"Над знанието". Това кли трябва да се използва както в отношенията между човека и другарите, така и в отношенията между човека и Твореца. То трябва да остане винаги. Тоест никога не трябва да пренебрегваме това кли, наречено вяра над знанията. Докато в отношенията между другарите човек може да види достойнствата на другаря, да знае за тях и това е по-полезно.

Но природата на тялото (желанието за получаване) е противоположна и човекът винаги вижда недостатъците на другаря си, а не неговите достойнства. И затова, казано е от мъдреците: „Трябва да съдите човек оправдавайки го, тоест, въпреки че знанието на човек му казва, че другарят му не е прав, винаги да се старае да го оправдава, а това е възможно само с вяра над знанията. Въпреки че разумът не може да оправдае другаря, човекът може да го оправдае с вяра над знанията.

Но ако той може да го оправдае в знанието – това е по-полезно. Да кажем, ако той види, че неговите другари се намират на по-високо стъпало от него и  вижда това (тоест знае за това), то той е по-ниско от своите другари. И вижда, че неговите другари са по-дисциплинирани в обучението, идват навреме на занятия, повече от него се интересуват от това, което се случва между другарите, готови са да помогнат на всеки с каквото е възможно и това, което те слушат на уроците приемат веднага като ръководство за действие и т. н.

Разбира се, това сработва по-добре. То дава на човек сили да преодолее собствената си ленност, когато трябва да стане за сутрешния урок. Тогава на урока и неговото тяло се интересува повече от обучението, защото в противен случай той ще изостане от другарите. И към всичко, което се отнася към духовното, той трябва да се отнася по-сериозно, защото неговото тяло няма да може да понесе това, че е по-ниско от останалите. Нещо повече, докато неговото тяло наблюдава групата и вижда как всички работят за Твореца, също ще му даде сили да работи за Твореца. 

И причината то да му помага да работи за Твореца е в това, че тялото не е способно да изтърпи своята принизеност, тъй като всяко тяло е преди всичко гордост, и не може да се примири с положението някой от другарите да бъде по-високо от него. По такъв начин, когато човек види, че неговите другари са по-високо от него, това го принуждава да расте по всички възможни начини.

Както е казано от мъдреците: „Завистта на пресмятащите умножава мъдростта” (игра на думи, „кинат софрим” също – завистта към пишещите книги, а също завистта към Твореца, „Софер” – Творец). Тоест, ако всеки, наблюдавайки групата види, че другарите се намират на по-високо ниво, както в мислите, така и в делата, то, естествено, че всеки ще бъде длъжен да се издигне на по-високо стъпало, в сравнение с онова, на което се намира, в съответствие с качествата на своето тяло.

Това значи, че дори ако по рождение той няма големи стремежи и не го привличат почестите, все пак от чувство на завист, може да придобие допълнителни сили, такива, каквито няма по природа, които не му са дадени по рождение. Степента на неговата завист – тази сила ражда в него новите сили, които ги има в групата. И с тяхна помощ той получава нови качества, тоест онези сили, които не са му били дадени от родителите. Тоест, с помощта на групата получава нови качества.

По такъв начин, освен качествата, които той е получил при раждането си от родителите, в него се появяват качества, които е придобил от групата. И те са нови. А това е възможно само с помощта на силата на обединение с групата, с помощта на завистта, която той изпитва по отношение на другарите, докато вижда в тях качества, които те имат, а той няма, и затова им завижда. По този начин, когато човек вижда, че неговите другари се намират на по-високо стъпало от неговото и им завижда – тази сила му позволява да заработи, да придобие нови качества от групата.

Но за това може да се говори, само ако той действително вижда, че групата се намира на по-високо стъпало. Но докато злото начало (ецер ра) говори в човека, то му показва, че групата по положение е по-ниско от него, и му дава да разбере, че напротив, тази група, с която ти искаш да се обединиш, тя не е за теб, защото те се намират на много по-ниски стъпала, от онова, на което се намираш ти. А ако е така, то от такава група ти не само не можеш нищо да получиш, а обратно, дори ако твоите получени по рождение сили са малки – силите на такава група, нейните качества са още по-малки от твоите. И тогава направи обратното, бягай от тях!

