Чуто през 1943 г.    

   Когато човек привиква с някаква вещ, тя става обичайна за него, а всеки навик може да се превърне във втора природа на човека. Следователно, няма нещо, в което човек да не може да не усети вкуса на реалността. И дори ако е останал напълно безразличен към някаква вещ, то благодарение на навика, започва да я усеща.

   Но следва да се знае, че съществува разлика в усещанията на Твореца и на творенията. При творенията има усещащ и усещано, постигащ и постигаемо, т.е. има възприемащ някаква реалност. Докато реалността в отсъствие на усещащ – това е единствено самият Творец. А същността на Твореца е непостижима.

   Човек възприема всичко чрез сетивата си. И за него реалността е истинска в тази степен, в която той я чувства, усеща нейния вкус. Това се явява истина за него. Ако усеща горчив вкус в действителността, т.е. в някакво състояние се чувства зле и страда от това, то в духовната работа такъв човек се нарича грешник, защото обвинява Твореца, който е Добър и твори само добро. Но това съответства на усещането на човека, че той получава от Твореца противоположното, т.е. лошото.

   И е казано от мъдреците (Берешит 61) : „Светът е създаден само за завършени грешници или за абсолютни праведници", което означава, че човек усеща себе си или добре в съществуващата действителност, като по този начин оправдава Твореца и се нарича праведник, или се чувства зле – тогава той е грешник. И излиза, че всичко се измерва в съответствие с чувствата на човека. Но всички тези усещания не се отнасят към Твореца, както се казва в „Песен на единството“: „Както тя, така и ти винаги ще бъдеш, недостатък и излишък няма да усещаш". Следователно, всички скривания и изменения се отнасят само към получаващия и зависят от постиженията на човека.