Известно е, че желаната цел от работата с Тора и Митцвот е сливане с Твореца, както е написано, „и да се слееш с Него".Трябва да поясним какво е значението на Двекут (сливане) с Твореца. В краят на краищата разумът не Го възприема. В действителност, нашите мъдреци поставиха въпроса пред мен, питай за строфата „и да се слееш с Него": „Как някой би могъл да се слее с Него? В крайна сметка Той е унищожителен огън."

И те отговориха,"слеей се с Неговите качества: тъй като Той е милостив, ти си милостив; тъй като Той е състрадателен, ти си състрадателен". Това е объркващо; по какъв начин нашите мъдреци достигнаха до значението на текста? В краят на краищата категорично е написано, „и да се слееш с Него". Ако значението беше да се слееш с Неговите качества би трябвало да пише, „слей се с Неговите състояния". Тогава защо се казва, „ и да се слеем с Него"? 

Въпросът е че в материалното, което обхваща пространство, ние приемаме Двекут за близост в пространство и приемаме разделяне като отдалечаване от пространство. Но в духовното, което не заема пространство, Двекут и разделяне нямат значението на близост и отдалеченост в пространство. Причината е, че те не заемат никакво пространство. По-скоро ние разбираме Двекут, като подобие на форма между две духовенства и приемаме отдалеченост за несъответствия във форма на две духовенства.

Така както секира разрязва и разделя материален обект да две, чрез раздалечаване на частите една от друга, така и несъответствие във формата отличава духовното и го разделя на две. Ако несъответствието във формата между тях е малка, ние казваме че те са малко раздалечени един от друг. И ако несъответствието във формата е голямо, ние казваме че те са  много надалеч един от друг. А ако те са от различни форми, ние казваме че те са толкова далеч един от друг, както две крайности.

Например, когато двама човека мразят един другиго, е казано за тях че те са толкова разделени един от друг, както Изтокът от Западът. А ако те се обичат един другиго, е казано за тях че те са толкова привързани един с друг, както едно тяло.

И това не се отнася до близост или отдалеченост от място. По-скоро е за подобие на форма или несъответствие на форма. Това е така защото когато хората се обичат един с друг, то е защото съществува подобие на форма между тях. Защото единият обича всичко което другият обича и мрази всичко което неговият приятел мрази, те са привързани един към друг и се обичат един с друг.

Но ако съществува някакво несъответствие във формата между тях и единият обича нещо въпреки че неговият приятел мрази това нещо, те се мразят един другиго и се отдалечават един от друг до степен на несъответствие в тяхната форма. А ако те са противоположни и всичко което единият обича, а неговият приятел ненавижда, е казано за тях че те са толкова отдалечени и разделение колкото Изтокът от Западът.

И разбираме, че несъответствията на форма в духовното действа както секира в материалното. По същият начин измерването на отдалечеността от място и измерването на отделеността в тях зависи от измерването на несъответствието във формата между тях. Така също измерването на Двекут между тях зависи от измерването на подобие на формата между тях.

Така ние разбираме колко прави си били нашите мъдреци, когато са тълкували строфата  „и да се слееш с Него", като се уподобим на Неговите качества - както Той е милостив, ти си милостив, както Той е състрадателен, ти си състрадателен. Те не се отклониха от буквалното значение на текстът, а точно обратното, те тълкуваха текста съгласно неговото значение, защото духовният Двекут единствено може да бъде описан като подобие на форма. Още повече, чрез уеднаквяване на нашата форма с формата на Неговите качества ние се съединяваме с Него.

Затова те казаха, „както Той е милостив". С други думи, всичко което Той прави е отдаване и благодат за другите, без каквато и да е изгода за Себе си, след като Той няма недостиг нуждаещ се от напълване и Той няма от кого да получи. По същият начин, всички твои действия ще бъдат за отдаване и благодат за другите. По този начин ти ще уподобиш формата си с формата на Неговите качества, и това е духовен Двекут.