А ако искаш да се обединиш с тях, виж колко искат да те слушат всички те, когато им обясняваш как трябва да се държи групата, в съответствие с това как ти го разбираш. Тоест как трябва да се държат, когато се събират заедно, как трябва да учат и да се молят. Да бъдат сериозни и да не се веселят просто така, да не говорят никога за материални неща: за това как работят – леко или трудно, измъчва ли се някой от работата или е доволен от нея, както когато някой има несправедлив началник и човекът е принуден да го търпи, или как го притесняват колегите и т.н. За всички глупости, които не си струва да слуша, защото всичко това са материални неща, а той е дошъл на среща с другарите заради изключително висока цел, тоест сега иска да работи за Твореца.

И излиза, че всеки път, когато той иска да забрави за материалното, което действително е проникнало в неговото сърце и той иска да го избегне, да забрави за него, появяват се другарите и започват да разговарят за материалното. А него не го интересува материалния свят на другаря, защото сега той се стреми към духовното. И защо тези другари ме баламосват със своите материални грижи, защото те изобщо не ме трогват? Нима аз искам да забравя за материалния свят, за да имам време да мисля за материалните дела на другаря? Нима затова!? И ако е така, то ще бъде по-добре – ми казва тялото – ако ме послушаш и си тръгнеш от тях, и така несъмнено ще успееш повече. Не си струва да си блъскаш главата с всяка дреболия.

Докато тялото показва на човека низостта на другарите, какво може да му отговори той? Защото неговите претенции са справедливи. Тоест, когато тялото го съветва да не се приближава към групата, не е защото то иска човекът да бъде грешник. Напротив, тялото му казва: „Ако си тръгнеш от групата, тогава ще бъдеш още по-голям праведник, ще мислиш само за своята духовност, а за материалното – само според необходимостта”.

Но ако едновременно с това човекът вярва, че без групата е невъзможно да се придвижи и постигне любовта към Твореца, тъй като това е трамплин, позволяващ му да излезе от любовта към себе си и да стигне до любов към Твореца, то няма за него друг съвет, а само този да върви с вяра над знанията. Затова той трябва да каже на своето тяло: „Това, което ти виждаш, че другарите не се стремят много да постигнат любовта към Твореца, така както се стремиш към това ти, така е, защото ти си мое тяло и то е по-свято от тялото на другаря, тоест, че ти искаш да работиш за Твореца. И аз виждам как ти ме съветваш да оставя групата, тъй като телата на моите другари изглеждат по-низши, и те нямат сили да скрият своите лоши качества, а нали е прието всеки човек да скрива злото, което е в него, за да го уважава другия за неговите високи качества. А тук злото в другарите е толкова велико, че те не са в състояние да го преодолеят и скрият, за да не го види другият. По този начин е несъмнено, че в съответствие с това, което виждам, те са по-низши. Но аз не мога да се придвижа, въпреки моите прекрасни качества! И с вяра над знанията, аз ще изпълня казаното от мъдреците: „много желателно е усещането на собствената низост”. Тоест аз трябва да вървя с вяра над знанията и да вярвам, че те се намират на по-високо стъпало от онова, на което се намирам аз. И тогава, в съответствие с моята вяра, аз мога да получа помощ и подкрепа от групата. Да получа всичко, което е способна да ми даде групата.

Когато човек поеме върху себе си отговорността да обича другарите с вяра над знанията, това се явява необходимост, продиктувана от липсата на друг избор, но в знанието той вижда, че справедливостта е на негова страна.

Затова именно по отношение на другарите, стъпалото „в знанието” е по-важно от стъпалото „над знанията”. Защото в крайна сметка човекът, стремящ се да се приближи към Твореца посредством своята работа, желаейки да работи само заради отдаване, започва да открива в себе си лоши качества. И те не се постигат с ума, а се усещат в сърцето.

Тоест трябва да почувства, че самият той е лош и е най-низшия в целия свят. И ако още не е постигнал това усещане и му се струва, че има някой, който е по-лош от него, то сигурно не е постигнал осъзнаване на злото. Значи злото, което е скрито в сърцето, още не му се е разкрило. Тъй като не може да го види, докато няма в него макар и малко добро. Както например в тъмнината не се вижда мръсотията в дома. Но когато запалят светлина, могат да видят, че тя е там.

И също, ако не извършва човекът добри постъпки, т.е. не се занимава с Тора и молитва, и иска да се приближи към Твореца, но няма с какво да освети своето сърце, за да има възможност да види цялото зло, намиращо се в него.

