„Изсечено е на скрижалите на завета”.
Чети не „изсечено” („харут”), а „свобода” („херут”),
което означава – освободили са се от ангела на смъртта”

Казаното изисква разяснение, тъй като е неясно по какъв начин, с получаването на методиката на кабала човек се освобождава от смъртта? И освен това, как се е случило, че след като сме получили тази методика, сме се удостоили с вечно тяло, над което не властва смъртта, върнали сме се назад и сме го загубили? Може ли вечното да изчезне?

Свобода на волята

Но за да разберем дълбочината на израза „свобода от ангела на смъртта”, е необходимо първо да разберем какво означава терминът „свобода” в неговото обичайно, човешко разбиране. При общото разглеждане на свободата можем да я отнесем към закона на природата, пронизващ всички страни на живота. Защото виждаме, че животните, уловени от нас, умират, когато ги лишим от свобода.

И това е вярно свидетелство за това, че Висшето управление не е съгласно с поробването на което и да е творение. И не случайно, човечеството е воювало през стоте последни години, докато не е постигнало в определена степен свобода на личността.

Но във всеки случай, нашата представа за понятието, изразено с думата „свобода”, е много мъгливо и, ако се задълбочим във вътрешното съдържание на тази дума, от нея почти нищо няма да остане. Тъй като, преди да искаш свобода на личността, ти трябва да предположиш наличието на свойството, наричано „свобода” във всяка личност като такава, тоест че тя може да действа по свой избор, в свободно желание.

Наслаждение и страдание

Но ако проанализираме действията на човека, ще видим, че всички те се явяват принудителни и са били извършени по принуда. И той няма никаква възможност за избор. И по това прилича на вариво, кипящо на котлона, което няма никакъв избор. То е длъжно да се свари. Защото Висшето управление е поставило целия живот между два огъня: наслаждението и страданието. И животните нямат никаква свобода на избора – да изберат страданията или да отхвърлят наслажденията. И цялото предимство на човека над животните е в това, че човекът е способен да види отдалечената цел, тоест да се съгласи сега на известен дял страдания при избора на бъдещото наслаждение или ползата, която ще получи след известно време.

Но в края на краищата, тук няма нищо освен сметка, която на пръв поглед се явява комерсиална. Тоест оценявайки бъдещите наслаждения или полза, намират в тях толкова предимства и предпочитания над болката, причинявана от страданията, че са съгласни да я понесат сега. И цялата работа е в разликата - когато изваждайки бедите и страданията от очакваното наслаждение, получават определен остатък.

Защото непременно биват привлечени към наслаждението. Но понякога се случва да страдат, тоест сравнявайки постигнатите наслаждения с понесените страдания, не намират предполагаемия „остатък”. И остават на загуба, както е обичайно за търговците.

И от всичко това следва, че няма разлика между човека и животните, а ако е така, то не съществува свободен, разумен избор. Просто привличащата сила ни тегли към наслажденията, случайно проявяващи се в една или друга форма, и ни гони от страданието. И с помощта на тези две сили, Висшето управление води всички натам, накъдето иска, без да пита абсолютно никого.

И нещо повече, дори определянето на характера на наслажденията и ползите се случва абсолютно не по избора и свободното желание на индивида, а в съответствие с желанията на другите, когато те искат, а не той.

Например, аз седя, обличам се, говоря, ям – всичко това е не защото аз искам така да седя или така да се обличам, да говоря или така да ям, а защото другите искат да седя или да се обличам, или да говоря, или да ям по този начин. Всичко това се случва в съответствие с желанията и вкусовете на обществото, а не на моето свободно желание. Нещо повече, аз правя всичко това, подчинявайки се на мнозинството, въпреки моето желание. Та нали ми е по-удобно да се държа просто, с нищо не обременявайки се, но всички мои движения са сковани от железните вериги на вкусовете и маниерите на другите, тоест на обществото.

И ако е така, то кажете ми, моля: къде е моята свободна воля? А от друга страна, ако предположим, че няма свобода на желанието, то всеки от нас не е нищо друго, освен някакъв вид машина, създадена и действаща по указанията на външни сили, заставящи я да работи именно по този начин. Това значи, че всеки от нас е заключен в затвора на Висшето управление, което с помощта на двамата свои надзиратели - наслаждението и страданието – ни привлича и подтиква към своето желание натам, накъдето иска то. Така че, изобщо няма никакво „аз” в този свят. Тъй като тук въобще няма такъв, който има право и притежава макар и някаква самостоятелност.

Аз не съм стопанин на своето действие и правя не защото искам да направя, а защото така ми въздействат, принуждавайки ме - и то без моето съгласие. И ако е така, тогава излиза, че го заобикалят и възнаграждението, и наказанието.

И целта на всичко това е неразбираема не само за религиозните хора, вярващи в управлението на Твореца, които по неволя вярват в Него и Му се доверяват, смятайки, че в ръководения така от Него порядък има добра и желана цел. Това нещо е още по-странно за вярващите в природата. Защото в съответствие с казаното, всеки от нас е окован в оковите на сляпата природа, в която няма нито разум, нито сметки. А ние, избраните и разумни същества сме станали играчки в ръцете на сляпата природа, водеща ни по измамен път. И кой знае – къде? 

Закон за причинно-следствената връзка

Струва си да се изразходва врeме, за да бъде разбрано това важно нещо – как съществуваме в света, от гледна точка на същността на нашето „аз”, когато всеки от нас усеща себе си като особен свят, действащ самостоятелно, съвършено независим от външните, чужди, неизвестни на нас сили, и как се проявява по отношение на нас тази същност?

В крайна сметка, съществува обща връзка между всички части на намиращата се пред нас действителност, съществуваща по закона за причинно-следствената връзка, и развиваща се в съответствие с причината и следствито. И това е справедливо, както за цялото, така и за всяка част поотделно. Тоест във всяко творение на този свят, във всичките четири вида: «нежив», «растителен», «животински», «говорящ» - действа законът за причинно-следствената връзка, в рамките на причината и следствието.

Нещо повече, дори всяка частна форма на лично поведение, на което се опира творението всеки миг от своето съществуване в този свят, се определя от предшестващи фактори, принуждаващи поведението да се промени именно така, и не иначе. И това е разбираемо и ясно на всеки, който погледне реда на действие на нещата в природата от чисто научна гледна точка и без лично пристрастие. И така, ние трябва да препарираме предмета, за да имаме възможност да го разгледаме от всички страни.

Четири фактора

Знай, че всяко образуване, действащо в създанията на този свят (това трябва да се разбере) не е произлязло „от нищото” („еш ми-аин”). Напротив, всичко е произлязло като „съществуващо от съществуващото” („еш ми-еш”). Тоест от реална същност, променяща своята предишна форма и обличаща се в новообразуваща се форма.

И затова трябва да разберем, че при всяко създание в този свят съвместно съществуват четири фактора, които създават и определят творението, и те се наричат:

1. основа;
2. причинно-следствени връзки, отнасящи се към свойствата, принадлежащи на основата, които не се променят;
3. нейните вътрешни причинно-следствени връзки, които се променят под въздействие на въшните сили;
4. причинно-следствени връзки на външните фактори, въздействащи върху нея отвън.

Да разгледаме всеки от тях поотделно.  

Фактор първи: основа, първичен материал

1. Основа, което означава, първичен материал, отнасящ се към това създание, тъй като „няма нищо ново под слънцето”. И всички новообразувания в нашия свят не произлизат „от нищото”, а възникват само като „съществуващо от съществуващото” („еш ми-еш”), когато някаква същност загубва своята предишна форма и приема друга форма, различна от предишната. И сега, същността загубила предишната форма, се нарича основа, и в нея е скрита сила, която ще се разкрие в бъдеще и ще се определи в крайната форма на тази същност - и затова по право се смята за главен фактор, въздействащ върху нея.

Фактор втори: причината и следствието като такива

2. Това е ред от причини и следствия, отнасящи се към собствените свойствата на основата, и той не се променя. Например, гниенето на пшеницата в земята я превръща в кълн на пшеницата, защото това разлагащо се състояние се нарича основа. По такъв начин трябва да се разбере, че същност на тази пшеница, изменила своята предишна форма, тоест формата на пшеница, и приела новата форма на фона на разложилата се пшеница, се явява зърното, наричано основа, свободна от всяка форма. И след като е изгнила в земята, е станала годна за приемане на друга форма, тоест формата на пшеница, способна да поникне и излезе от тази основа, която се явява семето.

И на всички е известно, че тази основа никога няма да приеме формата на други житни растения, например на овеса, а само на подобието предшестващо нейната форма, която сега е изгубена от нея, тоест формата на пшеница. И въпреки, че има определени изменения в количеството и качеството (нали в предишната форма е било едно зърно на пшеницата, а сега са десет), и в красотата, и във вкуса, но основата на формата на пшеницата не претърпява никакви изменения.

В това се проследява редът от причини и следствия, отнасящи се към свойството на самата основа, който не се променя никога така, че пшеницата да стане други житни растения. Това е и вторият фактор.

Фактор трети. Вътрешните причини и следствия

3. Това е редът на вътрешните причинно-следствени връзки на основата, изменящи се под въздействието на външните сили на обкръжаващата я среда, с които тя влиза в допир. Това означава, че от едно изгнило в земята пшенично зърно се получават много пшенични зърна - понякога още по-големи и по-добри по качество от посятото зърно.

Защото тук задължително има допълнение, породено от въздействието на факторите, участващи в порцеса и присъединяващи се към силата, скрита в обкръжаващата среда, тоест към основата. В резултат на това, се и случват всички тези качествени и количествени изменения, които съвсем не са били в предишната форма на пшеницата. И тези фактори: соли и минерали, намиращи се в земята, дъждът, слънцето, които са въздействали върху нея с това, че са отделили своите сили и са ги присъединили към скритата сила на самата основа, което в съответствие със закона за причината и следствието довело до множество количествени и качествени изменения на това новообразувание.

И трябва да се разбере, че този трети фактор се съединява с основата на нейното вътрешно ниво, тъй като скритата в основата сила ги контролира така, че в края на краищата всички тези изменения се отнасят към вида пшеница, а не към нещо друго.

И затова ги отнасяме към вътрешните фактори, отделяйки ги от факторите във втората група, които в съответствие със своето определение са неизменни, докато третият фактор се променя както по количество, така и по качество.

Фактор четвърти. Причината и следствието при въздействието на странични фактори

Това е редът на причините и следствията при въздействие на странични фактори, тоест действащи отвън. Те не въздействат на пшеницата пряко като дъжда или слънцето, а се явяват за нея такива допълнителни фактори, като например присъстващите на същия участък съседи или такива външни, променящи се явления като градушката или вятъра.

По такъв начин откриваме, че четирите фактора се съединяват в пшеницата в продължение на целия процес на нейното израстване. И всяко състояние, през което пшеницата преминава за това време, е обусловено от тези четири фактора, тоест от тях се определят и количествените, и качествените характеристики на състоянието. И също, както в описания случай с пшеницата, този закон действа във всички видове, независимо какви образувания в този свят, и е справедлив дори по отношение на мислите и знанията.

Например, ако бъде обрисувано което и да е състояние на образование на човека: вярващ или атеист, ултрарелигиозен или умерено религиозен – то ще разберем, че това състояние на човека е възникнало и е било определено от същите тези четири фактора.

Наследствени фактори

Фактор първи – това е основата, тоест неговият първичен материал. Тъй като човекът е създаден като „съществуващо от съществуващото”, тоест от самите сърцевини, които го пораждат, то в съответствие с това, в определена степен той се явява тяхно копие, препечатващо се от книга в книга. Тоест почти всичко, което е било прието и постигнато от бащите и дедите, преминава също и към него, и се отпечатва в него.

Но разликата е в това, че става загубване на формата - аналогично на посятата пшеница, която е годна за появата на новото семе само, след като е изгнила и загубила предишната форма. Така е и в капката семе, от което се ражда човекът – в нея няма нищо повече от формата на бащата, освен тези скрити сили.

И онези знания, които са били в бащата, за сина стават предразположеност и се наричат инстинкти или навици, които той дори не знае как да използва, защо прави това – тъй като това са скритите сили, които е наследил от бащата. Но не само мтериалните придобивки се наследяват от нас, но и духовните, и всички знания, способстващи за тези придобивки също се наследяват от нас, преминавайки от поколение в поколение.

Така се формират и проявяват различните наклонности, които откриваме в хората. Например: склонността да се доверяват или недоверчивостта, склонността да са удовлетворени от материалния живот или стремежа към знания, презрение към живота, когато нямат желание за него, скъперничество, отстъпчивост, дързост или стеснителност.

Така, всички тези прояви в хората се явяват не техни собствени придобивки, а само обикновено наследство, доставяно им на части от бащите и дядовците. Както е известно, в мозъка на човека има особена област, отговаряща за наследствеността, наречена «продълговат мозък» или подсъзнание, където се проявяват всички тези склонности.

Но тъй като знанията на нашите бащи, явяващи се плодове на техния опит, в сина стават просто склонности, то те са подобни на посятата пшеница, губеща предишната си форма и ставаща в чист вид сили, скриващи се в нея, които са способни сега да получат нова форма, което в нашия случай съответства на предразположенията, способни да придобият формата на знания. И това се явява първичен материал – основен първи фактор, наречен «основа», и в него са съсредоточени всички сили на особените наклонности, наследени от родителите, официално наречени наследственост.

И знай, че сред тези предразположения има и обратни проявления, тоест противоположни на това, което е било в бащата. И затова казват, че всичко, което е скрито в сърцето на бащата, в сина се проявява открито.

Смисълът на тези неща е в това, че основата губи предишната си форма, за да се облече в нова, и затова е близка до противоположността на формата на знание на бащите, както пшеницата, изгниваща в земята, която губи цялата своя форма на пшеница. И същевременно, всичко това зависи и от трите останали фактора. 

Влияние на обкръжението

Фактор втори – това е пряката последователност от причини и следствия, отнасящи се към собствените качества на основата, която не се променя. Това може да се поясни с описания по-горе пример със зърното пшеница, което се разлага, намирайки се в земята. Обкръжаващата среда, в която се намира основата са земята, солите, дъждът, въздухът и слънцето. Тя дълго време, бавно и стъпаловидно въздейства на зърното, в съответствие с последователността от причини и следствия, изменяйки сътояние след състояние, докато то не стигне до определен стадий. И тогава, основата се връща към своята първоначална форма, тоест към формата на зърно на пшеницата, но с изменения в количеството и качеството. Основата изобщо не се променя – така че от пшеницата няма да израсне овес или друго растение, макар че някоя нейна част се променя както количествено (например, от едно зърно могат да излязат 10 или 20 зърна), така и качествено (качеството може да бъде по-добро или по-лошо, отколкото в предишната пшеница).

По същия начин човекът, като основа, се намира в обкръжаващата среда, тоест в обществото. И той задължително е подложен на неговото влияние, както пшеницата е подложена на влиянието на обкръжаващата я среда. Защото основата – това е единствено и само суровина, която контактувайки непрекъснато с външната среда и обществото, претърпява стъпаловидни изменения, преминавайки от състояние към състояние, в съответствие със закона за причината и следствието.

В същото време се променят и наклонностите, съдържащи се в неговата основа, придобивайки формата на знание. Например, ако е получил по наследство склонност към скъперничество, то когато порасне ще създаде за себе си разумни оправдания, позволяващи му да стигне до правилния извод, че за човека е добре да бъде стиснат. И вече е известно, че макар неговият баща да е бил щедър, той може да наследи от него противоположното качество – скъперничество, защото противоположното – това е същото наследство, както и съществуващото.

Или онзи, който е наследил от прадедите си склонност към свободомислие, изгражда за себе си обосновка, позволяваща му да стигне до заключението, че за човека е добре да бъде свободен. Но откъде взема тези съждения, аналогии и заключения? Всичко това, той неосъзнато взема от обкръжението, влияещо на неговото мнение и вкус чрез постепенни преходи от причината към следствието.

Така, човекът мисли, че това са негови собствени открития, до които е стигнал по пътя на свободното изучаване, но и тук, както и в случая със зърното пшеница, има една неизменна обща част, наречена основа, тоест в края на краищата в него остават наследените наклонности, които се проявяват така, както са се проявявали и в прадедите му. Ето това и се нарича втори фактор.

Навикът става втора природа

Третият фактор е онова, което според закона за причината и следствието непосредствено въздейства на основата и я променя. Така, наследените наклонности на човека под въздействие на обкръжаващата среда стават натура и затова действат в посоките, които се определят от нейното осъзнаване. Например, в стиснатия по природа, склонността към скъперничество става осъзната под въздействие на обкръжаващата среда.

И тогава, той защитава себе си като се отказва в определена степен от скъперничеството, за да не съществува в страх от попадане в зависимост от обкръжаващите. По този начин, много от онова, което е наследил от прадедите се променя към по-добро и понякога му се удава да се избави съвсем от лошата склонност. И всичко това, благодарение на навика, положителното въздействие на който става негова втора природа.

В това е преимуществото на силата на човека над силата на растителното ниво, тъй като пшеницата не може да се промени напълно, а както беше казано по-горе - само частично, докато човекът има възможност да се промени под въздействие на обкръжаващите фактори на причината и следствието, дори в най-общите черти, тоест напълно да промени наклонностите и да ги изкорени, превръщайки ги в положителни.

Външни фактори

Четвъртият фактор – това са «не напълно странични фактори” по закона за причината и следствието, въздействащи на основата отвън. Тоест онези фактори, които нямат никакво отношение към развитието на основата и й влияят не по пряк, а по косвен начин. Например, материалното положение, тревожната или спокойната атмосфера наоколо и други подобни - тоест онова, което има свой последователен и бавен ред на причинно-следствените състояния, предизвикващи изменения в съзнанието на човека към по-добрата или към по-лошата страна.

По този начин, аз описах четирите естествени фактора, и целият наш разум, всяка наша мисъл не са нищо друго, освен само тяхна производна. И дори ако човек прекара денонощието в изследвания, все едно, нищо няма да може да промени или добави към онова, което му е предоставено от тези четири фактора.

И всяко добавяне, което може да намери, ще бъде единствено количествено, определено повече или по-малко от степента на разума, като в същото време качествено тук абсолютно нищо няма да се добави. Защото те принудително определят нашия характер и форма на мислене и изводи, без изобщо да се съобразяват с нашето мнение. Така че, ние се намираме във властта на тези четири фактора - точно както глината в ръцете на грънчаря.

Свобода на избора

Но когато разглеждаме тези четири фактора виждаме, че макар нашите сили да са слаби, за да устоят пред първия фактор, който се нарича основа, имаме възможност за свободен избор да се защитим от останалите три фактора, под въздействието на които частично се променя основата, понякога дори в по-общата част. И всичко това е по силата на навика, станал втора природа.

Обкръжението като фактор

И тази защита се заключава в това, че винаги можем да добавим нещо при избора на нашето обкръжение, което се явяват приятелите, книгите, учителят и други подобни. Подобно на това, когато човек наследява от бащата нива с пшеница, на която може от неголямо количество зърно да израстне много пшеница само за сметка на избора на обкръжението за нейната основа, тоест плодородна почва, в която има всички соли и необходими вещества, снабдяващи в изобилие пшеницата с всичко необходимо, а така също средства за подобряване на условията на средата, за да я направи по-подходяща за израстването на растението. Умният ще поразмисли, ще избере най-добрите условия и ще получи благословия. А глупакът ще вземе онова, което му попадне под ръка и затова неговият посев ще се превърне в провал, а не в благословия.

Защото всяка полза и качество зависят от избора на средата за засяване на пшеницата. А след засяването на избраното място, окончателната форма на пшеницата вече се определя от онова, което е способна да даде средата.

Така е и в обсъжданото от нас. Честно казано, в желанието няма друга свобода, освен да усвои въздействието на споменатите четири фактора, постъпвайки и мислейки така, както му предлагат те, нямайки сила да възрази и промени каквото и да е - както в примера с пшеницата, която вече са посяли в определената среда.

Но от самото начало, съществува свобода на желанието да избере среда от такива книги и учители, които ще извикат в него добри мисли. И ако не направи това, а бъде готов да влезе във всяка случайна среда и да чете която и да е случайна книга, то, разбира се, ще попадне в лошо обкръжение или ще прекарва времето в четене на безполезни книги, които ще му бъдат много по-приятни, в резултат на което образованието му задължително ще стане ужасно и лошо, което ще го доведе до грях и злодеяние.

И разбира се, ще понесе наказание не за лошите мисли и дела, за които той няма избор, а за това, че не е избрал добро обкръжение, тъй като в това безусловно има възможност за избор.

Затова, полагащият усилия в своя живот и всеки път избиращ по-добра среда, е достоен за похвали и награди. Но и тук, не заради добрите му мисли и дела, принудително възникващи в него без всякакъв избор от негова страна, а за старанието да избере всеки път по-добро обкръжение, довеждащо до появяване на такива мисли и дела в него. Както е казал рав Йошуа бен Пархия:  «Направи си рав и си купи другар».

Необходимостта от избор на добро обкръжение

И трябва да бъде разбрано казаното от раби Йоси Бен Кисма в отговор на предложението на някакъв човек, молещ го да се премести да живее на онова място, където живее той самият, и предлагащ му за това хиляда хиляди златни динара. И отговорил му раби Йоси Бен Кисма: «Дори ако ми дадеш цялото сребро и злато, всички скъпоценни камъни и бисери на целия свят, аз няма да живея никъде, освен на място, където изучават кабала».

На пръв поглед, тези думи ни се струват прекалено възвишени за нашето просто разбиране. Та как е могъл да се откаже от хиляда хиляди златни динара заради такава дреболия, и не е поискал да живее в града, където не изучават кабала, докато самият той е бил много знаещ и велик мъдрец, и вече не е бил длъжен да се учи от когото и да било? Велико чудо.

Но същността на казаното е много проста и достойна, за да живее във всеки от нас. Въпреки че във всеки от нас има «своя основа», в действителност нейната сила винаги се проявява само под въздействие на обкръжението, в което се намира, както в случая с пшеницата, посята в почвата. Силите заложени в нея, се проявяват реално само под въздействие на обкръжаващата среда: земята, дъжда и слънцето. Затова раби Йоси Бен Кисма прекрасно е преценил, че ако остави своето благоприятно обкръжение, което е избрал, и премине в лошо обкръжение, носещо вреда, тоест в града, където няма изучаващи кабала, то той не само ще изгуби своята предишна мъдрост – всички скрити в неговата основа сили веднага ще спрат реално да се проявяват и ще останат неразкрити. Тъй като няма да имат подходящо обкръжение, за да може да ги задейства и превърне от потенциални сили в действащи. И както бе казано по-горе, само с избора на обкръжение се определя цялата власт на човека над себе си, за което той е достоен за награди или наказания.

Така че, няма нищо удивително в това, че такъв мъдрец като раби Йоси Бен Кисма е избрал по-доброто и е пренебрегнал лошото. И не се съблазнявай от материалните неща и понятия, както е казано в заключение, че «след смъртта не остават с човека нито парите, нито златото, нито скъпоценните камъни и бисерите, а само поправянето и добрите дела». И тук мъдреците ни предупреждават: «Направи си рав и си купи другар». И както е известно, изборът на книги също има значение.

Тъй като само изборът на обкръжение може да донесе успех или позор на човека. Но след като е избрал обкръжение, той се оставя в неговите ръце - както глината в ръцете на грънчаря.

Власт на разума над тялото

И е известно мнението на съвременните първоразрядни учени, които след като са разгледали по-горе споменатия въпрос и са видели, че разумът на човека не се явява нищо друго освен плод, израстващ от жизнените ситуации, стигнали до извода, че разумът няма никаква власт над тялото. Житейските събития, записани в материалните клетки на мозъка – ето какво властва и привежда човека в действие. А разумът на човека прилича на огледало, приемащо формата на онова, което се намира пред него. И въпреки че това огледало се явява носител на тези форми, то никак не може да повлияе или да въздейства на онова, което се отразява в него.

Така и разумът, въпреки че житейските събития във всички свои причинно-следствени отношения са запазени и са му известни, сам по себе си изобщо няма власт над тялото. Такава, която може да го приведе в движение, тоест да приближи тялото към полезното и да го отдели от вредното - защото материалното и духовното са абсолютно далечни едно от друго. И никога няма да бъде създадено никакво средство за връзка между тях, така че духовният разум да може да приведе в действие и да въздейства на тялото, което е материално. И това е описано надълго и нашироко.

Но там, където е остротата на техния ум, там е и тяхната грешка, тъй като въображението в човека се използва от разума така, както микроскопа от очите, които без него не виждат нищо вредящо заради малките му размери. Но след като с помощта на микроскопа е видял вредящото му създание, човек се отдалечава от този вредител.

По такъв начин, микроскопът позволява на човек да избегне вредата, а не усещането, тъй като вредителят не се чувства. И от тази гледна точка, разумът действително напълно властва над тялото на човека, позволявайки му да избегне лошото и да се приближи към доброто. Тоест там, където възможностите на тялото не са големи и не е в състояние да разпознае вредата или ползата, възниква необходимостта от разума.

Нещо повече, в степента, в която човек разбира, че разумът – това е правилен признак за жизнен опит, той е способен да приеме разума и мъдростта на човек, на когото се доверява, издигайки това в ранг на закон, въпреки че неговият собствен жизнен опит е недостатъчен за придобиване на такава мъдрост. Подобно на това, как човекът пита за съвет лекаря, изслушва го и изпълнява съвета – въпреки че нищо не разбира със своя разум. По такъв начин, той се ползва от разума на другите, което помага не по-малко от неговия собствен разум.

И както вече пояснихме по-рано, съществуват два пътя на управление, които гарантират на човека, че ще постигне прекрасната цел:

- пътят на страданията;

- пътят на Кабала.

И цялата яснота на пътя на Кабала изхожда от това, тъй като тази отчетлива разумност се е разкрила и проявила, и е станала известна след огромна и дълга верига от житейски събития на кабалистите, а човекът идва и се възползва от това в пълна степен, и извлича с помощта му полза, сякаш този разум се е появил в резултат на неговия собствен жизнен опит.

И така, вие виждате, че с това човекът се избавя от горчивия жизнен опит, който би бил длъжен да придобие, докато не се развие в него самия този здрав смисъл. А ако е така, то по този начин се освобождава и от страданията, и печели време.

И това може да се сравни с болния, който не иска да слуша съветите на лекаря, докато не разбере по какъв начин този съвет ще му помогне да се излекува и затова започва сам да изучава медицина. Но нали може да умре от болестта преди да успее да я изучи.

Такъв е пътят на страданията, в сравнение с пътя на Кабала. Онзи, който не вярва на мъдростта, която кабалистите го съветват да приеме без собствено разбиране, трябва сам да стигне до нея и може да направи това само по пътя на собственото включване във веригата от причинно-следствени житейски перипетии. Докато в същото време съществува опит, значително ускоряващ този процес, позволяващ да развие в него усещане за осъзнаване на злото, както вече бе обяснено по-рано, не при отсъствие на собствен избор, а вследствие на усилията за избиране на добро обкръжение, което ще доведе до появата на правилни мисли и дела.

Свобода на индивида

И сега, ние стигнахме също до точното разбиране за смисъла на свободата на индивида, за която може да се говори само по отношение на първия фактор – основата, която се явява първичен материал на всеки човек. А това са различните видове наклонности, които получаваме по наследство от бащите и дядовците, и по които един човек се различава от друг.

Защото въпреки че хиляди хора живеят в една и съща среда, и се подлагат на еднаквото въздействие на трите последни фактора, практически не могат да се намерят сред тях двама души с еднакви свойства. И това е, защото във всеки е заложена особена, характерна само за него основа. Това може да се сравни с основата на пшеницата, която въпреки че силно се променя под действието на трите последни фактора, все пак съхранява вида на предишната пшеница, и никога не се превръща в друг вид.

Общата форма на изходните данни не изчезва

Всяка основа, когато променя своята първична форма на изходните данни и под влияние на трите фактора, оказващи въздействие върху нея и значително променящи я, придобива нова форма, тя въпреки това не губи общата форма на изходните данни. И затова, човекът никога не може да придобие облика на друг човек, подобно на това, как ечемикът никога няма да изглежда като пшеница. Защото всяка основа представлява дълга верига от няколко стотици поколения и съдържа в себе си знанията на всички тези поколения. Просто те не се проявяват в нея в тази форма, в която са съществували в прадедите, тоест във формата на знания, а присъстват във вид, свободен от форма. И затова те се намират в нея само във вид на прости сили, наричани склонности и инстинкти, без осъзнаване за това - защо всичко се случва именно по този начин. И в съответствие с това, не може да има в света двама души с еднакви свойства.

Необходимостта от опазване на свободата на личността

И знай, че това се явява истинска, действителна собственост на всеки индивид, която е забранено да бъде променяна или да ѝ се нанасят повреди, тъй като в края на краищата, всички тези склонности, съдържащи се в основата, трябва да се проявят и да получат формата на знание, когато този индивид израсне и придобие съзнание, както бе разяснено по-горе. И силата на закона за развитие, властващ в цялата верига, винаги я тласка напред, както е казано в статията „Свят”. Излиза, че завършването на всяка наклонност е в това, да се превърне в много високи и важни знания.

По такъв начин онзи, който разрушава която и да е склонност в индивида, способства за изчезването на това неповторимо и възвишено знание от света, което трябва да се прояви в бъдеще в края на веригата, защото тази склонност никога повече няма да се появи в света в никое друго тяло, освен в това, в което е била.

И трябва да се разбере, че докато някоя склонност се изменя, получавайки формата на знание, вече е невъзможно да се разпознае в нея разликата между доброто и злото. Тъй като това различие се осъзнава само по време на неговото съществуване в склонностите или в непълното знание. И по никакъв начин, дори в най-малка степен, не може да бъде разпознато, когато склонността придобие форма на истинското знание.

По този начин, на нас ни става ясен размерът на вредата, която нанасят онези народи, които налагат своето господство над малцинствата, ограничавайки тяхната свобода, не позволявайки им да продължат да живеят в съответствие с техните наклонности, дадени им в наследство от прадедите. И те се смятат за убийци на души.

И дори нерелигиозните и невярващите в целенасочеността на Управлението на хората от природното устройство на нещата, могат да разберат необходимостта от опазване на свободата на личността. Ние виждаме, че онези народи, които са се разрушавали от поколение в поколение, са паднали, защото е господствало бремето над малцинствата и индивидите. Но онези ги надвили и те рухнали. Едновременно с това, за всички е ясно, че няма възможност да се установи мир в целия свят, ако не се съобразим със свободата на личността. Без това е невъзможно съществуването на света. И ще се увеличава разрушението.

И така, ние добре и много точно определихме същността на индивида с изключение на всичко, което е получил от обществото. Но в края на краищата, възниква въпросът: „А какво представлява самият индивид?” Защото всичко казано досега за индивида, се отнася само до придобитото от него, за унаследеното от прадедите. Но какво представлява самият индивид - наследник или носител на придобитото, изискващ от нас защита на своята собственост?

Във всичко казано досега, все още не сме намерили онази точка „аз” на човека, която би била собствена на неговата същност. И за какво ми е първият фактор – тази дълга верига от хиляди хора, които един след друг, от поколение в поколение са формирали личността на индивида само като свой наследник?

И защо ми са останалите три фактора – тези хиляди хора, въздействащи на човека в течение на едно поколение? В резултат, всеки индивид е просто подобен на усвояващ механизъм, който винаги се намира под разпореждане на обществото и се подлага на неговото въздействие. Тоест става пасивен събирател на два вида въздействия:

- от страна на първия фактор той става пасивен събирател на огромното и последователно въздействие на предишните поколения;

- от страна на 3-те други фактора става пасивен събирател на въздействието на намиращите се в едно поколение с него.

И това е въпрос, имащ световно значение. И затова се намират множество противници на по-горе посочения естествен метод, въпреки че на тях им е добре известна неговата истинност. И при описването на своите представи за някаква духовна същност – как тя е облечена вътре в тялото, в качеството на душа на човека, повечето клонят към метафизичните методи, към дуализма или трансцедентализма, за да опишат за себе си същността на духовното и това, как тя се съотнася с вътрешния свят на нашето тяло вътре в душата на човека, която дава разум и привежда в действие това тяло, явявайки се същност на човека, неговото „аз”.

Може и да е имало нещо във всички тези тълкования, което е позволило да бъде създадено някакво мнение, но работата е в това, че те не дават никакво научно обяснение, по какъв начин духовната същност може да влезе в досег с материалните атоми на тялото и да има възможност да го приведе в движение. И цялата тяхна мъдрост не помага да бъде намерено някакво мостче, достатъчно, за да се премине тази широка и дълбока пропаст, разделяща духовната същност и материалните атоми. Затова, всички тези метафизични методи са безполезни за науката.

Желанието за получаване е създадено от нищото

И за да се придвижим макар и на крачка в научен смисъл, на нас ни е нужна само науката Кабала, тъй като тя включва в себе си всички науки на света. И в раздела „Духовни светлини и келим” от книгата „Сияещият лик” е разяснено, че цялото обновяване в Творението, създадено от Твореца от нищото, се отнася само за едно – за желанието за получаване. И следователно всичко, намиращо се в Творението – изобщо не е ново и създадено като нещо от нищото, а като съществуващо от съществуващото. С други думи, изхожда направо от същността на Твореца, както светлината произхожда от слънцето, в което няма нищо ново. Онова, което представлява по себе си слънцето, се перобразува и излиза навън.

Докато по-горе споменатото желание за получаване представлява нещо съвършено ново, което не е съществувало в реалността до творението. В Твореца, който предшества всичко, напълно отсъства желание за получаване, защото - от кого да получи? Затова, желанието за получаване, което Творецът е създал от нищото се явява нововъведение. Докато всичко, следователно не се явява толкова ново, за да може да се нарече Творение. И затова, всички келим и всички тела, както духовните, така и  материалните светове се смятат за разновидности на духовното или материалното вещество, природата на което е – желанието за получаване.

Двете сили в желанието за получаване: привличаща и отблъскваща

Трябва още да се знае, че в тази сила, наречена желание за получаване, ние различаваме две сили, наречени привличаща сила и отблъскваща сила. А смисълът е в това, че във всяко кли или тяло, намиращи се в рамките на желанието за получаване, самото желание за получаване е ограничено от това, колко получава и с какво качество. И затова, онова количество и качество, което се намира извън неговите граници, се възприема като нещо противоположно на неговата природа. И по тази причина, то го отблъсква. Наистина в тези рамки, наречени „желание за получаване”, въпреки че това е само привличаща сила, всеки път тя задължително става и отблъскваща сила.

Единен закон за всички светове

И въпреки че науката Кабала не казва нищо за нашия материален свят, все пак съществува закон, единен за всички светове (той е описан в статията „Същност на науката Кабала” и се нарича – закон за корена и клона). В съответствие с този закон, всички видове материални същности на нашия свят, всички, намиращи се в това пространство: неживото, растителното, животинското, същността на духовното и същността на материалното (ако се рзглежда индивидуалността на всеки елемент, онова, с което се отличава той от всички останали), дори най-малката молекула, представляват по себе си само желание за получаване. И това желание за получаване се явява частна форма на новосъздаденото творение, ограничавайки го количествено и качествено, вследствие на което в него действат привличаща и отблъскваща сили.

Но всичко, което присъства в нея, освен тези две споменати по-горе сили, се смята за изобилие, изхождащо от същността на Твореца, в равна степен за всичко сътворено - и тук няма нищо ново, отнасящо се към творението, а изхожда като съществуващо от съществуващото. И това не се отнася само за нещо частно, а се явява общо за всички части на творението - както малките, така и големите, които получават от изобилието на Твореца, в съответствие с границата на техните желания за получаване, и тази граница се явява разделител между тях.

И така, приведено е ясно, чисто научно доказателство, отнасящо се за всеки индивид, с научен метод, абсолютно неуязвим за критика, дори за тези, които автоматично заемат крайни материалистични позиции. И оттук нататък, повече не се нуждаем от всички тези непълноценни методи, подстроени с метафизика. Очевидно е, че няма никаква разлика, явява ли се тази сила – желанието за получаване - резултат от химически процеси в материята или материята се явява породена от тази сила, тъй като узнахме главното – само единствено тази сила, отпечатана във всяко създание, и представляваща по себе си атом на желанието за получаване в своите граници, е и тази индивидуалност, по която се различава и отделя от останалото обкръжение. И това е справедливо, както за един атом, така и за съединението от атоми, наречено тяло. И следователно всичко, в което има нещо освен тази сила, по никакъв начин не се отнася към самата молекула или към съединението от молекули от гледна точка на нейното „аз”, а само към общото, което представлява изобилие, изхождащо към нея от Твореца, което се явява общо за всички части на творението взети заедно, и няма тук тела, създадени отделно.

А сега ще изясним, какво представлява „свободата на индивида” като понятие, влизащо в първия фактор, наречен от нас „основа”, на която всички предишни покления - бащите, и бащите на бащите на този индивид, са предали своята природа, както бе разяснено по-горе. И в съответствие с казаното, цялата същност, заключена в думата индивид, не е нищо друго, освен граници на „желанието за получаване”, отпечатани в съединението на неговите молекули.

Защото е очевидно, че всички онези склонности, които индивидът е придобил от своите прадеди, се явяват само рамки, крайна мяра на това желание за получаване, или във вид на притегателната сила, заключена в него, или като отблъскваща сила, които се представят пред нашите очи в образа на склонности към разточителство или скъперничество, общителност или стремеж към самота. И затова, те се явяват негови истински личностни качества, негово его, което се бори за правото на съществуване. Така че, ако унищожим някое свойство в човека, се смятаме за отсичащи оригинална част от неговата същност, и това се смята за истинска загуба за цялото творение, защото няма и няма да има вече подобно на него в целия свят, както бе казано по-горе.

И след като изяснихме правото на индивида на свобода, изхождаща от природните закони, да видим доколко е възможно това в действителност, без вреда за морала и приетите норми, и главно – по какъв начин се осъществява това право, в съответствие със законите на Кабала.

Да се следва мнозинството

Казано е: «да се следва мнозинството» - тоест навсякъде, където имаме разногласие между индивида и мнозинството, ние сме задължени да приемем решение според желанието на мнозинството. Очевидно е, че мнозинството има право да ограничава свободата на индивида.

Но тогава възниква друг, още по-сериозен въпрос, тъй като на пръв поглед, този закон връща човека назад, а не го придвижва напред, защото докато  болшинството от човечеството е неразвито, а развитието е винаги в малобройното малцинство, то ако ние вземаме решения съгласно желанието на неразвитото и лекомислено мнозинство, ще излезе, че мнението и стремежът на мъдреците и развитите членове на обществото, които винаги са малцинство, няма да бъде чуто и взето предвид. И по този начин обричаме човечеството на регрес, тъй като няма да може да се придвижи дори с една крачка. 

Но в статията «Свят», в главата «Необходимостта от внимателно отношение към законите на природата» се разяснява, че тъй като Висшето управление ни е отредило да живеем в общество, то ние сме задължени да изпълняваме всички закони, касаещи съществуването на обществото. А ако искаме макар и в нещо да проявим лекомислие, то природата ще ни отмъсти и ще потърси отговорност от нас, независимо от това, разбираме ли смисъла на законите или не.

И е очевидно, че няма никакъв друг начин, по който да живеем в обществото, освен според закона «следване на мнозинството», който регламентира всеки спор и всеки порок в обществото така, че този закон се явява единствен инструмент на обществото с право на съществуване. И затова, той се смята за един  от естествените закони на Управлението, и ние сме задължени да приемем върху себе си неговото изпълнение и да го съхраняваме с цялата предпазливост, изобщо не вземайки под внимание нашето разбиране.

И той е подобен на останалите закони на природата и на Управлението на Твореца, които са ни дадени свише. Както вече бе изяснено (в статията «Същност на науката Кабала», в главата «Закон за корена и клона»), тази непоколебимост, наблюдавана в природата в този свят, се явява следствие на това, че всичко произтича и се определя от законите и правилата, действащи във Висшите духовни светове.

И едновременно с това, трябва също да се разбере, че указанията на Кабала не са нищо друго, освен закони и правила, установени във Висшите светове, които се явяват корени на законите на природата в този наш свят. И затова, винаги законите на Кабала съответстват на законите на природата в този свят като две капки вода. По този начин доказахме, че законът «да се следва мнозинството» е закон на Висшето управление и природата.

Пътят на Кабала и пътят на страданието

Същевременно, това още не разяснява затрудненията по повод на регреса, произтичащ от този закон.

И това ни безпокои, подтиквайки ни към търсене на уловки, чието предназначение е да поправят ситуацията. Но Висшето Управление не губи нищо от това, тъй като вече е «обходило» човечеството по два пътя: «пътят на Кабала» и «пътят на страданието» по такъв начин, че е несъмнена увереността в развитието на човечеството и постоянното прогресивно движение към целта. И няма нищо по-високо от това (както е казано в статията «Свят», в главата «Всичко е дадено под залог»). Но изпълнението на този закон се явява естествено и задължително.

Правото на мнозинството да потиска свободата на индивида

И трябва все пак да зададем още един въпрос, тъй като всичко казано е оправдано само в това, което се отнася до отношенията между хората. В този случай, ние приемаме закона «да се следва мнозинството», изхождайки от задължението, възложено ни от Управлението – винаги да се грижим за съществуването и благополучието на другарите.

Но този закон, «да се следва мнозинството», Кабала ни задължава да изпълняваме също и при възникване на разногласия по темите, касаещи отношенията на човека с Твореца, което на пръв поглед няма никакъв допир и отношение към съществуващото общество.

По този начин, отново възниква въпросът: как да оправдаем този закон, задължаващ ни да приемем мнението на мнозинството, което както бе казано е неразвито, и да отхвърлим и не приемем под внимание мнението на развитите, които навсякъде съставляват малобройно малцинство.

Но съгласно с това, което вече доказахме (в статията «Същност на религията и нейната цел», в главата «Съзнтелно и несъзнателно развитие»), методиката на Кабала е била дадена само за да обедини стремящите се към Твореца. И смисълът е в това, да се развие в нас чувството за осъзнаване на злото, заложено в нас от раждането, и най-общо определяно от нас като нашата любов към самия себе си, и да стигнем до абсолютното добро, което се нарича любов към ближния. И това е единственият и особен преход към любовта към Твореца.

Съгласно това се определят и заповедите, отнасящи се до отношенията между човека и Твореца, като чудодейни инструменти, отдалечаващи човека от любовта към самия себе си, вредяща на обществото.

От това следва, че и разногласията по повод заповедите за отношенията между човека и Твореца се отнасят до проблемите на правото на обществото на съществуване. По този начин, те също влизат в рамките на закона «да се следва мнозинството».

И тогава става разбираем смисълът на традицията да се направи разлика между Галаха (сборник от закони) и Агада (Сказанието). Защото само в Галаха е приет законът: «индивидът  и мнозинството – в съответствие с мнозинството». В Агада е иначе. Тъй като казаното в Агада се отнася към това, което се намира над съществуването на живота в обществото. Защото те говорят именно за нещата, определящи отношенията на човека и Твореца в тази част, която няма никакво отношение към физическото благополучие на обществото.

И затова мнозинството няма никакво право и оправдание да вземе и отмени мнението на индивида и нека всеки направи така, както смята за правилно. В същото време, законите, отнасящи се към съществуването на обществото, трябва напълно да се съблюдават от човека, и тук не може да има друг ред, освен законът «да се следва мнозинството».

В живота на обществото действа законът «подчиняване на малцинството на мнозинството»

В резултат на изследването, стигнахме до разбирането на определението «свобода на личността», тъй като всъщност съществува големият въпрос: откъде, на какво основание мнозинството е получило правото да потиска  свободата на личността и да я лишава от най-скъпото, което има в нейния живот - нейната свобода така, че на пръв поглед, тук няма нищо освен насилие?

Но ние вече обяснихме, че този закон на природата е заповядан свише: тъй като Управлението ни е задължило да живеем в общество, то от само себе си се разбира, че на всеки член от обществото се вменява задължението да служи на обществото, да се грижи за неговото съществуване и да способства за неговото процъфтяване. А това не може да бъде осъществено иначе, освен чрез изпълнение на закона «подчиняване на малцинството на мнозинството», когато не се вслушват в мнението на една личност, и не и се подчиняват.

От по-горе изложеното следва, че това е и източник на правото и на оправданието за това, че мнозинството принудително лишава личността от свобода, поробвайки я. И затова е съвършено ясно, че във всички тези случаи, когато не са засегнати интересите на материалния живот на обществото, мнозинството няма никакво право и оправдание да ограничава и накърнява, в каквото и да било свободата на индивида. И онези, които правят това, са престъпници и разбойници, които предпочитат силата пред което и да е право и справедливост. Защото в дадения случай, Управлението не задължава личността да се подчинява на желанието на мнозинството.    

В духовния живот действа закон, задължаващ мнозинството да следва личността

И се изяснява, че в това, което се отнася до духовния живот, няма никакво естествено задължение на личността пред обществото. А точно обратното - тук действа естественият закон – мнозинството да се преклони пред личността и да ѝ служи. И това е ясно от казаното в статията «Свят»: има два пътя на Управление, по които то ни е задължило да вървим, въздействайки върху нас така, че да ни доведе до крайната Цел на творението:

1. Пътят на страданието, принуждаващ ни да се развиваме без нашето осъзнаване.
2. Пътят на Кабала и мъдростта, водещ към нашето осъзнато развитие, без каквито и да било страдания и принуждения.

А тъй като в действителност, във всяко поколение са по-развити отделни индивиди, то когато мнозинството осъзнае необходимостта да се избави от невероятните страдания, започвайки да се развива по своя воля и по собствено желание, тоест по пътя на Кабала, тогава те са задължени да подчинят себе си и своята телесна свобода на индивида. И да изпълняват неговите разпореждания, да приемат онзи безценен дар, който той ще им предложи.

По такъв начин в това, което се отнася до духовното, правото на мнозинството става техен дълг. И действа законът да се следва индивида, тоест развитата личност. Защото на всеки е ясно, че развитите и образовани личности съставляват много незначителна част от обществото. Това значи, че успехите и постиженията на цялото общество в духовната сфера се определят от малцинството.

Изхождайки от това, обществото е задължено да пази като зеницата на окото идеите на тези личности, за да не изчезнат те от този свят. Тъй като то трябва да знае с пълна увереност и несъмнена очевидност, че прогресивните и истинските идеи в този свят се намират не в ръцете на властващото мнозинство, а именно в най-слабите, тоест в незабележимото малцинство. Тъй като цялата мъдрост и истина идват в този свят в незначително количество. Затова, ние сме призвани да пазим идеите на всяка личност, защото е слаба способността на потискащото мнозинство на обществото да се ориентира в тях.

Критиката – средство за постигане на успех. Отсъствието на критика е причина за спиране на развитието

Към казаното е необходимо да се добави, че реалността ни демонстрира крайната противоположност между онова, което виждаме на материално ниво, и това, което се обсъжда в дадената статия. Единството на обществото е призвано да бъде източник на целия успех и щастие. Но това действа само в материалното.

Разединението между хората се явява източник на всички нещастия и беди. Но нашето знание и наука говорят за точно обратното. Единството на възгледите и отсъствието на критика се явява източник на всички несполуки и пречи на прогреса и плодотворното творчество. Защото стигането до правилните изводи зависи именно от количеството на споровете и разногласията, разкриващи се в мненията.

Колкото повече са разногласията и противоречията, колкото по-силна е критиката, толква повече са знанието и разумът, и проблемите стават възможни за разясняване и разрешване. А всички несполуки и израждането на разума произлизат само от недостатъчното количество критика и от разногласията.

По този начин е очевидно, че основата на успеха на материално ниво се явява колкото се може по-голямото обединяване на обществото. А основата на успешното придвижване в областта на разума  и идеите – в спора и разногласията между тях.

Оттук произтича законът, съгласно който само когато човечеството постигне своята цел на телесно, материално ниво, тоест издигне се на съвършеното стъпало на любов към ближния, когато всички хора по света се сплотят като единно тяло, единно сърце (както е казано за това в статията «Свят») – само тогава ще се разкрие в цялата своя пълнота щастието, очакващо човечеството. И в такъв случай, трябва да бъде проявена предпазливост, за да не се сближат мненията на хората толкова, че да изчезнат разногласията и критиката между мислителите и учените. Защото близостта на материално ниво влече след себе си естественото сближаване на възгледите. А ако изчезнат критиката и разногласията, то ще изчезне и развитието на идеите и разума, и ще пресъхне източникът на знания в света.

По такъв начин, тук напълно е доказана необходимостта от предпазливо отношение към свободата на личността в това, което се отнася до идеите и разума, тъй като всяко развитие на знанията и мъдростта е основано на личната свобода на индивида. Затова, ние трябва да я пазим с голяма отговорност. Тоест всяко качество вътре в нас, което наричаме индивидуално, е онова, което се явява лична сила на всеки индивид, наречен най-общо «желание за получаване».

Наследството от бащите

А така също всички частности, които включват в себе си желанието за получаване, наричано основа или първи фактор, съдържащо всички онези склонности и особености на поведението, които човек е наследил от своите прадеди, онази дълга верига от хиляди хора, съществуващи в своето време, където всеки представлява по себе си капка-екстракт от своите родители. Именно в тази капка на всеки се предава всичко духовно, което е придобито от неговите родители. Така че, в подсъзнанието на личността присъстват хиляди духовни наследства от всички индивиди, представени от династията на неговите прадеди.

Затова, както лицата на хората се отличават едно от друго, така се разделят и техните мнения. И няма двама души в света, чиито мнения да бъдат еднакви. Всеки има под свое разпореждане огромни придбивки, които са му оставили в наследство хилядите прадеди. И по тази причина, всичко това се смята за собственост на личността, а на обществото се предписва да пази тази особеност и дух, за да не бъде засенчена от обкръжнието.

Всеки трябва да остане със своето наследство. И тогава контрастът и противоречията между тях ще останат вечно, за да ни осигурят завинаги критически подход и развиване на знанията, което съставлява цялото приемущество на човечеството и се явява негово истинско и изконно очакване.

И след като в определена степен стигнахме до осъзнаването на егоизма, свойствен на човека, от гледна точка на силата, заключена в него и «желанието за наслаждение», явяващо се самата същност на живия организъм в неговия неприкрит вид, също ни стана ясна, във всички свои граници, степента на изходния багаж на всеки индивид, която определихме като «наследство на бащите», смисълът на което е в това, че цялата тази сила на склонности и свойства, които преминават към човека по наследство в неговата „основа”, се явява първичен материал на всеки човек - тоест капката семе на неговите родители. Сега ще изясним двете степени в желанието за наслаждение.

Две степени: в потенциал и в действие

В началото е необходимо да се разбере, че въпреки че егоизмът, определен от нас като сила на желанието за получаване, се явява същност на човека, все пак е абсолютно невъзможно да си представим, че то може да просъществува в реалната действителност дори миг.

Защото онова, което наричаме потенциал, тоест не проявяващо се още в действията, се явява само замисъл и можем да си го представим само мислено.

Но практически е невъзможно да си представим, че ще се намери някоя реална сила в света, която сама по себе си би се намирала за известно време в състояние на покой и не би действала. Тъй като силата съществува в реалността само в онова време и в онази степен, в която се проявява в действие. Също така, не е възможно да се каже за бебето, че притежава огромна сила, когато то не може да вдигне дори лек предмет. Но можем да кажем, че когато порасне, в него ще се разкрие велика сила.

И ние казваме, че онази сила и мощ, която виждаме в човека, когато порасне, е била заложена в детето още в детството. Просто е била скрита в него и не се е проявявала в действие.

Може само мислено да си представим онези сили, които трябва да се разкрият в бъдеще. Но разбира се, в реалното тяло на бебето няма никаква сила, тъй като тя по никакъв начин не се проявява в неговите действия. Подобна на това е и силата на апетита – тя не се проявява в човека, ако е сит.

Но дори когато е сит, силата на апетита съществува в него - тя просто е скрита в тялото на човека. По-късно, когато храната се усвои, апетитът се връща, появява се и се реализира от потенциал към действие.

Но това твърдение (за силата, която все още не се е проявила в действие), се отнася към умозаключенията, тъй като тя не съществува в реалността. Защото в ситостта усещаме и ни е ясно, че силата на апетита е изчезнала. Погледни към мястото, където е била – и нея я няма.

По този начин, абсолютно невъзможно е да си представим силата като същност, намираща се в покой и съществуваща сама по себе си, а единствено и само като процес. Тоест в същото време, когато действието реално се осъществява, тогава се и проявява силата, заключена в действието.

 И ако се обясни научно, тук задължително присъстват две понятия: обект и процес, тоест сила и действие. Например, силата на апетита се явява обект, а приемането на изяжданата храна се явява процес и представлява по себе си категория на действието. Макар в действителност те да представляват едно. В човека не може да се пробуди апетит, без появяването на образа на храната в неговия мозък. Това са двете половини на едно цяло и силата на апетита трябва да се облече в този образ. Затова, обектът и процесът или едновременно присъстват, или едновременно отсъстват.

Аналогично на това, и желанието за наслаждение, което обозначихме като егоизъм, не съществува в човека във вид на сила, желаеща да получи и намираща се в покой. В примера с храната, това желание представлява обект, който се въплащава в образа на нещо годно за храна и неговото действие се проявява в поглъщането на храната. Именно това действие наричаме желание, сила на апетита, разкриваща се в действието на въображението. Така е и по отношение на обсъжданото от нас желание за получаване, което се явява същност и основа на човека. То се проявява и съществува само обличайки се във формата на онова, което трябва да бъде получено. Само тогава, то съществува във вид на обект - и по никакъв друг начин. И това действие, ние наричаме живот или жизнена сила на човека. Това означава, че силата на желанието за получаване се облича в онова, което желае да получи, и действа в него. И степента на проявяване на нейното въздействие се явява мярка на жизнената сила на човека. А действието, както вече бе обяснено, се нарича желание.

Двете създания: човекът и живата душа

От обясненото по-горе става ясно казаното: «И създал Творецът човека от прахта земна, и вдъхнал в неговите ноздри душата на живота, и станал човекът жива душа». Тук намираме две създания: отделно – човекът и отделно – живата душа. От текста следва, че в началото човекът е бил сътворен като прахта земна, тоест, като съвкупност от определен брой частици, в които се е съдържала същността на човека, тоест неговото желание да получава. И силата на това желание за получаване се намира във всички частици на съществуващата действителност, както бе обяснено по-горе, и от тях били създадени и произлезли всичките 4-ри типа: нежив, растителен, животински, говорещ. И в това няма никакво приемущество на човека над останалите части на творението. И това е смисълът, съдържащ се в думите: «прахта земна».

Но вече е обяснено, че не се случва така, че тази сила, наречена желание за получаване, да съществува, без да се облече и без да действа в тези неща, които са желани за получаване. И това действие се нарича «живот». И оттук следва, че преди към човека да дойдат човешките видове наслаждение, отлични от свойствените за останалите създания, – той се смята за човек, лишен от живот, мъртъв, защото в неговото желание да получава не е имало място, за да се облече и прояви там в действията, което, както е казано, е и проявяването на живота.

И за това е казано: «И вдъхнал в ноздрите негови душата на живота». И това е обобщената форма на получаване, свойствена за човешкия род. И думата «душа» - от думата «вдъхна», тоест «предаде» му земята, което значи – ценността. И «душа» се отнася към страдателен залог, както например «вложен», «обвинен», «привлечен към съд».

И смисълът на казаното: «И вдъхнал в ноздрите негови» - тоест внесъл вътре в него душата и ценността на живота - с други думи, цялата съвкупност от форми, достойни да бъдат получени от неговото желание за получаване. И тогава тази сила на желанието за получаване, която е била заключена в неговите отделни частици, намерила място, за това да се облече и да действа там, тоест в тези форми на получаване, които е постигнала от Твореца, и това действие се нарича «живот», както бе обяснено по-горе.

И затова в края е написано: «И станал човекът жива душа» - тоест, доколкото желанието за получаване е започнало да действа съгласно тези форми на получаване, веднага се разкрил в него животът, и станал той жива душа. Което не е било дотогава, докато не постигнал тези форми на получаване, въпреки че в него вече е била отпечатана силата на «желанието за получаване», още повече, човекът се е считал засега за още мъртво, безжизнено тяло, тъй като не е имало в него място, за да се разкрие и да се намира в него, проявявайки се в действие.

И както се изясни по-горе, независимо от това, че основа на човека е желанието за получаване, въпреки това, то се възприема като половина на цялото, тъй като е задължено да се облече в някаква подходяща за него реалност. И тогава, то и придобитият образ съставят единно цяло. В противен случай, то няма да просъществува и миг, както вече бе обяснено.

По този начин, докато механизмът на тялото е подготвян за работа, тоест към средата на живот, човешкото его се представя в целият си ръст такова, каквото е било отпечатано в него при раждането. И затова усеща в себе си желанието за получаване в цялата му пълнота и сила. Тоест, човекът желае да придобие голямо богатство и почит, и всичко, което му попадне пред очите. И всичко това, - благодарение на цялостта на човешкото его, което привлича към себе си всевъзможни форми и понятия, в които се облича и за сметка на които съществува.

А след като е минала средата на животинския живот на човека, започва спад, който, по същност, се явява процес на умиране, защото човекът не умира мигновено, така, както не получава в един миг окончателната форма на живота. Неговият пламък, неговото его угасват постепенно, и едновременно с това изчезват и образите на това, което е желал да получи.

Той започва да се отказва от повечето материални блага, за които е мечтал в младостта. Материалните придобивки губят своята значимост в залеза на годините, така че в старостта, когато вече витае над него сянката на смъртта, за човека настъпва време, което той изобщо не желае, защото неговото желание за получаване, неговото его е изгаснало и изчезнало. В него не остава нищо, освен малка, незабележима за очите искричка, все още облечена в нещо, която удържа човека в неговия животински живот. Но в него вече няма никакво желание и надежда за получаване на каквото и да е.

По този начин доказахме, че желанието за получаване заедно с образа на желания от него предмет представляват единно цяло. И проявленията на тези две съставни са равни, равна е тяхната величина, и е единна продължителността на съществуване. Заедно с това, съществува важен нюанс по отношение на отказа от получаване, който се проявява в залеза на живота. Причината за отказа на човека от живота, причината за това, защо ние умираме, се заключава не в пресищането (както при сития човек, отказващ се от храната), а в отчаянието. С други думи, егото, започвайки да умира в дните на спад, само усеща своята слабост и смърт. И затова отчаянието се усилва, и човекът се отказва от своите надежди и мечтите, които е имал в младостта.

И вникни в същността на това. Защото когато отказът от нещо става от пресищане, човек не изпитва съжаление. Това е подобно на работника, завършващ своята работа. Отказът вследствие на отчаянието е пълен със съжаление и болка, и затова може да бъде наречен „частична смърт”.

Свобода от ангела на смъртта

И сега, след всичко обяснено по-горе, могат да бъдат разбрани думите на мъдреците, както те са и искали: „Изсечено е на скрижалите – чети не „изсечено”, а „свобода”, което означава – освободиха се от ангела на смъртта”. До получаването на методиката на Кабала са били приели върху себе си задължението да се откажат от цялото лично имущество в степента, изразена в думите „царство на Коените”, и да следват целите на творението, тоест да се слеят с Твореца в единение на свойствата – както Той, Творецът дава наслаждение и не получава, така и те ще отдават и няма да получават, което се явява висша степен на сливане, изразена в думите „свят народ”, както е казано в края на статията „Поръчителство”.

Ние вече осъзнахме, че основата на същността на човека, тоест неговият егоизъм, определян като желание за получаване, представлява само половината на цялото. Той не може да съществува, ако не се въплати в материален образ или в надеждата за неговото придобиване, защото само тогава той става цял, и само тогава може да бъде наречен „същност на човека” и не иначе.

По такъв начин, когато са се удостоили с пълно сливане с Твореца, тяхното кли за получаване било напълно опустошено. Те нямали никаква собственост, която има само в света, и били слети с Твореца по тъждественост на свойствата. А това означава, че в тях нямало никакво желание да придобият каквото и да е за самите себе си, а само в тази степен, в която да доставят с това удоволствие на Твореца, за да се наслади Той от тях.

И тъй като тяхното желание за получаване се облякло във формата на това придобиване, то, обличайки се, се съединило с нея в единна същност. По такъв начин, те станали свободни от ангела на смъртта, тъй като смъртта - е винаги отсъствие на съществуване и лишаване от нещо, а това е възможно само в този случай, когато има някаква искра на желание да се съществува заради самото напълване. Защото такова желание не може да съществува, то умира и изчезва.

А ако в човека няма такава искра, и всички искри на неговата същност се обличат в отдаването на Твореца, то това не умира и не изчезва. Защото дори когато тялото се анулира – това се случва само от гледна точка на получаването заради самия себе си, в което е облечено желанието за получаване, тъй като иначе не може да съществува.

А когато получава намерението на творението, и Творецът получава от него наслаждение, тъй като се изпълнява Неговото желание, намираме, че същността на човека се облича в желанието да достави наслаждение на Твореца, и да се удостоява с абсолютната вечност, вече като Негова същност. И по този начин се удостоява със свобода от ангела на смъртта. И затова в Мидраш е казано: „свобода от ангела на смъртта” - а в Мишна: „Изсечено е на скрижалите – чети не „изсечено”, а „свобода”, защото свободен е само онзи, който се занимава с изучаване на Кабала.