(фрагмент)

Книга «Плодовете на Мъдростта», стр. 37

«Четирима влезли в пардес», защото до сътворяването на света «Творецът и Неговото Име били Единни». Защото душите още не били души, а цялото разкриване на името на Твореца става вследствие разкриването на Неговия лик. Подобно на това, как непознатият застанал с гръб се обръща, извръща своето лице и се оказва познат, който незабавно може да бъде назован по име.

До сътворяването на света, душите били напълно слети с Твореца и Той им дал корони и великолепие, дори повече, отколкото са искали, защото Той знае техните желания по-добре от самите тях. А затова няма възможност да назоват Неговото име, защото името възниква в състояние на възбуждане на човека за постигане на някакво явление. А тъй като тук още се проявява само простата светлина, то е невъзможно в такава светлина да бъдат определени познанията, т.е. да бъде придобита мъдрост.

Затова мъдреците наричат тази светлина «проста» (пшат), тъй като тя е корен на всичко и за нея се говори в книгите. Тя не е съставна и постижима, както единна и проста. И макар в нисшия свят, в решимо на тази проста светлина, да се различават две части, тя е проста, не е съставна, сърцето я разделя.

А в мястото, за което говорим, няма абсолютно никакви изменения. Това е подобно на царя, който неочаквано взел своя син и го поставил сред огромна красива градина (пардес). И когато царският син отворил очи, той не видял на какво място стои, защото от силната светлина на цялата градина неговият поглед стигал надалеч, до най-далечните здания и дворци на западната страна, и тръгнал той на тази страна, и вървял много дни, и бил все повече поразен от великолепието на западната страна.

Когато изминали няколко месеца, когато поутихнала неговата жар и се наситило желанието, напълнил своето зрение с видяното в западната страна, успокоила се неговата мисъл и започнал да се чуди, какво ли се намира по целия път, който е пред него? Насочил погледа си към източната страна, към мястото, откъдето бил влязъл в градината и бил поразен! Защото целият изток с неговата красота бил така близо до него и той не разбирал, как не е могъл да почувства всичко това в началото, а гледал само към западната страна. И разбира се, от този момент, той се устремил само към сиянието на източната страна, докато не се върнал до портите, през които бил влязъл.

Каква разлика има между дните на влизане и дните на излизане, защото всичко, което бил видял през последните месеци, бил видял и през първите, но не осъзнавал и не можел да оцени, защото сърцето и очите усещали само светлината, идваща от запад. И само след като ú се наситил, обърнал своето лице, сърце и очи на изток и сърцето започнало да поема светлината, идваща от изток. Но какво се е променило!?

Зад портите на градината има второ разкриване, наречено «ремез» (намек) – подобно на това, как царят намеква на своя любим син и го плаши с нещо, но синът не разбира нищо и не усеща вътрешния страх, скрит в намека. Но вследствие на неговото сливане с бащата, веднага се отдалечава на другата страна.

И това се нарича «второто лице», ремез (намек), защото двете лица, пшат и ремез се вписват в творенията като един корен. Казано е, че няма думи, състоящи се от по-малко от две букви, наречени основа на корена, защото от една буква е невъзможно да се разбере нещо и затова началните букви на думите пшат и ремез образуват «ПаР» (в иврит гласните не се пишат), което се явява корен на думата «пар» - бик в нашия свят. Също и думата прия, ревия – зачеване, размножаване – произлизат от един корен. (Когато се има предвид бика като животно, казват «шор», а когато искат да подчертаят мъжкото начало и участието в зачеването, тогава казват «пар» и съответно «пара» - крава, женската страна на зачеването и размножаването).

След това се разкрива и «третото лице», наречено «друш» - искане. Дотогава не е имало никакво искане, към което и да е проявяване на закона «Творецът и Неговото Име са единни», но в «третото лице» прочитат и прибавят, искат и намират според правилото «потрудил се и намерил» (игати ва мацати). По тази причина това място е предвидено за нисшите, тъй като там има молба отдолу – не както светлината на източната страна, която светила в съответствие с казаното: «преди да ме позовете, аз ще ви отговоря». Тук е имало силна молба и дори усилие, и наслаждение.

А след това започва четвъртото лице, наречено «сод» - тайна, което по принцип е подобно на намека, но там не е имало осъзнаване, а подобие на сянката, следваща човека. Или шепот, както казва бременната, че Йом Кипур е днес и само по необходимост – ако тя реши така – може да го наруши, за да няма помятане (намек за духовните състояния, разбира се, както е обичайно във всички кабалистични текстове). Но защо това е разкриване на лицето, а не скриване? Това се постига от постигащия в последователността: пар – пред – пардес.

А сега ще разгледаме проблема на четиримата мъдреци, влезли в пардес, тоест в четвъртото лице, наричано «сод», тайна. Защото в нисшите има предшестващи го висши, и затова всичките четири лица заедно са включени в четвъртото: дясно, ляво, лицево, обратно.

Двете първи лица, дясното и лявото, «пар», съответстват на Бен Азария и Бен Зома, душите, които се хранят от двете лица пар. Двете втори лица, лицевото и обратното, това е лицевата част – раби Акива, който влязъл с мир и излязъл с мир, и обратната част - Елиша бен Абуя, който излязъл на лошия път (яца ле тарбут раа).

Всичко, което е казано за тях: «гледал и умрял, гледал и ранен, излязъл на лошия път» - всичко това е казано за това поколение, което се събрало заедно, но всички са напълно поправени, в последователни кръгообороти на живота, един след друг.

Казал е само: «Върнете се, блудни деца, освен Ахер». И неговото място заел раби Меир, ученик на раби Акива. Талмудът пита: «Как е могъл раби Меир да учи Тора при Ахер?». Отговорът е, че поправил цялата негова клипа (непоправените мисли и желания), както е казано, че издигнал дим над неговата могила.

Оттук може да бъде разбрано казаното от Елишей бен Абуя: «Обучаващият детето е подобен на пишещият на чиста хартия», както душата на раби Акива; «обучаващият стареца е подобен на пищещият на изтъркана хартия» - казал така за себе си. Затова казал на раби Меир: «Тук завършва съботното разстояние» (2000 ама, на които можеш да се отделяш зад пределите на селището в Събота, които измерил с крачките на коня, защото никога не слизал от коня...).