Защо не вижда той, че в неговото сърце има повече зло отколкото във всички негови другари? Защото още не му достига свойството добро. Затова мисли за себе си, че неговите свойства са по-добри от тези на другаря му.

От казаното следва, че докато човекът все още вижда, че неговите другари са по-лоши от него, това значи, че в него ги няма свойствата на светлината, за да види злото вътре в себе си. И означава, че цялото зло, намиращо се в човека, не се нарича зло. Защото това зло го има във всички и то се нарича желание да получаваш заради себе си или егоизъм.

Но цялата разлика е в разкриването на злото. Човекът не усеща вредата от своя егоизъм, защото не вижда, че ще му е зле от това, че е зает само с удовлетворението, с напълването на своя егоизъм, на своето себелюбие. Но когато започне да изпълнява духовна работа по пътя на истината, т.е. иска да постигне сливане с Твореца, за да бъдат всички негови действия заради отдаване, той всеки път получава малко светлина, показваща му, че желанието да получава за себе си е зло. И това се случва последователно и постепенно, така че всеки път да вижда, че то му пречи за сливането с Твореца. И всеки път той вижда все по-отчетливо, че неговото желание да получава е постоянен негов враг. Цар Шломо наричал егоистичното начало смъртен враг, както е написано: „Ако е гладен врагът твой, нахрани го с хляб, защото горящи въглени ще събираш ти на неговата глава”.

Ние виждаме, че човекът в крайна сметка трябва да почувства, че е по-лош от всички, защото такава е истината. И още, трябва да се разбере казаното от мъдреците: „Духът на съперничество умножава мъдростта”. И това се случва именно, когато човекът възприема всичко със своя разум. Но когато върви по-високо от разума, тогава превъзходството на другаря не се вижда толкова, че да възникне завист към него, която да го подтиква към труд и усилия, защото духът на съперничество с другарите го задължава към това.

Баал Сулам е обяснил изказването на раби Йохан: „Видял Творецът, че праведниците стават малко на брой и ги поселил във всяко поколение”, както е казано: „Защото основите на Твореца са земни и на тях се държи Вселената”. И обяснил: „Разпръснал ги във всички поколения” – за да бъдат основа и поддръжка, и начало на съществуване на Вселената.

Малко на брой означава, че те стават по-малко и изчезват съвсем. Затова какво направил Той? – „взел и ги поселил във всяко поколение”. Тоест посредством това, че ги поселил във всяко поколение, те се увеличават. И трябва да се разбере, как посредством разпръскването във всички поколения, те ще се умножават. Тоест трябва да се разбере в какво е разликата: намират ли се всички праведници в едно поколение или са разпръснати във всички поколения, защо от казаното от Раши излиза, че с помощта на това, праведниците ще станат повече.

И той (Баал Сулам) казал: „Благодарение на това, че ще има праведници във всяко поколение, ще има място за онези, които нямат по рождение подходящи свойства, за да постигнат сливане с Твореца. Затова, съединявайки се с тези праведници, и благодарение на това, че ще бъдат свързани с тях, ще се учат от техните действия и ще могат да придобият от тези праведници нови свойства. Затова ги е разпръснал във всяко поколение, за да може по такъв начин да се умножат праведниците”. Както вече бе казано, с помощта на връзката с другарите, също могат да бъдат получени новите свойства, и притежавайки ги да се удостоиш с постигане на сливане с Твореца.

И само в случай, че човек вижда преимуществата на другарите, може да се каже, че той ще се научи от техните действия. Но когато вижда себе си над тях, тогава вече няма какво да вземе от тях.

Затова е казано, че когато егоизмът ти показва, че твоят другар е по-лош и по-ниско от теб, ти трябва да вървиш по-високо от твоя разум. Но, разбира се, той би напредвал по-добре и по-успешно, ако разбираше със своя разум, че другарите са над него. И става разбираема молитвата, съставена за нас от раби Елимелех: „Дай на нашето сърце да види в своите другари само най-доброто, а не техните недостатъци”.

Но в отношенията между човека и Твореца всичко е напълно различно. Тук е по-добре да се върви по-високо от разума и ако човекът постави вярата над разума, тогава той се намира на верния път.