Съществува различие в „разумът" и различие в „сърцето" в горе-упоменатото подобие на форма. Работата в Тора и Митцвот с цел отдаване на удоволствие върху Него, е подобие на форма в разумът. Това е защото Творецът не мисли за Себе си - дали Той съществува или дали Той наблюдава Своите творения и други подобни съмнения - този който иска да достигне подобие на форма не трябва да мисли за тези неща. Причината за това е, че Той не мисли за тях, тъй като няма по-голямо несъответствие на форма от това. Още повече, ако някой мисли за подобни неща е със сигурност отделен от Него и никога няма да достигне подобие във формата.

И нашите мъдреци казаха, „Нека всички действия да бъдат за Твореца, т.е. за Двекут с Твореца. Не прави нищо което не спомага за достигане на целта Двекут." Това означава, че всички твои действия ще бъдат за отдаване и благодат за твоят приятел. В същото време, ти ще постигнеш подобие на форма с Твореца - тъй като всичко което Той прави е отдаване и благодат за другите, така също и ти, всички твои действия, ще бъдат само за отдаване и благодат на другите. Това е пълен Двекут.

И ние бихме могли да запитаме, „Как всяко едно действие ще бъде благодатно за другите? В края на краищата човек трябва да работи и издържа себе си и семейството си." Отговорът е, че тези действия които човек прави от необходимост, да получи само най-ценното за оцеляване, тази необходимост е нито възхваляване, нито порицавана. Това не означава, че правиш нещо за себе си.

Всеки един, който се впуска в същината на нещата, ще остане изненадан. Как би могъл човек да постигне подобие на форма, така че всичките му действия да бъдат с цел отдаване на ближният, докато природата на човек е единствено да получи за себе си? По природа ние сме неспособни да направим даже най-малкото нещо за доброто на другите. Вместо това, когато даваме на другите, ние сме принудени да очакваме, че в края ще получим възнаграждение. Ако човек постави под съмнение възнаграждението, той би извършил действието. По този начин, как всяко едно действие би било за отдаване върху другите, а не за себе си?

В действителност признавам че това е много трудно действие. Не сме способни да променим природата си, която е единствено за получаване за себе си, да преминем от единият края на другият, т.е. не да получа за себе си, а да действам единствено за отдаване.

Затова Творецът ни даде Тора и Митцвот, да бъдат изпълнявани само за отдаване на удоволствие върху Твореца. Ако не беше работата в Тора и Митцвот Лишма (за Нейното Име), да доставя удоволствие на Твореца с тях, а не да получа изгода за себе си, не би съществувал метод, чрез който да променя своята природа.

Сега можеш да разбереш взискателността при работата в Тора и Митцвот Лишма. Ако намерението в Тора и Митцвот не е да облагодетелстват Твореца, а себе се, не само че същността на желанието да получа не ще се промени, а още повече, желанието да получа ще бъде много по-голямо отколкото това което беше дадено.

Но какви са добродетелите на този, който е бил възнаграден с Двекут с Твореца? Те не са описани никъде, освен чрез намеци. Но за да изясня нещата в това свое есе, аз трябва да разкрия малко, колкото е необходимо.

Ще обясня нещата с една алегория. Тялото и неговите органи са едно цяло.  Тялото в своята цялост обменя мисли и усещания с всеки от органите си. Например, ако цялото тяло смята, че определен орган трябва да му служи и да го удовлетворява, даденият орган моментално ще узнае тази мисъл и ще достави очакваното удоволствие. Също, ако даден орган мисли и чувства, че мястото не му е достатъчно, останалите части от тялото моментално ще разберат това негово усещане и ще го преместят на по-удобно място.

Обаче ако някой орган бъде отрязан от тялото, те стават два отделни обекта; останалата част от тялото няма повече да знае нуждите на отделения орган, а отделения орган няма да знае нуждите на тялото, за да може да му бъде от полза и да му служи. Но ако някой лекар отново съедини този орган с тялото, то той отново ще знае мислите и нуждите на останалата част от тялото, а останалата част на тялото отново ще знае нуждите на органа.

Чрез тази алегория можем да разберем качествата на възнаградения с Двекут с Твореца. Както вече показах в книгата си „Въведение към книгата Зоар" глава 9та, душата е светлина, произтичаща от Неговата Същност. Тази светлина е била отделена от Твореца, когато  Творецът я е обвил в желанието за получаване. Това е така, защото Замисълът на Творението да прави добро на създанията си, създава във всяка душа желание да получава наслада. По този начин, тази форма на желание за получаване е отделила тази светлина от Неговата Същност и я превърнала в отделна от Него част.

