се отнасят към Зеир Анпин, а Съботата се отнася към Малхут.

    И се пита, но нали Зеир Анпин по своето ниво е над Малхут, така че защо Съботата се счита за по-важна от делничните дни? И освен това, защо тези дни са назовани «делнични» (от думата хол – «пясък»)?

    И работата е в това, че целият свят се храни от Малхут. И затова тя се нарича «Събрание на Израел», тъй като оттук се излъчва добро въздействие за целия Исраел. Затова макар и шестте делнични дни да намекват за Зеир Анпин, все още няма съединение на Зеир Анпин с Малхут, и затова те се считат делнични (като пясък), защото светлината не преминава от Зеир Анпин към Малхут. И тъй като от Малхут не излиза святост, тези дни се наричат делнични. А в Съботата Зеир Анпин се съединява с Малхут и от Малхут се разпространява святост, и затова тя се нарича Събота. 

Чуто през 1942 г.

    Когато в човек се появи страх, той трябва да знае, че единствената причина за това се явява самият Творец, дори ако става дума за магьосничество [1]. Но ако страхът го завладява в голяма степен, то тук той не трябва да приема това като случайност, а да го разглежда като възможност, дадена му от небесата, и да изучи с каква цел тя му е предоставена свише – вероятно, за да може винаги да казва, че няма никой друг освен Твореца. И ако след всичко това целият този ужас и страх не го оставят, то те трябва да му служат като пример за усещанията в работата за Твореца, че трепетът пред Твореца, с който той иска да се удостои, трябва да бъде така велик в него, както и този външен страх на тялото, който го е завладял сега.

___________________________________________________________________________

[1] «Няма никой освен Него» – казал раби Ханания – «Дори ако става дума за магьосничество». Става дума за същата тази жена-магьосница, която се опитвала да вземе малко земя из под краката на раби Ханания, за да го омагьоса да загине. Казал й той: «Вземи! Но това с нищо не ще ти помогне, защото «Няма никой освен Него». (Вавилонски Талмуд)

Чуто през 1947 г.

    «Целафхад събирал съчки (клони на дървета)» (Бемидбар). И Зоар обяснява, че той измервал кое дърво е по-голямо – Дървото на Живота или Дървото на Познанието. Праведник се нарича Дървото на Живота, в което всичко е за отдаване, и тук няма за какво да се хванат нечистите желания. Но съвършенството е заключено в Дървото на Познанието, което означава разпространение на светлината на мъдростта, Хохма, надолу, в което се състои целта да се наслади творението. И е забранено да ги измерват, а е нужно те «да се превърнат в една тояга в ръката твоя».

    Излиза, че едното без другото е несъвършено. Мордехай се отнасял към Дървото на Живота и не е желаел да притегля никаква светлина надолу, защото в нищо не усещал недостатък. И затова е било необходимо да възвисят Аман, за да притегли той светлината надолу. А когато се прояви желанието на Аман, тогава Мордехай ще приеме тази светлина в своите свойства, получавайки я заради отдаване.

    И оттук е понятно, защо след като Мордехай оказал услуга на Царя и го спасил от смърт, Царят възвисил Аман, неговият ненавистник, както казали мъдреците, че «постъпили по желанието на всеки» – това значи по волята на Мордехай и Аман, които се мразели един на друг. 

Чуто на Пурим, 1947 г.

    В какво е цялата разлика между първите и последните царски послания? (За събитията, разказани в Мегилат Естер).

   Писменият указ съдържа разпореждане на Царя, даден в царския дворец. А царските съветници широко разпространяват указа с обяснения, за да стане ясно на всеки. В оригинала било указано просто: «За да бъдат те готови за този ден» («Да предадат този указ във всяка област като закон, обявен за целия народ, за да бъдат те готови за този ден». Мегилат Естер). А съветниците решили, че казаното се отнася до всички останали народи, които трябва да се готвят да отмъстят на юдеите. И това се случило, за да си помисли Аман: «На кого, освен на мен, му се иска да окаже почит на Царя?». Затова в последните послания написал след думите на Царя: за да бъдат готови «юдеите». Докато в първите послания не било написано за пояснение думата «юдеи», и затова те имали сила да обвиняват.

    И тази сила се дава, защото иначе е невъзможно да се оправдае някакво желание да се получи светлина, т.е. да се разпространи висшата светлина надолу. И тъй като цялата работа била заради отдаване, то значи не е имало възможност да се притегли светлина надолу. И изходът е в това, да се даде сила на Аман, който желае точно най-голямата светлина, за което и говори неговото име: «Аман, агагитянин», от думата «гаг» (покрив) – т.е. степента ГАР.

5707 г. (1947 г.)

    Невъзможно е да се удостои с цялата светлина на Тора в съвършенство, но с опияняващото вино на Тора човек усеща, че целият свят му принадлежи, и въпреки че още не е постигнал съвършената мъдрост (Хохма), ще мисли и чувства, че има всичко и е в пълно съвършенство.

Чуто през 1947 г.

    Светлината на Събота достига гуф, тялото, и затова в Събота казват: «Псалм на Давид. Благослови душата моя... и всичко вътре в мен», т.е. тялото. Докато Рош Ходеш (начало на новия месец), което се отнася към нивото нешама, достига само душите и не свети на тялото, и затова казват само: «Благослови душата моя...» и не добавят «и всичко вътре в мен», защото не достига до гуф, тялото (виж Зоар, стр. 97).

Чуто на 14-ти Адар (6 Март 1947 г.), в Тел-Авив

    «С пот на челото ще ядеш хляба свой» (Берешит). «Хляб» означава Тора, за която е казано: «Елате, яжте от хляба мой» (също, «сражавайте се») (Мишлей). Т.е. човек трябва да учи Тора със страх, с трепет, с пот на челото и с това да поправи прегрешението, извършено на Дървото на Познанието.

Чуто през 1947 г.

    «На идващия да се очисти ще помогнат». Това значи, че човек винаги трябва да бъде в състояние на «идващ». Но ако той усеща себе си чист и поправен, то вече не се нуждае от помощ, защото е получил поправяне и си е отишъл. Ако той вече чувства, че идва, за да си отиде, то разбира се, му помагат, тъй като желанието на човека е да преодолява всички прегради, защото той моли за истина.

    «Любовта ти е по-добра от вино!» (Песен на Песните), т.е. от вино човек може да се опияни, а «на пияния му се струва, че целият свят му принадлежи» и няма никакви неудовлетворени желания, дори за шест хиляди години, докато продължава поправянето.

Чуто през 1949 г. в Тел Авив

   Жребий се тегли, когато две неща са еднакво ценни и с разума е невъзможно да се изясни кое е по-важно. Затова е необходим жребий. А в книгата Зоар се пита: «Как е възможно козата, принесена в жертва на Твореца, и изкупителната коза в жертва на нечистите сили да са еднакво важни?» [1]

   Работата е там, че жертвоприношението за Твореца се отнася към дясната страна, а жертвоприношението за нечистите сили – към лявата страна, към която се отнася и светлината ГАР де-Хохма. За това е казано: «Удостоил се е - добре, не се е удостоил - лошо». Лошо означава, че Малхут се разкрива със свойствата на съд (де-мидат дин), ограничение на малхут, наречени «катинар» (манула), спиращ светлината. Катинарът се намира в хазе на всеки парцуф. Затова светлината Хохма може да свети до катинара, но на хазе завършва разпространението на светлината в парцуф-а, защото под хазе започват да се проявяват силите на съкращението (цимцум), които не действат от хазе и нагоре.

   Жертвоприношението за Твореца включва в себе си част от лявата страна, от жертвоприношението за нечистата сила, Азазел, т.е. включване на светлината Хохма. Но не така, както в лявата част, принадлежаща на нечистата сила, където светлината Хохма се притегля отгоре надолу, и затова се прекратява разпространението на светлината вследствие на влиянието на катинара – а само в посока отдолу нагоре, от което «катинарът» се скрива и се разкрива «ключът» (мифтеха).

   Получава се, че в жертвоприношението за нечистата сила има ГАР де-Хохма (пълна светлина), а в жертвоприношението за Твореца има само ВАК де-Хохма (осветяване), но ВАК де-Хохма може да свети, а ГАР де-Хохма трябва да спре. Затова е необходимо жертвоприношение за нечистата сила, за да не обвинява тя.

   А тя обвинява, защото иска да притегли светлината Хохма в Малхут, в бхина далет, тъй като друга светлина не може да я удовлетвори, защото цялата ѝ природа изхожда от бхина далет. И ако не получава светлината на своята изначална степен, остава пуста, и затова винаги съблазнява човека да получи светлина в бхина далет. А ако човек не желае да направи това, тя измисля всевъзможни уловки, за да го застави да притегли към себе си светлината Хохма. Затова, когато дават на нечистата сила част от светлината Хохма, тя не обвинява Исраел, защото се бои да не загуби светлината, която вече е получила.

   Но когато нечистата сила притегля ГАР де-Хохма, в същото време и Исраел притегля ВАК де-Хохма. И тази светлина Хохма се нарича светлина, изтриваща прегрешенията, от която се удостояват с възвръщане към Твореца с любов (тшува), когато престъпленията се превръщат в заслуги. Получава се, че изкупителната коза в жертва на нечистата сила взема на себе си всички прегрешения на Израел – т.е. всички те се превръщат в заслуги.

   И Зоар привежда притчата за царския шут. Когато го напият с вино, а после му разкажат за всичко, което той е направил, дори за най-недостойните постъпки, той отговаря, че всичко това са достойни дела, по-добри от които на света няма.

   «Шут» се нарича «дявол», на който дават вино, т.е. част от светлината Хохма, притеглена като светлина, изтриваща прегрешенията и превръщаща ги в заслуги. В такъв случай за всички лоши действия той казва, че те са добри, защото всички преднамерени прегрешения се превръщат в заслуги. А тъй като дяволът желае да получи своя дял, не обвинява Исраел.

   И по тази причина в Египет той обвинявал и питал: «Нима Исраел с нещо се отличават от египтяните? Нека или да умрат като египтяните, или да се върнат в Египет». Защото Египет – това е източникът за притегляне на светлината Хохма, но на пълната светлина ГАР де-Хохма, и когато Исраел се намирали в Египет, били под властта на египтяните.

 [1]  В Тора, Ахарей, е казано: «И хвърлил Аарон жребий за две жертвени кози: едната за Твореца, а другата за нечистата сила», („Шамати“, Статия 33. „Жребият на Йом Кипур и Аман“)

Чуто на 1-вия ден на Слихот (от спомените за моя баща и Учител)

   «Призови търсещите Те, искащи разкриване на Твоя лик, отговори им от Своите небесни висоти, не крий ухото Свое от техните жалостни вопли» (Молитва «Прошка» за първия ден)

   И така... Целта на творението е била да се насладят сътворените. Но за да бъде поправянето абсолютно пълно, е необходимо мярата на съда да се подслади с милосърдие. Тъй като съд се отнася към голямо, възрастно състояние (гадлут), но за да не достигне човек по такъв път до свойства, обратни на Твореца, е необходим някакъв компромис. Съгласно съда той би получил повече, но би застанал на опасен път и би могъл да достигне до свойства, противни на духовното. Но ако е смесен с милосърдие, той не приема светлината на голямото състояние и тогава може да достигне подобие на духовното. А поправянето се състои в това, че получаващото кли се обръща в «получаващо заради отдаване».

   Затова, когато човек започва да търси разкриване на Твореца, той все още мисли само за получаване. А стремящият се към получаване усеща празнина и затова се нарича проклет. И «не може проклетият да се прилепи към Благословения». Но този, който получава заради отдаване, се нарича благословен, тъй като не изпитва недостиг в нищо, защото не се нуждае от никакво получаване заради себе си. Излиза, че целият проблем е в това да станеш благословен, и само с помощта на Тора и заповедите е възможно да обърнеш кли на получаване в кли на отдаване. И за това се молим: «Призови търсещите Те».

   Има два вида търсещи Твореца. Едни търсят Твореца само заради разкриване на Неговия лик и желаят само отдаване. Затова, ако те молят Твореца за спасение, то е само заради Него Самия. И за това е казано: «Искащите разкритие на Твоя лик», защото те вече не нанасят вреда във висшето, защото са се очистили от егоистичното получаване. А «жалостни вопли» издават тези, чиито молитви и искания още са заради собствена изгода, и именно за това те искат да се приближат към Твореца, т.е. още не са се очистили от егоизма.

   И затова има два вида работа за Твореца. Има човек, който иска разкриване на Твореца в света, за да узнаят всички, че в света има Висша сила. И тогава в тази работа няма негов собствен интерес, а има само неговото просто, безкористно желание. И в такъв случай не трябва да се казва, че той получава нещо, защото не моли да го приближат към Твореца, а иска само да се разкрие Неговата слава в света.

   А има човек, който се моли самият той да се приближи към Твореца. И тогава вече в центъра се появява неговият собствен интерес, защото той желае да получи светлината, приближаваща към Твореца. И това се нарича «жалост» и «вопли», и от това - «не крий ухото Свое». И тези, които все още се нуждаят от жалост, т.е. молят да ги приближат, могат да викат, и на това: «не крий ухото Свое».

   Тъй като вика само този, който усеща недостиг. Но после няма да има вопли, а ще има само искане, като добро пожелание, «пожелание за света». И затова при разкриване на Твореца може да има само искане.

   «От Своите небесни висоти» означава «очи», т.е. светлината Хохма. И тогава самите те се напълват със светлината на изобилието, тъй като техните келим са вече поправени на получаване заради отдаване. Но за тези, които са в състояние на жалост, «не крий ухото Свое». «Ухо» – това е Бина. И те трябва да притеглят сила, която да им даде свойство отдаване... на основата на светлина Хасадим.

   «Призовавайте Го, докато Той е близо» (Исай). И как да разбираме: «докато Той е близо» – тъй като е казано, че «Цялата земя е пълна с Неговата слава»? Излиза, че Той винаги е близо, и какво тогава означава «докато», нима има време, когато Той е далеч?

   Но работата е в това, че всяко състояние винаги се оценява спрямо човека, постигащ и чувстващ. И ако човек не чувства, че Творецът е близо до него, то между тях не се получава никаква близост. Тъй като всичко се определя от усещането на човека. И е възможно един човек да усеща света пълен с добро, а друг да не чувства, че този свят е добър. И тогава той не може да каже, че съществува добър свят, а съди съгласно своето усещане, т.е. вижда света пълен със страдание.

   И за това предупреждава Пророкът: «Призовавайте Го, докато Той е близо!». Той идва и казва: „Знайте, че ако Творецът ви зове – значи Той е близо.” Т.е. сега ви е дадена възможност: ако се вслушате, ще почувствате, че Творецът е близо до вас. И това е знак за приближаването на Твореца и свидетелство за това. Тъй като е известно, че съгласно своята природа, човек не е способен да се слее с Твореца. Това е против неговата природа, тъй като е сътворен с единственото желание да получава наслаждение, а сливането е само в отдаването. Но благодарение на това, че Творецът зове човека, в него се заражда друга природа и той желае да анулира своята предишна природа и да се прилепи към Твореца.