Но човекът разбира по друг начин своя ум, т.е. смята, че ако Висшето управление станеше открито за всички, тогава целият свят би се занимавал с Кабала и не биха останали атеисти, и всички щяха да бъдат вярващи. Но тъй като Неговото управление е скрито от нисшите, то те трябва да вярват, а това е трудно, защото Творецът ни е дал разум и разбиране за всяко нещо съгласно това, което стои пред нашите очи. Всички отношения между хората ние оценяваме с нашия разум и всичко ще познаем само с ума, както е казано: „Съдията обявява решението съгласно това, което вижда с очите си”. И излиза, че във всичко ние следваме разбирането, което е вътре в нашия разум, а не над него.

Затова когато човек започне работата за Твореца и трябва да следва указанието „да приеме пред себе си вярата над знанията”, той започва да мисли: „Нима аз не виждам, че Творецът ни е дал разум да съдим за всичко съгласно нашето разбиране, доколкото нашият разум го осъзнава. И как мога да се съглася с нещо, което върви срещу нашия разум”. И за нашето тяло е много трудно да разбере, че си струва да работи по-високо от разума.

А по-високо от разума трябва да бъде както в ума, така и в сърцето. И затова не всеки може да се включи в работата заради отдаване – в работата по-високо от разума. Затова обучават идващите да се занимават с Кабала според реда, предложен още от Рамбам: започват в ло лишма – не заради Твореца, докато не се увеличат техните знания и не придобият допълнителна мъдрост, тогава им разкриват, че основата на работата е заради отдаване, наречена работа заради Твореца – ли шма.

И трябва да се разбере, че за предпочитане е именно заради отдаване. Защото разумът задължава към обратното. Ако работата за Твореца беше разбираема за нашия разум, повече хора щяха да искат да работят за Твореца. По този повод Баал Сулам е казал: „За да не мисли човекът, че работата по-високо от разума, дадено ни е от Твореца ниско стъпало. Ние трябва да вярваме, че това е много високо стъпало, че именно с помощта на това, човекът има възможност да постигне стъпалото заради отдаване, а иначе би бил принуден да работи заради себе си”. Ако работата се извършваше с разума, разбира се, че щеше да има повече работещи, но те никога нямаше да могат да стигнат до сливане с Твореца – до работата заради отдаване. Затова, макар че работата щеше да се извършва с повече усърдие, но нямаше да има никаква възможност да се стигне до състояние, когато човекът би станал годен за получаване на доброто и наслаждението, които Творецът иска да му даде. Защото е известно, че Неговото желание е да наслади творенията.

Но за да няма недостатък в полученото наслаждение (този недостатък се нарича срам), станало поправяне на съкращаването, за да може висшето наслаждение да свети само според степента на подобие на свойствата. Това значи, че създанията получават наслаждение само според степента на своето желание да отдават, а докато тези желания ги няма, са принудени да останат в тъмнина, което се нарича „ще умрат, без да придобият мъдрост”.

Но трябва да се знае, че дори в състоянието ло лишма има светлина. По този повод мъдреците са казали: „Нека човек постоянно да се занимава с Кабала ло лишма, защото от ло лишма ще стигнат в ли шма, тъй като светлината връща към Източника”. Но след това трябва да постигне състояние заради отдаване – т.е. и с ума, и със сърцето да работи по-високо от разума.

Що се отнася до отношението към другаря, то, ако може да го обича, разбирайки това със своя разум, опитвайки се да види, че другарите се намират по-високо от него в своята връзка с духовното – такава работа е за предпочитане. Тоест, ако разумът разбира, че другарите са по-близо от него до сливането с Твореца, в това има преимущество спрямо състоянието, когато трябва да вярва над разума.  Когато пък в крайна сметка вижда себе си по-високо и вижда ниското състояние на своите другари, но вярва по-високо от своя разум, помнейки Заповедта, в съответствие с която той трябва да вярва, че те не са такива, каквито ги вижда. Но, разбира се, по-добре е, ако вече е постигнал осъзнаване за това.

По подобен начин можем да обясним написаното: „Но казал Творецът на Шмуел: „Не гледай неговата външност и високия му ръст, защото го отхвърлих Аз. Тъй като същността не е в това, което вижда човек, защото човекът вижда с очите, а Творецът вижда онова, което е в сърцето”.

Ние виждаме, че когато Творецът изпратил пророка Шмуел да помаже за царството един от синовете на Ишай, Шмуел разбрал, съгласно видяното с неговите очи, че Елиав, син на Ишай е достоен да бъде цар на Исраел вместо цар Шаул. Творецът не се съгласил с това. И едва накрая, когато довели при него Давид, а той бил „пастир на овце, румен, с красиви очи и миловиден”, казал Творецът: „Стани, помажи го, защото това – е той”.

На какво ни учи това? Ние виждаме тук две особености:

1) Шмуел от своя страна видял в Елиав качества, достойни за царуване над Израел.

2) Но Творецът му казал: „Не, не постъпвай съгласно своето разбиране”. Защото по отношение на Твореца, разумът не може да донесе никаква полза. Но избери онзи, когото Творецът е пожелал да провъзгласи за цар. Това се нарича отношения между човека и Твореца, където няма място за разбиране, „тъй като Моите мисли – не са ваши мисли, и Моите пътища – не са ваши пътища”. Затова Творецът му казал: „Не онова, което вижда човекът, защото човекът вижда с очите, а Творецът вижда онова, което е в сърцето”.

И съгласно с това, може да се обясни казаното: „Защото човекът вижда с очите” – това е хубаво в отношенията на човека към другаря. Добре е, когато може да върви в съответствие със своя разум, съгласно това, което стои пред очите на човека. Едновременно с това – „...а Творецът  вижда онова, което е в сърцето”. Затова, що се касае за човека и Твореца – то е по-високо от разума, и човекът не трябва да гледа видимото с очи, а по-високо от това. И трябва да разбере, че:

а) в отношенията между човека и Твореца е за предпочитане да върви по-високо от разума.

б) в отношението между човека и другаря е по-добре с разума.

Затова му казал Творецът: „Не гледай неговата външност”. Тъй като е добре да вървиш съгласно видяното по отношение на другаря, ако си способен да видиш неговите преимущества. И ако Аз искам да го помажа за царството, това действие се отнася към Мен – Аз искам да бъде цар. Това се отнася към отношенията „между човека и Твореца”. И именно тук работата по-високо от разума се явява правилна работа, и точно посредством нея, човекът може да постигне намерението заради отдаване, а иначе ще падне в своя егоизъм, което се явява причина за отделяне и отдалечаване от духовното.

Но тук се пита: какво се случва, след като човек е решил да върви по-високо от разума, необръщайки внимание на въпросите, които неговото тяло му представя във вид на възражения от целия свят? Той отговаря на всички тези въпроси и не иска да види нищо, движещо се в противоречие с „разума и сърцето”, а е решил да върви само „по-високо от разума”. И тогава, след това решение, понякога към него идват красиви обяснения, с които неговото тяло е принудено да се съгласи. И ако той види, че сега върви с „разума”, какво може да предприеме, когато е започнал да разбира посредством обясненията, които е получил свише? И си казва: „Какво да направя, когато нямам възможност да работя по-високо от разума. Защото сега разбирам, че именно така трябва да бъде, за да работя заради отдаване. И нямам възражения срещу работата за Твореца, които имах, когато работех принудително по-високо от разума. Но тъй като същността на работата е по-високо от знанията, какво мога да предприема в сегашното си състояние?”

И Баал Сулам е казал, че когато човек бъде удостоен с някакво откровение свише, тогава той чувства, че си струва да работи за Твореца. Излиза, че до този момент той е работил по-високо от разума, когато тялото не се е съгласявало и той е трябвало през цялото време да съсредоточава усилия, за да преодолее съпротивата му и се е нуждаел от Твореца, за да му даде сила да отиде над разума. Сега той вече няма нужда от помощта на Твореца, защото чувства, че има основа, която може да стане фундамент за неговото здание: вече има на какво да се опре.

В сравнение с предишните състояния излиза, че човекът нанася вреда на вярата, казвайки: „Най-накрая се избавих от бремето на вярата, която беше ярем и тежък товар. Сега вече мога да се опра на разума, защото получих пробуждане свише, и тялото също е съгласно с целесъобразността на изпълнението на указанията на Кабала”. И по този начин се причинява вреда на вярата.

И затова Баал Сулам е казал: „Сега човек е длъжен да каже, че вижда истинския път – да върви именно по-високо от разума. И като доказателство служи това, че е получил светене свише, именно като резултат от факта, че се е съгласил да върви по-високо от разума. По тази причина и се е удостоил с това, че Творецът го е приближил малко към Себе си и му е дал свише стремеж към духовното.

Този получен свише стремеж, му дава отговор на всички трудности и свидетелства за правилността на пътя по-високо от разума. Какво трябва да направя, за да продължа да вървя по същия път? Само да събера сила и воля, и да започна да търся възможност да работя „по-високо от разума”.

Излиза, че не е навредил напълно на вярата, в която се е намирал преди получаването на светене свише, тъй като и сега не взема това светене за основа, върху която да построи зданието на своята работа, но взема това светене в качеството на доказателство, че върви по истинския път – на вярата над знанията. И само в тази работа Творецът приближава човека към Себе си и му дава място да го приближи към Себе си, защото такова приближаване няма да му позволи да падне в своя егоизъм, наречен „знание”. Тъй като Творецът вижда, че той се старае да върви само над знанията.

От казаното следва, че по отношение на пътя по-високо от разума, има разлика, когато се говори за отношенията между човека и Твореца, или между човека и неговия другар.

Защото умението да разбереш със своя разум положителните качества на другаря е похвално. Но ако човек вижда само недостатъците на другарите, той няма избор, освен да отиде по-високо от разума и да каже: „Всичко, което виждам, чувам и чувствам, всичко това не е вярно и не е истина. Защото не може да съм сгрешил, избирайки именно тези другари, за да се съединя с тях. Не може моят разчет да не е бил верен, когато съм мислил, че те ще могат да ме обогатят духовно, тъй като те имат достойнства, които аз нямам. И затова, съединявайки се с тях, аз ще мога да се издигна на по-високо ниво – така ми се струваше. Сега аз виждам, че всъщност мисля по друг начин. Но съм чувал, че Баал Сулам е казал: „Единственото, което може да помогне на човека да излез от самолюбието и да се удостои с любовта на Твореца - това е любовта към другарите”.

Затова, нямам друг избор: трябва да се съединя с тях, макар да виждам, че за мен ще е по-добре да се отдалеча от тях и да не се присъединя към тях. Но няма какво да се прави, длъжен съм да вярвам, че в крайна сметка всички мои другари се намират на по-високо стъпало от мен. А аз не съм заслужил да видя техните достойнства. И затова трябва да вярвам по-високо от знанията. И ако можех да видя това със своя разум, тогава щях да получа по-голяма полза от тях. Но за съжаление нямам избор”.

А в отношенията между човека и Твореца всичко е различно. Защото място, където може да се отиде над разума, е за предпочитане. И затова човек може да получи подкрепа от разума, т.е. когато се е удостоил с малко светене свише, тогава има възможност да каже: „Аз виждам, че си струва да бъда работник на Твореца, защото чувствам вкуса от работата”.

Получава се, че той е взел това свое усещане за основа, върху която строи своето единство с Твореца. И сега той разбира със своя ум, че си струва да се занимава с Кабала. Тоест цялото негово основание се опира върху това условие – когато има вкус от работата си струва да слуша гласа на Твореца. И обратно - излиза, че когато няма вкус към работата, не е способен да изпълнява указанията на Твореца.

Известно е, че приемането на Висшето управление трябва да бъде „от цялата душа и от цялото естество”, дори когато му вземат „душата”. Това означава, че когато в него няма никакви жизнени сили, ни най-малко желание, то и тогава трябва да работи за Твореца и да не Му поставя условия, казвайки: „Ако Ти изпълниш моето желание (за това, което не ми достига според моето разбиране, за това, от което имам недостиг), ако го изпълниш, аз ще ти обещая, че ще бъда твой работник. Ако пък не изпълниш всичко, което смятам, че ми е необходимо – няма да мога да приема всичко онова, което Ти си ми заповядал чрез Моше”.

Но човекът трябва да приеме Висшето управление без каквито и да е условия, над разума. Нещо повече, трябва да каже, че е необходимо да работи по-високо от разума, не защото Творецът не може да ни даде разум, а защото трябва да вярва, че това е в наша полза. Получава се, че в отношенията на човека с Твореца, той трябва да се старае да бъде над разума. И ако човекът получи някакво знание, тогава трябва да се държи както бе обяснено по-горе.