Оттук следва, че всяка душа е била включена в Неговата Същност преди сътворението си. Но чрез сътворението, т.е. успоредно с желанието за получаване на наслада насадено в нея, тя добила и различие на форма и се отделила от Твореца, чието единствено желание е да отдава. Това е така, защото, както обяснихме по-горе, различието на форма разделя в духовното така, както брадвата разделя в материалния свят.

Така сега душата напълно се оприличава на алегорията за органа отрязан и отделен от тялото. Въпреки че преди отделянето си, органа и цялото тяло са били едно и са разменяли мисли и усещания помежду си, след като органът е бил отрязан от тялото те са станали два отделни обекта.

Сега наистина можем да разберем качествата на този, който е бил възнаграден с това отново да се слее с Него. Това означава, че той е бил възнаграден с подобие на свойствата с Твореца, като е преобърнал вграденото в себе си желание за получаване чрез силата на Тора и Мицвот. Това е било самото нещо, отделящо го от Неговата Същност. Той го е преобърнал в желание за отдаване и всичките му действия са предназначени единствено да отдава и да е от полза на другите, тъй като е уподобил формата си с тази на Създателя. Оттук следва, че човек е точно като органа, който някога е бил отрязан от тялото, но сега отново е съединен с него: отново знае мислите на останалата част на тялото, както преди да бъде отделен от него.

С душата също е така: след като е добила подобие с Него, отново знае Неговите Мисли, както ги е знаела преди да бъде отделена от Него, чрез  различието на форма на желанието за получаване. Тогава стихът „Познавай Бога на баща си" живее в него, тъй като тогава човек е възнаграден с пълно познание, което е Божествено познание. Възнаграден е също и с тайните на Тора, тъй като това са Неговите Мисли.

Както казва Раби Мейр: „Много неща са дадени на всички, които изучават Тора Лишма. Тайните на Тора се разкриват пред тях и те стават като непресъхващ извор." Както казахме, когато се занимаваме с Тора Лишма, което означава чрез заниманията си с Тора да се стремим да доставим удовлетворение на Създателя си, а не на себе си, ни е гарантирано сливането с Твореца. Това означава, че човек ще постигне подобие на форма и всичките му действия ще са насочени към облагодетелстване на другите, а не на себе си, точно като Твореца, чиито действия са да отдава и да облагодетелства другите.

Така човек се завръща към Двекут с Твореца, както е била душата преди сътворението си. В последствие му се дават много неща, възнаграждава се с тайните и вкусовете на Тора и става като непресъхващ извор. Това е така заради премахването на преградите, които го отделят от Твореца, тъй че той отново се съединява с Него, както преди да бъде сътворен.

Наистина, цялата Тора, и скритата, и разкритата, е Мислите на Твореца, без никаква разлика. Също е като човек, давещ се в реката, чийто приятел му хвърля въже за да го спаси. Ако давещият се хване за близката част на въжето, приятелят му може да го спаси и да го издърпа от реката.

Същото е и с Тора. Тъй като представлява изцяло Мислите на Твореца, тя е като въже, което Творецът мята на хората, за да ги спаси и да ги издърпа от Клипот (черупките; нечистите сили). Краят на въжето, който е близо до всички хора е разкритата Тора, която не изисква намерение и мисъл. Дори когато в извършването на Мицвот има неправилна умисъл, то се приема от Твореца, както е писано, „Човек трябва винаги да се занимава с Тора и Мицвот Ло Лишма (не заради името и), тъй като от Ло Лишма той ще стигне до Лишма."

Следователно, Тора и Мицвот са края на въжето и няма човек на света, който да не може да се хване за него. Ако някой се хване здраво за него, т.е. ако е възнаграден със занимания с Тора и Мицвот Лишма, за да достави удовлетворение на Твореца, а не на себе си, тогава Тора и Мицвот довеждат до подобие на форма с Твореца. Това е значението на „да се слееш с Него".

Тогава човек бива възнаграден с постигане на всичките мисли на Твореца, наречени „тайните на Тора" и „вкусовете на Тора" и това е останалата част на въжето. Това, обаче, не се дава на хората докато не постигнат пълен Двекут.

Причината, поради която оприличаваме Мислите на Твореца, т.е. тайните на Тора и вкусовете на Тора, с въже е, че има много степени на подобие на форма с Твореца. Следователно има много степени по въжето на постигането на тайните на Тора. Мерилото на човек за постижението му на тайните на Тора, на познанието на Неговите Мисли, е като мерилото за подобие на форма с Твореца.

Общо има пет степени: Нефеш, Руах, Нешама, Хайа, Йехида, като всяка от тях е съставена от всичките. Също така, всяка съдържа пет степени, а всяка от тези пет степени съдържа минимум двадесет и пет степени.

Те са наречени също „светове", както казват мъдреците ни, „предопределено е Творецът да дари всеки праведник с 310 свята." А причината, поради която степените на постигането Му се наричат „светове" е, че думата Олам (свят) има две значения:

 1) Всички, които влизат в този свят имат едни и същи усещания. Това, което един вижда, чува и чувства се вижда, чува и чувства от всички, които са в този свят.

 2) Всички, които са в този „скрит" свят не могат да знаят и постигнат нищо от друг свят. А постигането има следните две степени: 

 а) Всеки, който е бил възнаграден с определена степен узнава и постига в нея всичко, което постигналите степента преди него са достигнали, във всички поколения, които са били и които ще бъдат. И той има общо постижение с тях, сякаш те са в един и същи свят.

 б) Всички достигащи това ниво, няма да са способни да узнаят и постигнат съществуващото на друга степен. Това е подобно на този свят: те не могат да узнаят нищичко от съществуващото в света на истината. Заради това степените са наречени „светове".

Следователно, тези които имат постижение могат да правят книги и да го записват със загатване и алегории. Те ще бъдат разбрани от всички които са били възнаградени с степените, които книгите описват и ще имат общо постижение с тях. Но тези, които не са били възнаградени в пълна мяра на степените не ще разберат внушенията. В още по-голяма степен е така с онези, които не са били възнаградени с никакво постижение. Те не ще разберат нищо тъй като нямат общи постижения.

Вече казахме, че пълният Двекут (сливане) и завършеното постижение е разделено на 125 степени. Има две разлики между поколението на Месията и всички останали поколения:

 1) Само в поколението на Месията е възможно да се постигнат всичките 125 степени и в никое друго.

 2) През поколенията, онези които са се издигнали и са били възнаградени с Двекут са били малцина, за което нашите мъдреци написали стиха „намерил съм един сред хиляда; хиляда влизат в една стая, а един излиза, за да обучава", тоест на Двекут и постигане. Както са казали, „земята ще бъде изпълнена със знание за Твореца"; „И няма вече да учат всеки ближният си и всеки брата си, и да казват - познайте Твореца; защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях".

Изключение е Рашби и неговото поколение, тоест авторите на „Зоар", постигнали всичките 125 степени на пълнота, въпреки че било преди дните на Месията. Казано е за тях и последователите им: „Мъдрецът е за предпочитане пред пророка". Оттук често откриваме в „Зоар", че не ще има като поколението на Рашби до поколението на Краля Месия. Затова неговото произведение имало такова голямо въздействие върху света, тъй като тайните на Тора в него са изпълнени с всичките 125 степени.

Казано е в „Зоар", че книгата ще бъде разкрита едва в края на дните, тоест в дните на Месията. Това е така, защото, както вече казахме, ако нивото на учениците не е в пълно съотношение с нивото на автора те няма да разберат думите му, тъй като нямат общо постижение.

И тъй като степента на авторите на книгата „Зоар" е пълното ниво на 125-те степени те не могат да бъдат постигнати преди дните на Месията. От това следва, че не ще има общо постижение в поколенията предшестващи дните на Месията.

И това е чисто доказателство, че нашето поколение е дошло до дните на Месията. Можем да видим, че всички тълкувания на „Зоар" преди нашите, не изясниха повече от десет процента от трудните места в книгата. И дори малкото, което изясниха по думи беше почти толкова неразбираемо, колкото самата книга „Зоар".

Но в нашето поколение сме възнаградени с коментара Сулам (Стълба), който представлява завършено тълкувание на всички думи на „Зоар". При това, не само че не оставя неразкрита неясна материя, а разясненията се базират на недвусмислен анализ, който всеки ученик от средно ниво би разбрал. И тъй като „Зоар" се появява в нашето поколение, това е ясен признак, че ние вече сме в поколението на Месията, в самото начало на онова поколение, за което е казано „земята ще бъде изпълнена със знание за Твореца".

Трябва да знаем, че духовните работи не са като материалните, където отдаването и получаването е като едно цяло. В духовното даването и получаването са отделени. Това е така, защото първоначално е било отдадено от Твореца на получаващия, а при това отдаване Той само дава шанс за получаване. Обаче все още нищо не е получено, докато той не бъде правилно осветен и пречистен. Чак тогава човек бива възнаграден с получаването му. Следователно периодът между даване и получаване може да отнеме време.

Съобразно това, казаното за поколението ни се отнася само до отдаване. Все още не сме достигнали състоянието на получаване. Когато бъдем осветени, пречистени, обучаваме се и полагаме усилия в желания размер, времето на получаване ще дойде и стихът „земята ще бъде изпълнена със знание за Твореца" наистина ще се случи в нас.

Иизвестно е, че изкуплението и пълното постижение се преплитат. Доказателството е, че всеки привлечен към тайните на Тора е привлечен също и към земята на Израел. Затова ни е било обещано „земята ще бъде изпълнена със знание за Твореца" едва в края на дните, по време на изкуплението.

Затова, след като не сме били възнаградени с времето за получаване в пълно постижение, а само с време за отдаване, чрез което ни е даден шанс да извършим пълно постижение, същото е и с изкуплението. Не сме били дарени с него и само под формата на отдаване бихме го постигнали. Фактът, че Творецът е освободил свещената ни земя от чужденците и ни я е върнал обратно, все още не означава че сме я получили под наша власт, тъй като времето за получаване не е дошло, както вече обяснихме.

Следователно той е дал, но ние не сме получили. Все пак нямаме икономическа независимост, а няма политическа независимост, без икономическа. Още повече няма изкупление на тялото без изкупление на душата. И колкото по-дълго мнозинството от хората са пленени от чуждите култури на нациите и не са способни на религията и културата на Израел, също така, телата ще са пленени от чужди сили. В този смисъл земята все още е в ръцете на чужденците.

Доказателството е, че никой не се вълнува от изкуплението, както трябваше да бъде с изкуъплението след две хилядолетия. Не са само тези в Диаспората нямащи склонността да дойдат при нас и да се насладят на изкуплението, голяма част от възвърналите се и вече седящи сред нас са нетърпеливи чакащи да се отърват от това изкупление и да се върнат към Диаспората, от която дойдоха.

Следователно, въпреки че Творецът освободи земята ни от ръцете на нациите и ни я даде, ние още не сме я получили. Не й се наслаждаваме. Но с това Творецът ни даде възможност за изкупление, да се пречистим и осветим и приемем работата на Твореца в Тора и Мицвот Лишма. Тогава Храмът ще бъде построен и ще получим земята в наша власт. И ще изпитаме радостта от изкуплението.

Обаче докато не постигнем това нищо няма да се промени. Няма разлика между настоящите обичаи на земята и тези при управлението на чужденците в правото, икономиката и работата заради Твореца. Така че всичко, което имаме е възможност за изкупление.

Следва, че нашето поколение е поколението на дните на Месията. Затова на нас ни е дадено получаването на нашата земя от ръцете на чужденците. Благословени сме и с разкриването на Книгата Зоар, която е началото на стиха: „...и Земята ще е препълнена със Неговото знание", „..и няма да проповядват повече, защото ще са познали Мен, от най-нищожните до най-великите..".

И при все това, ние само сме наградени със даването от Твореца, но все още не сме получили нищо в ръцете си. Следователно, на нас ни е даден шанс да започнем с даденото ни от Твореца, за да го използваме в Тора и Мицвот Лишма. След това ще получим успеха, който е обещан за поколението на Месията, който никое поколение преди нас не е познал. И тогава ще бъдем възнаградени със времето на получаване на пълно постигане и напълване.

Следователно, ние напълно обясняваме отговора на въпроса: „Как е възможно да се слеем с Него, което означава, да се слеем с Неговите свойства?" Това е така поради две причини:

 1) Духовния Двекут не е близък по място, а по подобие на форма.

 2) След като душата е била отделена от Неговата Същност само заради желанието за получаване, което Твореца е оставил в нея като отпечатък, веднъж отделил това желание за получаване, душата се връща в предишния Двекут с Неговата Същност. Това е само теория. Всъщност остава висящ въпроса със сливане с Неговите свойства, което означава да се отдели желанието за получаване, закодирано в творението и достигайки желанието за отдаване - противоположно на неговата природа.

И това което обяснихме, ако някой се дави в реката той трябва здраво да хване въжето, и преди да се е врекъл в Тора и Мицвот Лишма, така че да не се върне в състояние на безразсъдство и се връщаме към въпроса: От къде да намери достатъчно мотивация, за да достави пълно удоволствие на Създателя си, от цялото си сърце? Все пак никой не е в състояние да направи и една крачка без това да носи нещо в негова полза, така както машината не може да работи без гориво. И ако няма самонаслаждение, а само стремеж да наслади Твореца, то той няма да има гориво, от което да съществува.

Отговора е, че всеки, който достатъчно постига Него, отдаването, което насочваме към Него се връща към нас като получаване, така както е написано в Масечет Кидушин (стр.7): за важен човек - когато жена му дава пари, за нея това е като получаване и тя е пречистена.

Същото е и със Твореца - ако постигнеш Неговото величие, то тогава няма по-голямо получаване от отдаването за Него. Това гориво е достатъчно за сърцето и душата, за да Му донесем наслада. Ясно е, че ако не постигнем Неговото величие, то отдаването няма да бъде равно на получаване, няма да е достатъчно, за да можеш да отдадеш сърцето и душата си за Него.

Следователно, всеки път когато се стремим да доставим удоволствие само за Него, без да търсим наслада за себе си, то той ще загуби сила да работи, защото няма да има достатъчно гориво, защото няма как да направи и една крачка без да получи някаква облага от това. Това важи с още по-голяма сила, когато става дума за такъв тежък труд като да отдадеш душата и сърцето си, така както е писано в Тора. Без съмнение, това е невъзможно да бъде сторено без получаване на някакво минимално удоволствие за себе си.

Всъщност, постигайки Неговото величие в степен, в която отдаването се изравнява с получаване, както бе споменато в примера по горе, не е чак толкова трудно. Всеки знае величието на Твореца, който е сътворил всичко, без начало и без край, и чието величие е безкрайно.

И все пак, трудността идва от там, че измерването на това величие зависи не от индивида, а от неговата среда. Например, дори човек да има положителни качества, но неговото обкръжение не го оценява заради това, той винаги ще бъде тъжен и няма да може да се гордее със своите позитивни черти, въпреки ще той няма съмнение за това, че те съществуват. И обратно, човек без стойност, който обкръжението уважава все едно има заслуги, този човек ще бъде преизпълнен с гордост, защото мярата на важността и величието са дадени изцяло от средата му.

И докато човек вижда как обкръжениeто му омаловажала труда му и не го цени достатъчно, той не може да преодолее средата си. Също, човек не може да добие величие и да омаловажава работата си така както средата му го прави.

И след като човек няма основата за придобиване на величието, той очевидно няма да е в състояние да постигне пълно отдаване на своя Създател нито на себе си. Това е така, защото на него му липсва мотивацията да положи усилие, а на този който не е положил усилие за нещо, а наготово го е намерил, не може да му се вярва. И единствения избор е или да работиш за себе си или въобще да не работиш, след като отдаването за наслаждение на Твореца няма да е равносилно на получаването за себе си.

Сега можеш да разбереш редовете „В мнозинството е силата на Неговата слава", тъй като големината на величието идва от средата при две условия:

 а) Одобрението и признанието, което получавам от обкръжаващата среда.

 б) Размера на тази среда. Следователно, „В мнозинството е силата на Неговата слава".

И поради големите трудности тук нашите учители ни съветват: "Намери си Рав и си купи приятел". