Чуто на 7-ми Шеват (18 Януари 1948 г.) в Тел Авив   

   Мисълта се явява следствие, породено от желанието. Затова човек мисли за това, към което има желание в него, и не мисли за това, което не желае. Например, той никога не мисли за деня на смъртта, а напротив, винаги мисли, че той е вечен, защото желае да бъде такъв. Тоест той винаги мисли за желаното.

    Но разумът има особена роля и тя се заключава в неговата възможност да увеличава желанието. Ако в човека има малко желание, което няма сила да прояви себе си и да стигне до постигане на желаното, то мислейки за това желание, човек може да го увеличи и разшири, така че то да започне да изисква своето напълване.

    От това следва, че мисълта само обслужва желанието, а желанието се явява основа, същност на човека. Ако желанието е голямо, то властва над не големите желания. И ако човек иска да увеличи някое не голямо желание, то може да го направи, постоянно задържайки мисълта на това желание. И в тази степен, в която ще мисли за това желание, в тази степен това желание ще се и увеличи.

    Затова е казано, че човек е длъжен постоянно да се занимава с кабала (както се казва: «Да прилага усилия в Тора ден и нощ»), тъй като от това постоянно усилие на мисълта, той увеличава духовното желание дотолкова, че то започва да преобладава над останалите.