   И затова човек трябва да знае, че ако той произнася словата на Тора и молитви – това е само благодарение на Твореца. И да не му идва на ум да каже, че му помага «собствената сила и мощта на неговите ръце» (Дварим), тъй като това наистина е против неговите сили. И това прилича на човека, който се е заблудил в глуха гора и не вижда никакъв начин да излезе от там и да стигне до населено място. И тогава той губи всякаква надежда и никога повече не си спомня за връщане у дома. А когато в далечината вижда някакъв човек или чува човешки глас, тутакси в него се пробужда страстно желание да се върне в родните места, и започва да вика и моли някой да дойде да го спаси.

   И също, ако човек се отклони от добрия път и попадне на лошо място, и вече се е приучил да живее сред диви и хищни зверове, то по силата на своя егоизъм той никога не се замисля, че е нужно да се върне там, където са разумът и святостта. Но когато чува зовящият го глас, в него се пробужда разкаяние. И го зове гласът на Твореца, а не неговият собствен глас. Но ако още не е завършил своята работа по пътя на поправянето, то не е способен да почувства и да повярва, че това е гласът на Твореца, а мисли, че всичко дължи само на собствената сила и мощта на своите ръце. И затова Пророкът предупреждава, че човек трябва да преодолява собственото мнение и мисли, и напълно да повярва, че това е гласът на Твореца.

   Затова, ако Творецът иска да изведе човека от тъмната гора, му показва някаква светлина в далечината, и човек събира остатъка от своите сили и се хвърля там, където му указва светлината, за да я достигне. Но ако той не свързва тази светлина с Твореца и не казва, че Творецът го зове, то за него тази светлина пропада и той отново остава насред глухата гора. Излиза, че сега той е загубил възможността да открие цялото си сърце на Твореца, за да дойде Той и да го спаси от опасното място, т.е. от неговия егоизъм, и да го доведе до местообитанието на разума, което е предназначено за хората (синовете на Адам), което означава «подобен на Висшия» (едоме) – т.е. на желанието за отдаване, към сливане с Твореца. А вместо това той не използва своя шанс и отново остава както е бил преди.

Чуто през 1938 г.

   «Удостоете се да ускорите времето», т.е. удостоете се с пътя на Тора (духовно развитие). А иначе ще тръгнете по пътя на страданията и на общото развитие, което, в крайна сметка, също ще доведе до замисъла на творението.

   Пътят на Тора се заключва в това, че дава на човек сила свише (сгула), за да може да направи за себе си нужните келим. А келим се създават за сметка на напълването със светлината и нейното изчезване. Тъй като същността на кли се състои в желание за получаване на наслаждение, т.е. в усещане на недостиг. «Няма светлина без кли», и е необходимо да получи кли, за да приеме светлина в него.

   А обикновеният човек не може да чувства потребност от духовното, преди да го усети. Както е написано, «разпространението и изчезването на светлината създава готово кли».

   Например, човек има хиляда лири и се чувства богат. Но ако после заработи повече, да кажем, пет хиляди лири, и изгуби три, оставайки с две хиляди, то веднага ще почувства загубата на трите хиляди. Тъй като вече е получил келим за три хиляди лири, които някога е имал.

   И такъв е пътят на Тора. Когато човек привиква на пътя на Тора да съжалява за своите не големи постижения, но всеки път получава не голямо светене, което ту се появява, ту изчезва, и това предизвиква в него все по-голямо съжаление и създава все по-голямо кли.

   На всяко кли не достига светлина, която би го напълнила. И затова всяко незапълнено от светлина място става място за светлината на вярата. А ако би се напълнило със светлина, не би имало кли, място за вяра.

Чуто на 14-ти Сиван (13 Юни 1938 г.)

  Трудно е да си представим състоянието на духовно падение, когато вкусът от духовната работа и усилията, прилагани от човека през цялото време от началото на неговата духовна работа и до падението, пропадат. Сякаш той никога не е усещал вкуса на духовната работа, като че ли всичко това е извън него. От това е ясно, че духовно падение се случва само на тези, които вече се намират на високи духовни степени. Докато обикновените хора нямат съвършено никакво отношение към такова състояние, тъй като се стремят само към напълване на земните желания, които обвиват целия наш свят.   

   Но е необходимо да се осъзнае, защо се явява състоянието на падение в човек? Тъй като нали от неговото съгласие или несъгласие с него нищо не ще се измени в системата на мирозданието, управлявана от Добрия Творец с Абсолютно Добро? Каква е ползата от такива състояния?

   А работата е там, че състоянието на падение идва при човек, за да постигне той величието на Твореца – не позволявайки неговото сърце да се втвърди и пробуждайки в него страх и трепет пред висотата на Твореца. Тъй като той познава, как е безкрайно отделен от Твореца, дотолкова, че е недостъпно за разума да разбере възможността за връзка и сливане на човека с Твореца.

  Във време на духовно падение човек усеща невъзможност за никаква връзка и сливане с Твореца, защото възприема принадлежността към духовното като нещо съвършено чуждо на този свят. И това действително е така. Но: «Заедно с усещането на величието на Твореца, човек открива Неговата скромност» и това е чудо, което е над природата, че Творецът подарява на човека възможност да достигне връзка и сливане с Него.

   Затова, когато човек отново достига връзка с Твореца, постоянно трябва да си спомня състоянието на своето падение, за да осъзнае, оцени и възвеличи състоянието на сливане с Твореца – за да знае, че сега той се е удостоил с чудото на спасение свише.

Чуто на трапезата в 1-я ден на Песах (15 Април 1949 г.)

   Въпрос: Влияе ли ни това, че сме освободили земята си от робство и сме се удостоили да излезем из под чуждата власт, ставайки свободен народ, като всички народи? Действа ли ни тази свобода така, че да възниква в нас особено усещане в работата и служенето на Твореца?

   Отговор: Не трябва да се мисли, че това не ни действа и че робството с нищо не се отличава от свободата. Защото тогава се получава, че Творецът сякаш действа съвършено напразно.

   Но в действителност, всички Негови действия правят и оставят следа в нас – добра или лоша. Тоест от всяко извършено от Него действие, което ние усещаме като положително или като отрицателно, като светлина или като тъмнина, към нас се спуска допълнителна сила. И за сметка на това имаме възможност да достигнем до духовен подем, защото в духовното не винаги има постоянна власт и сила, която сме длъжни да притеглим към себе си. Затова човек не може да каже, че свободата, която сме достигнали, не е направила никакво изменение в нас. Но ако не усещаме изменение към по-добро, то сме длъжни да кажем, че има изменение към по-лошо, дори и да не го усещаме.

   А на края на празника той добавил, че това е по примера на съботната трапеза, на която получаваме материално наслаждение и, благодарение на връзката на корена и неговото следствие, възбуждаме духовни наслаждения по подобие на бъдещия свят, края на поправянето. И естествено, за да вкусим духовните наслаждения от Съботата, ни е необходима особена подготовка в шестте дни на творението (работа и действия). И каквато е степента на подготовката, такава е и степента на усещането.

   А ако човек няма истинска подготовка, за да усети духовния вкус на Съботата, тогава обратно, телесните наслаждения го правят още по-лош, и след материалната трапеза той се устремява само към сън и към нищо повече. Получава се, че храненето с наслаждение понижава човека духовно.

   Но е необходимо да се приложат особени усилия, за да може чрез телесните наслаждения да се достигне духовността, защото това е желанието на Твореца, макар и те да пребивават в противоречие едно с друго, тъй като духовното се намира под линията на отдаването, а телесното – под линията на получаването. И това е било Неговото желание, да се притегля духовното след телесните наслаждения, получени заради заповедите на Твореца, каквито се явяват наслажденията на празниците и Съботата.

   Също така трябва да видим, че в условията на тази свобода, с която сме се удостоили, е необходима огромна подготовка, за да се получи духовна свобода, наречена «Свобода от ангела на смъртта», когато «Цялата земя е пълна с Неговото величие», т.е. светлината «мохин де-Аба ве-Има». И тогава не ще остане в нас нито място, нито време, което не би било напълнено с Твореца. И не ще бъдем в състояние да кажем, че някакво време или някакво място може да бъде пусто от Него – защото цялата земя ще се напълни с Неговото величие. Но до тогава има разлика между светлината и тъмнината, между Исраел и другите народи, тъй като на това място, където трябва да сияе светлината, там се намира Творецът, а не на мястото на тъмнината.

   По същия начин и в Исраел има място за светлината на Исраел на Твореца, но не в народите на света: Творецът не обитава в тях, и съботата е отделена от шестте дни на творението. Когато постигаме светлината мохин де-Аба ве-Има, то се удостояваме с усещането «Цялата земя е пълна с Неговото величие», и изчезва разликата между времената и състоянията – а навсякъде и за всички времена се възцарява светлината на Твореца.

   И в това е смисълът на празника Песах, на който Исраел са заслужили свобода, т.е. разкриване на светлината мохин де-Аба ве-Има, напълваща цялата земя с Неговото величие. И естествено, че тогава не остава място за егоизма, тъй като той повече не отделя човека от духовната работа, а напротив, вижда се как той го е приближил до служене на Твореца. Но дотогава това състояние съществува само във вид на пробуждане свише (итарута де-леила). Затова е казано, че святата Шхина казва: «Видях аз капка подобна на червена роза» (признак на нечистота), т.е. видяла е място, което още се нуждае от поправяне и където не може да сияе светлината на Твореца. И затова били длъжни да отброят още седем седмици от сфират омер (дните от Песах до Шавуот), за да поправят цялата разкриваща се нечистота, докато не се «напълни цялата земя с Неговото величие».

   И това е подобно на царя, който имал висок замък, пълен с всичко добро, но нямал гости в него. И затова той създал хората, за да дойдат и да получат цялото добро и благо. Но ние не виждаме този замък, пълен с добро – а напротив, струва ни се, че целият свят е пълен със страдания.

   И това се обяснява с това, че «Виното царско било в изобилие» (Мегилат Естер), тъй като от страна на Малхут (в превод: царство) няма никакъв недостиг на вино, т.е. на наслаждения, подобни на удоволствието, което се получава от виното. Недостигът е само от страна на получаващите, защото нямаме кли (съсъд), способен да получи тази светлина. Тъй като само в отдаващото кли е възможно да се получи, и колкото по-голямо е кли, толкова повече се разкрива светлината в него.  

   И затова всички изменения са възможни само в келим, а не в светлината. И за това говори Мегила: «Раздава ли се напитки в разнообразни съсъди, и виното царско било в изобилие с царска щедрост» – както е било в замисъла на творението: да наслади сътворените с цялата щедрост на Твореца.

Книгата «Шамати» (иврит), издание 2005 г., статия 189

Чуто на 27-ми Тишрей

   Защо на човек е свойствена такава острота на мислите, вдъхновението и изобретателността, и всички негови органи работят добре, на пълна скорост тогава, когато той мисли за материални придобивки? Когато стане дума за душата и за полагане на старания заради някаква духовна придобивка, то човешкото тяло и всички негови усещания работят с голяма трудност.

   Работата е в това, че човешкият разум и мисъл – това е само отпечатък на действията на човека, които се отразяват в тях като в огледало. Затова, ако човек основно се грижи за материалните потребности, то това се отразява в огледалото на неговия разум. Тоест всички тези нужди се отпечатват в неговия разум и тогава той може да използва този разум за постигане на всичко желано, защото мозъкът му получава жизнена енергия от материални цели.

   Затова, мястото, от което той получава жизнена сила – него и обслужва. А духовното още не е оставило в неговия мозък толкова спомени и информационни записи (решимот), които биха били достатъчни, за да получи жизнена сила и въодушевление от тях. И затова мозъкът не е готов да му служи заради потребностите на неговата душа.

   Затова човек е длъжен да преодолява себе си и да изпълнява множество действия и дела, докато те не се отпечатат в мозъка му. И тогава, разбира се, ще се преумножи разумът му и ще му служи с максимална скорост и острота, още по-добре, отколкото за материални придобивки. Тъй като разумът – това е най-близкото до душата обличане. 

Книгата «Шамати» (иврит), издание 1998 г., статия 189

    Думата «късмет» (мазал) показва действие над разума. Тоест макар че според разума действието ще се случи по определен начин, неговият «мазал», знак за късмет, предизвиква друго стечение на събитията.

   От това се разбира израза: «Синовете, животът и препитанието зависят не от усилията и заслугите, а от късмета». Известно е, че цялото получаване изхожда от светлината Хохма, лявата линия. И ако е така, то би трябвало да получават от лявата линия, в степента на своите усилия и заслуги.

   Но оттук излиза само тъмнина. А именно от средната линия, където светлината Хохма вместо нивото ГАР е ограничена до ВАК, и в зивуг «некудат хирик» се получава светлина Хохма.

   И макар за разума да е понятно, че светлината Хохма е необходимо да се получава от лявата линия, редът за нейното получаване все пак е през средната линия, където именно в следствие на намаляването на светлината  Хохма, става нейното получаване.   

Чуто на 15-ти Шеват (14 Февруари 1949 г.) в Тверия

   Разлика между вярата и разума.

   Вярата има преимущество в това, че тя действа на тялото повече, отколкото разума, защото е по-близка до тялото. Тъй като вярата – това е свойството малхут, и тялото също се отнася до малхут. Затова вярата действа на тялото.

   Докато разумът, отнасящ се към 9-те първи Сфирот, не може да въздейства на тялото в същата степен. Но заедно с това, достойнството на разума е в това, че той се счита духовен в сравнение с вярата, считаща се материална, т.е. отнасяща се към тялото. А в духовното има закон: «Нищо не изчезва в духовното» и всяко ново поправяне се прибавя към предишното («Грош по грош се натрупва в голям капитал»).

   Обаче вярата, като всичко материално и обречено на отделяне, си отива и изчезва, и миналото пропада, не се присъединява към настоящето и към бъдещето. Затова макар вярата спрямо разума да действа на човека на сто процента по време на самото действие, това действие на вярата е временно. Докато разумът, дори и да действа само на един процент, този един процент остава постоянно, и след сто такива действия се събира до сто процента, които вярата би извършила на един път. Но дори и вярата да извърши сто действия, все едно, човек ще се върне към предишното състояние, докато разумът остава с него завинаги.

   Например, известно е, че ако човек изучава нещо, дори после да го забрави, все пак остават понятия в разума. Тоест доколкото той използва своя разум – дотолкова разумът се развива.

   Докато материалното, съществуващо във времето и в пространството, не може да се промени, както не може изтокът да се сближи със запада на едно и също място или миналият час да съвпадне по време с настоящия. Обаче в духовното всичко може да стане в едно време.

    Смисълът на изразът «Малхут се намира в очите» е в това, че се създава екран и скриване, закриващ очите, който не им позволява да видят скритото управление на Твореца.

    Същността на пробата и опита е в това, че човек няма възможност да реши и да избере нито едното, нито другото. Тоест не може да осъзнае желанието на Твореца и намерението на учителя. И дори той да е в състояние да извърши работата, жертвайки себе си, не е способен да реши дали неговата работа, на която той отдава цялата си душа, ще бъде именно такава, каквато е нужна, или тя ще се размине с желанието на Твореца и мнението на учителя.

   А за да направи правилния избор, е необходимо да избере това, което задължава човек да увеличава своите усилия. Тоест длъжен е да слуша учителя в това, че само усилията са възложени на човека и нищо повече. Но ако е така, то въобще няма такова състояние, когато човек би могъл да се съмнява как да постъпи и какъв избор да направи – а просто винаги е длъжен да увеличава усилията.

Чуто в края на Съботата Бешала, 24-ти Шеват (25 Януари 1948 г.)

    Всяка работа е възможна само при наличие на два пътя, както е казано: «Живей в Моите заповеди, а не умирай в тях». И «Умри, но не престъпвай» се отнася само до три заповеди. Но заедно с това, ние откриваме, че кабалистите от миналото са жертвали себе си заради извършване на всяка заповед.

    Истината е, че в това се състои цялата работа, и когато човек е длъжен да пази Тора, то изпитва цялата нейна тежест. А когато Тора пази човека, то за него няма никаква тежест, както е казано: «Душата на човека го учи (води)». Именно това се нарича, че Тора го пази. 

    В Събота е забранено да се извършва някаква работа, т.е. забранено е възбуждане отдолу (итарута де-летата).

    Ученикът на мъдреца, т.е. този който е заслужил да се учи от Самия Творец (достига получаване на светлината на мъдростта, Хохма, от Твореца), който се нарича Мъдрец, самият той става «възбуждане свише» (итарута де-леила), вследствие на разкриване на тайните на Тора.

    Затова когато идва възбуждане свише, което се нарича «Събота», тогава и «обикновения човек», т.е. тялото, го обхваща трепет и, естествено, в такова състояние няма място за работа.

    Попитали мъдреците: «Кога при обикновения човек идва Съботата?» (Йерусалимски Талмуд).

    Праведникът (ученикът на Мъдреца) е подобен на Съботата, защото се намира в нейните свойства. Тъй като Съботата съответства на края на поправянето. И както в края на поправянето всички келим (желания) са поправени и годни да получат цялата висша светлина, така и Съботата също означава край, когато висшата светлина може да се прояви и да запълни низшите творения. Но Събота означава напълване на низшите само под въздействие на «възбуждане свише» (итарута де-леила), т.е. от Твореца. 

 Чуто на 25-ти Нисан (1 Май 1951г.)

   Почестите хващат тялото в своята власт и в тази степен вредят на душата. Затова ако се отдават почести на праведник, който става известен, това е в качество на наказание. Понеже вреди на душата.

   Но ако Творецът се грижи Неговите великите праведници да не загубят от своята праведна слава, Той ги пази, за да не получават почести и да не повредят с това своята душа. 

   Затова доколкото те са прославени като праведни и получават почит от една страна, от друга страна, възникват такива, които ги обвиняват и засрамват във всевъзможни грехове дотолкова, че целият срам да уравновесява почитта, която те получават. 

Чуто на 2-рия ден от Песах (23 Април 1951 г.)

    Има такива понятия: «работа в три линии» и «Исраел се държи за тялото на Царя», «египетско изгнание», когато народът на Израел е трябвало да отиде в Египет, и «изход от Египет», а също и такова понятие: «Този, който се кани да си вземе жена, е длъжен да доведе със себе си свидетели от простолюдието» (Вавилонски Талмуд), а също и това, за което питал Авраам: «Как да узная, че моите потомци ще наследят тази земя?». А Творецът му отговорил: «Знай, че пришелци ще бъдат потомците твои в чужда страна и ще бъдат потискани четиристотин години, а после ще излязат оттук с голяма придобивка». А също има понятия за нива ГАР и ВАК, и ВАК де-ГАР.

    И така, замисълът на творението е бил да се насладят сътворените. И само за да не се срамуват те от безвъзмездния хляб, е бил направен цимцум (съкращение) и масах (екран), което създало място за работа. И оттук произлизат три линии:

    Първата е дясната линия, която се отнася към ниво ВАК без Рош (глава) и се нарича вяра.

  А втората е лявата линия, която се нарича постижение. И тези две линии се намират в противоречие, тъй като вярата изключва постижението, а постижението изключва вярата.

    И тогава възниква средната линия, наречена ВАК де-ГАР или Хохма и Хасадим, или дясна и лява линия, съединени заедно. Това значи, че човек получава постижение само в съответствие с величината на своята вяра. Тоест до степента на неговата вяра той получава и постижение. Но там, където не му достига вяра, той не разкрива постижение и не се опитва да го запълни – а винаги преценя и измерва двете линии, за да не надделява едната над другата.

    А нивото ГАР (което се разкрива пред него) означава постижение без вяра, която се отнася до работата на другите народи. Работата на Израел се отнася към вярата, в която се включва постижението, и това се нарича «тялото на Царя», т.е. вяра и постижение.

    Авраам се нарича баща на вярата, т.е. свойството Хасадим (милосърдие). И знай, че всеки, желаещ да се приближи към Твореца, трябва преди всичко да приеме дясната линия – т.е. вярата. А вярата противоречи на постижението. И как е възможно тогава те да получат постижение, ако нямат келим за това? И затова му е било казано: «Пришелци ще бъдат потомците твои в чужда страна». Това означава, че «ще се смесят с чужди народи и ще се научат от техните занаяти», т.е. ще попаднат под властта на други народи. А оказалите се под властта на други народи ще притеглят светенето ГАР де-Хохма.

    И цялата същност на египетското робство е в това, че Исраел също желае да получи светлината ГАР де-Хохма. И това означава изгнание за тях, защото навличат на себе си тъмнина. А изходът от Египет става благодарение на наказанието на първородните. Тъй като «първороден» принадлежи на ГАР де-Хохма. И когато Творецът поразил първородните в Египет – това означавало кръв от Песах и кръв от обрязване. За което Зоар казва: «Когато Творецът убивал всички първородни в Египет – сключили Исраел свят съюз, направили обрязване и се включили в събранието на душите на Израел» (Глава Емор 43).

    Лявата линия се нарича Орла (крайна плът), защото прикрива пътя на светлината (орот). Затова когато Творецът убил първородния, т.е. отменил ГАР – отдолу народът на Израел преминал обрязване, т.е. отсичане на Орла (крайната плът), която се нарича Дин де-Дхура (мъжки съд), прикриваща светлината. И това се случва чрез обрязване с резец, обладаващ силата на желязото, което се нарича Динин де-Нуква (женски съд), за сметка на който се отменя мъжкият съд Динин де-Дхура. И тогава към тях се разпространява светенето ВАК де-Хохма.

    Тоест отначало е необходимо да се притегли съвършенството – ГАР де-Хохма и е невъзможно да се получи половината от степента. А това трябва да се направи именно посредством египтяните. И това се нарича изгнание, когато юдеите са били длъжни да бъдат под тяхна власт. А после, за сметка на изхода от Египет, т.е. на поправянето на екрана «масах де-Хирик», те излизат от властта на египтяните. И Египтяните сами викат: «Изправете се и си отивайте!»

    И за това е казано: «Аз Самият, а не пратеник». «Аз» означава Малхут, т.е. манула (катинар), която отменя ГАР, от което става включване на лявата линия в дясната, и дясната в лявата.

    Затова е казано: «Този, който се кани да си вземе жена» – т.е. свойството Хохма (мъдрост), принадлежаща на лявата линия, «е длъжен да доведе със себе си свидетели от простолюдието». Тъй като той самият принадлежи на дясната линия, която означава вяра. Той иска постижение, и именно с помощта на простолюдието може да получи нивото Хохма, тъй като в него има поправяне само от страна на постижението, но не от страна на вярата.

    „Станах, за да отворя на възлюбения мой, и от ръцете мои капеше смирна, и от пръстите ми се стичаше смирна върху скобите на катинара.” (Песен на Песните). «Смирна» (поразявам) – от думите «И не ще се скрие повече от теб твоят Учител (море), и очите твои ще видят Учителя». «Ръце» означава постижение, а пръсти – зрение, както е написано: «И всеки ще покаже с пръсти и ще каже: Ето Го, Творецът наш!» А «скобите на катинара» (манул) – означава манула.

Чуто на Съботната трапеза, неделна глава Беар – Бехуката, 22 Ияр (21 Май 1949 г.)

    «Ако пътят е твърде дълъг за теб, така че да не можеш да понесеш своя товар» (Дварим/Второзаконие).

    Но защо пътят е така дълъг? Защото човек не може да поеме своя товар, т.е. не може да носи бремето на Тора и заповедите, и затова счита този път дълъг. И изходът е да направи, както е указано нататък: «И вземи това сребро в ръце».

    Сребро означава кисуфин (страдание от любов), т.е. той трябва да разпали в себе си страдание от любов в това робство, благодарение на страстния стремеж към Твореца. И тогава ще може да поеме бремето на Тора и заповедите. А освен това, «сребро» също означава срам, защото човек е създаден с цел да възвиси величието на Твореца, както е написано: «Благословен е Творецът, създаващ нас за Негова слава».

    Тъй като с Тора и заповедите човек се занимава само за да намери благоволението на Твореца. Защото природата на роба е такава, че той желае да се хареса на собственика, за да завоюва неговото сърдечно разположение. Така и тук – всички многочислени усилия и тежест в работата, изпитвани от човека, се явяват само средство за това, да намери милост в очите на Твореца. И тогава постига желаната цел.

    А човек отива и изпълнява Тора и заповедите, заради благоразположение на другите хора и прави от нуждата за Твореца само средство, с помощта на което може да се понрави на хората. През цялото време, докато човек не се е удостоил с Тора и заповедите лишма (заради Твореца), той работи заради творението. И макар и да няма друга възможност, а само да работи заради хората, но все пак, без да обръща внимание на каквото е да било, той трябва да се срамува от такова робство. И тогава, за сметка на това «сребро», той ще се удостои със свято сребро, т.е. страстно стремление към святостта.

    «И вземи това сребро в ръце» – макар и да не е в ръцете на човека властта над неговите желания, и ако няма желания, то той нищо не може да направи, но все пак трябва да разкрие в себе си желание към страдание от любов, т.е. желание да намери този стремеж. (И е възможно думата «вземи» да произлиза от «пожелай» – те се състоят от едни и същи букви). Човек е длъжен да разкрие в себе си такова искане, т.е. желание и стремеж към Твореца – желание да умножи славата на Небесата, да достави наслаждение на своя Създател и да намери милост в Неговите очи.

    И има «злато», а има и «сребро». Сребро означава, че човек като цяло има стремеж и терзание по духовното. А злато (заав) се нарича състоянието, когато той иска само едно нещо, и всички изпитвани от него стремежи и тегления към други неща гаснат пред това желание, и той казва: «Само това дай (зе-ав)!». Тоест той не иска нищо, освен вдигане на Шхина от прахта, и това е неговото единствено желание.

    Излиза, че дори и човек да вижда, че няма нужните желания и стремежи, той все пак, не обръщайки внимание на нищо друго, е длъжен да търси и да се старае със своите действия и мисли да достигне такова желание. И това се нарича «И вземи това сребро в ръце». И не трябва да се мисли, че това е някаква дреболия, след като тя се намира в ръцете на самия човек – а той е длъжен да я даде «за голям добитък (за благосклонност) и за малък добитък» (Дварим/Второзаконие), т.е. за сметка на това той се удостоява с най-голямата светлина.

Чуто на 4-тия полупразничен ден на Песах (18 Април 1949 г.)

    В Зоар, в глава «Емор» е написано: «Казала Шхина, Събранието на душите на Израел: Аз спя в египетско изгнание» (Зоар, стр.43).

    Изходът на светлината Мохин се нарича «сън».

    «Но будно е сърцето мое» (Песен на Песните). Сърце (лев – числено значение 32) означава 32 потока на мъдрост (хохма), в които свети Хохма, но без обличане в Хасадим, което се счита за египетско изгнание, и затова се нарича сън. Тъй като, заедно с това, те са били готови да получат светлината Мохин де-Хохма, но само «от обратната страна».

    «Гласът на любимия, който ме вика» – т.е. гласът на Зеир Анпин, който носи Хасадим (светлината на любовта и милосърдието).

    И за това Творецът казва: «Отвори Ми отвор с големина на иглено ухо» – т.е. по време на освобождение Той ги моли отново да притеглят светенето на Хохма. И докато там няма светлина Хасадим, това се нарича отвор с големина на иглено ухо, защото Хохма не свети без Хасадим.

    «И Аз ще отворя пред теб висшите врати» – т.е. ще и даде Хасадим, която я разширява, за да засвети в нея Хохма заедно с Хасадим.

    «Отвори Ми, само в теб се намира този вход, където Аз мога да вляза. Защото не ще могат синовете мои да влязат в Мен, а само в теб». На синовете е нужна светлината Хохма, която той не може да им даде, защото неговото свойство е Хасадим. Ако Малхут притегли Хохма, то и синовете също ще могат да получат светлината Хохма. Затова само тя е способна да отвори този вход.

    «А иначе, Аз съм затворен и не ще могат да Ме намерят». Тоест синовете не ще намерят съвършенство в Него, защото когато в Зеир Анпин има само Хасадим, това е само ниво ВАК, което се нарича «прост въздух». Ако в него има също и Хохма, а той все пак избира Хасадим, то неговият Хасадим се нарича «чист въздух». И въпреки че неговият Хасадим е за предпочитане пред Хохма, без Хохма е невъзможно да се намери съвършенство в него. 

    И в това е смисълът на написаното: «Отвори, за да се слея с теб и заедно да пребъдем навеки».

    «Ела и виж в часа, когато Творецът е умъртвявал първенците в Египет, всички тези, които е убил в полунощ и е спуснал стъпалата отгоре надолу "» (Зоар). Това означава поправяне на екрана «масах де-Хирик», който довел до две събития: изчезване на степента ГАР, и притегляне на светлината Хасадим. И благодарение на това е станало възможно разпространението на светлината отгоре надолу.

    «Ела в часа, когато Исраел сключват знака на свещения съюз, правейки обрязване». Наказанието на първородните и кръвта от Песах, а също и кръвта от обрязването имат един смисъл. Египтяните се кланяли на овцете като на божество, и пасхалната жертва се отнасяла към техните божества. Нечистите сили (клипот) на Египет искали да притеглят към себе си светлината от Края на поправянето подобно на греха на Дървото на Познанието – т.е. искали да притеглят светлината ГАР отгоре надолу. Но благодарение на наказанията на Песах бил унищожен ГАР де-Хохма, което означава наказание на първородните. Тъй като първородният принадлежи на степента ГАР, а степента ГАР е била отменена за сметка на масах де-Хирик, т.е. подем на манула (ключалка, спиращ светлината), водещо до отмяна на степента ГАР.

    И това означава кръв (дам) от думата мълчание (дмама), което е подобно на умъртвяване (дмемит) на ГАР, в което е заключен смисълът на кръвта от обрязването; където резецът е Диним де-Нуква (ограничение на Нуква), отменящ Диним де-Дхура (ограничение от мъжка страна). За което е написано: «Имало два вида кръв: кръв от Песах и кръв от обрязване». И от внасянето на кръвта от Песах се отменя ГАР и става включване в поправяне в трите линии, за което намеква «сводът» и «двете мезузи».

    А «На четиринадесетия ден» и т.н., избягали Исраел от чуждата власт и се обединили чрез маца в свят съюз.

    Хамец означава светлината Мохин, обличаща се под Хазе и светеща отгоре надолу. А Маца – това е светлината Мохин, светеща от Хазе и нагоре, където не могат да се прилепят нечисти сили. И това е защото манула (ключалката), която се разкрива в нощта на Песах и благодарение на която се случва жертвата на Песах и наказанието на първородните, действа само надолу от себе си, т.е. от това място в Хазе, където тя се отваря.

    Получава се, че тя не действа със своя съд и ограничение на всичко, което се намира нагоре от нея. Докато всички обличащи се от Хазе и надолу се намират под нейно въздействие, и затова там се усеща нейният съд и ограничение. Затова Исраел получили предупреждение в нощта на Песах да ядат само Маца, а не Хамец.

    И в Маца има достойнство, което го няма в Хамец, а в Хамец има достойнство, което го няма в Маца. Достойнството на Маца е в пълната светлина Мохин на ГАР де-Хохма, също наричаща се и «две велики светила» – но във формата на Ахораим (от обратната страна), защото тя не може да свети в отсъствие на Хасадим. А преимуществото на Хамец е в това, че макар и неговата светлина да се отнася само към нивото ВАК, е вече облечен в Хасадим. И в Храма е била светлината Мохин де-Хохма, но се разпространявала от Хазе и нагоре, което означава свойството Маца. И затова е казано: "Защото никаква мая и никакъв мед не трябва вие да горите в жертва".

Чуто на 2-рия ден на Песах (23 Април 1951 г.), в Тел-Авив

    Казано е в Зоар: «Раби Хия открил (светлина): Аз спя в египетско изгнание, но будно е сърцето мое... Казала Шхина, Събранието на душите на Израел: Аз спя в египетско изгнание, докато синовете мои гният в тежко робство. Но будно е сърцето мое, съхранявайки ги, да не загинат в изгнанието. Гласът на Любимия към мен отправя зов – това е Творецът, казвайки: И си спомних Аз съюза Мой» (Глава Емор).

    Какво означава «сън»? Докато народът на Израел се е намирал в Египет, той бил под властта на египтяните и също така притеглял светлината ГАР де-Хохма. А тъй като Хохма не може да свети без Хасадим, това състояние се нарича «сън». И затова е казано, че работата в Египет е била много тежка и се наричала Динин де-Дхура (съд и ограничение от мъжка страна), а също и «всяка работа в полето», означаваща Динин де-Нуква (съд и ограничение от женска страна).

    «Но будно е сърцето мое» – т.е. въпреки че тя спи от страна на лявата линия. И тогава Малхут се нарича «две големи светила» или «четвърта опора» и се отнася към сфира Тиферет, която е над Хазе. «Но будно е сърцето мое» означава, че там вече присъства заключващата точка (Манула), задължаваща преминаване в средната линия и връщане към състояние «точка от лицевата страна» (паним), което им позволява «да не загинат в изгнанието».

    И в това е смисълът на казаното: «Отвори Ми отвор с големината на иглено ухо». Тоест Зеир Анпин моли Малхут да притегли светлината Хохма. И въпреки че Хохма не може да свети без Хасадим и затова се нарича само отвор с големината на иглено ухо, то тогава «Аз ще отворя пред теб висшите врати» – т.е. след това той ще и даде Хасадим, благодарение на което в нея ще може да влезе светлината.

    А докато тя не притегли светлината Хохма и няма Хохма, а само Хасадим, това се нарича «отвори ми, сестро моя». И придобивайки светлината Хохма, Малхут се нарича сестра. 

Чуто през 1938 г.

   Нечистите намерения (клипот) могат да съществуват само там, където има празнина и несъвършенство. А ако се проявява съвършенство, нечистите мисли незабавно изчезват и нямат никаква възможност да докоснат чистите намерения.

   В това е смисълът на разбиването на келим, на намерението, при което става отделяне на светлината Хохма от светлината Хасадим. Тъй като се е създала парса между света Ацилут и световете БЕА, светлината Хохма не може да се спусне под парса. А под парса слиза само светлината Хасадим, в която по-рано е била светлината Хохма — само тя, освобождавайки се сега от светлината Хохма, може да се спусне долу. Излиза, че са им останали още сили от предишното състояние. И това действие се нарича: «спускане на светостта в нечистите намерения, клипот». 

Чуто през 1938 г.

   Казано е за скрижалите, на които били издълбани заповедите: не чети «издълбани» (харут), а чети «свобода» (херут). Тоест издълбавайки десетте заповеди, човек получава свобода, както е казано: «Запиши на сърцето твое».

   Записът се прави с черно мастило. Всеки път, когато човек пише, той решава как да постъпва, а после се разочарова от своето решение и се връща към миналото, което е подобно на изтриване на написаното. Затова е необходимо всеки път да се пише отново, дотогава, докато не бъде издълбано в сърцето и написаното не може да бъде изтрито.

   И тогава незабавно се удостоява със свобода. Написаното на сърцето — това е кли за получаване на свобода, и в степента на написаното, гравираното на сърцето той заслужава освобождение. Защото основата на съсъда (кли) — това е празно място. Затова е казано: «Сърцето мое е съкрушено дълбоко в мен» (Псалм 109). И тогава се освобождава от «Ангела на смъртта», от егоистичните намерения, защото безсилието и нищожността — това е и самата нечиста сила. И е необходимо човек да я познае в цялата ѝ степен и да се опитва да я преодолее, докато Творецът не му помогне.

Чуто в Събота, 1-ви Киселев, в Тверия

   Отслабването на екрана, което става в духовния парцуф, извиква и изход, изчезване на светлината от него. Тъй като след Цимцум Алеф светлината може да се намира само в кли, което се явява екран. Екранът – това е силата, отблъскваща самонаслаждението, и в него е основата на кли. Затова когато изчезва екранът, изчезва светлината.

   Кли – това е вярата над знанието. Когато тя съществува, тогава светлината се проявява и, по своята природа, въздейства на екрана с това, че го отслабва. Тоест анулира кли на «Вярата» и довежда до кли на «Знанието», в следствие на което от него незабавно изчезва светлината. Затова е нужно да се възстанови и увеличи кли на «Вярата», т.е. да се направи екран на «Знанието». Само в такъв случай не ще изчезне светлината.

   На всяко кли не достига светлина, с която то да се напълни. Получава се, че всяко място, в което се усеща недостиг на светлина, дава възможност за вяра. А ако се напълни, то няма да стане кли, няма да остане място за вярата.

Чуто на 3-тия ден на празника

   Във всеки от Исраел има вътрешна точка в сърцето, проста вяра — наследство от нашите праотци, които са стояли на планината Синай. Но на тази точка са облечени много нечисти намерения, клипот, наречени «ло лишма» (заради себе си), които е необходимо да се премахнат. Тогава основата на човек ще бъде само «Вяра», не нуждаеща се от никаква опора и поддръжка от страни. 

Чуто през 1938 г.

Книга, автор, разказ.

Книга - това е състоянието преди Сътворението (замисъл на творението).

Автор – това е собственикът на книгата. Единението на автора и книгата се разкрива като «разказ». Необходимо е «да се получи разказ», т.е. Тора заедно с Даващия Тора.

Чуто на 3-ти Ияр (9 Май 1951 г.) на трапезата в чест на завършване на 9-та част на Зоар

    Трима участват в създаването на човека: Творецът, бащата и майката. И Баал а-Сулам казал, че има четвърти участник – това е земята. Защото ако човек не се храни с плодовете на земята, то не може да съществува. Земя (арец) означава Малхут, и обикновено се счита, че има четири стадия, които се наричат: Хохма, Бина, Тиферет и Малхут. Продуктите, които човек получава от земята, са подобни на изяснения, защото благодарение на продуктите се отделя люспата (клипа) от храната. А в Малхут има две нива:

   1. Святост.

   2. Злодейката Лилит.

    Затова, когато човек яде и прави първото и последното благославяне, с това той изважда храната от властта на нечистотата (ситра ахра). И тъй като храната преминава в кръвта, а кръвта се отнася към нивото Нефеш (душа), то неговата душа се освобождава от нечистотата и става неутрална. Когато човек участва на празничната трапеза, явяваща се заповед, то храната се счита свята, ако се яде с правилно намерение. Получава се, че храната преминава в кръвта, а кръв означава Нефеш (душа), и така той достига до свята душа.

    Ето защо въстава в човек неговото зло начало (ецер ра) и винаги му дава да разбере, че не си струва да яде на задължителната трапеза по множество причини. И главната причина, за неговото нежелание да участва в задължителната трапеза, е именно от казаното по-горе – защото тази част е принадлежаща на святостта.

    Изкупление на греховете става благодарение на разкриването на светлината Хохма, т.е. за сметка на изповед, която притегля Хохма. И колкото по-покаян – покаянието ще бъде изповедта на човека – толкова повече ще му се разкрива светлината Хохма, за което е казано: «В този ден ще помоли за опрощение на вината на Яков – и няма да го намери» (Йеремия). Защото всеки простен грях не ще бъде простен, докато не се излее на него светлината Хохма. И затова те търсили грехове, за да притеглят към тях светлината Хохма.

    «Прегръдка отляво» – тя става за сметка на притегляне на лявата линия, когато във всеки ден от десетте дни на разкаяние се притегля една сфира от десетте Сфирот на светлината Мохин де-Хохма, нареченa лява линия. А на Йом Кипур става зивуг (сливане).

    «Прегръдка отдясно» – това е разпространение на светлината Хохма надолу от хазе, там, където се намира мястото на разкриване и вече има подслаждане от светлината Хасадим. И най-важното в това е разпространението на светлината Хасадим, благодарение на което става построяване на Нуква, което продължава до осмия ден на Сукот (Шмини Аце-рет), а на осмия ден става зивуг (сливане).

Чуто на края на вечерта на Йом Кипур (21 Септември 1950 г.)

    «И направил той деня добър със своя изход от святостта».

    Святост – това е мъдрост (Хохма) и лявата линия, където има страх от съд и ограничение. И затова там няма място за добър ден. Но именно «със своя изход от святостта», която се нарича Хохма и лява линия, може да се направи добър ден, отнасящ се към светлината Хасадим.

    Скриване – това е поправяне, без което човек не би могъл да достигне никакво съвършенство, защото в противен случай не е способен да постигне важността на духовното. Скриването прави това нещо важно. И макар той сам да не е способен да оцени истинското значение на тези неща, скриването го издига в неговите очи. И колкото по-силно усеща скриването, толкова по-голямо основание има да го цени.

    Това е като стълба, по която той се издига стъпка по стъпка, все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигне до мястото, предназначено за него. Тоест той достига до определена височина на осъзнаване на важността, на която все още е способен да се задържи. Макар че истинската важност и висота на величието на Твореца е невъзможно да се оцени, но все пак той я постига в такава степен, която ще му позволи да продължи своето съществуване.

    Но само по себе си, скриването още не се нарича скриване. То се измерва по желанието да се разкрие скритото. Тъй като колкото е по-желана някаква вещ, толкова по-болезнено се усеща нейното скриване. И от това разбери смисъла на казаното: «Цялата земя е пълна с Неговото величие». И въпреки че ние вярваме в това, все още скриването изпълва цялата земя.

    А за бъдещето е написано: «И ще стана Аз около нея огнена стена и ще се прославя сред нея» (Пророк Захарий). Огън означава скриване, но въпреки това «ще се прославя сред нея» – т.е. ще се разкрие славата Негова. И всичко това заради огромното желание за разкриване, макар и да остане съществуващото скриване. Но това се отличава от времето, когато съществува скриване, и няма стремеж за негово разкриване, и затова то се нарича изгнание. Докато в бъдещето, независимо от скриването, ще има също и стремеж към неговото разкриване. А най-важното е да се желае разкриване.

Чуто на Съботната трапеза, на 23-я ден на Омер, неделна глава Ахарей мот – Кидушин (7 Май 1949 г.)

    Защо казват «Лехайм!», когато пият вино? Защото, както са казали мъдреците:«Вино и живот – според мъдреците и техните ученици» (Вавилонски Талмуд). И се пита, защо само според мъдреците, а според простия народ – не?

    Но работата е в това, че когато казват: «Лехайм» (в превод – «За живота!»), имат предвид висшия живот. И когато пият вино, трябва да помнят, че то намеква за «опияняващото вино на Тора», и е нужно да се притегля светлината на Тора, която се нарича «живот». Докато земният живот сред мъдреците се нарича: «Грешните в своя живот се наричат мъртъвци».

    Затова именно за мъдреците може да се каже: «вино и живот». Тоест само те са готови да притеглят духовния живот. А простият народ няма такива келим (желания), които могат да го притеглят.

    (А е възможно «съгласно мъдреците» да означава «съгласно мнението на мъдреците». В този смисъл се подразбира именно този живот, който те наричат живот – т.е. духовния живот.)

Чуто в 7-я ден от Песах (20 Април 1949 г.), в Тел-Авив

    Всички препятствия и пречки, които се виждат и откриват пред нашите очи, не са нищо повече от знаци за приближаване към Твореца, говорещи за това, че Творецът желае да ни приближи към Себе си. И всички тези препятствия ни водят само към сближаване, иначе не би съществувал никакъв начин да се приближиш към Него. Защото от страна на природата нищо не може да ни отдели от величайшата висота на Твореца, освен този материал, който е заложен в нас при създаването. И само като започне да се приближава към Твореца, човек може да оцени тази пропаст, която ги разделя. А всяко преодоляно препятствие съкращава този път.

    Тъй като ако човек привикне да върви отделно, то даже когато отново и отново чувства, как той е далеко от Твореца, това никак не може да попречи на неговото движение, защото отрано му е известно, че той върви отдалеч. И действително, разстоянието между него и Твореца е огромно. Но въпреки че всеки път чувства, че отдалечаването е още повече, отколкото той е мислил – това не го спира.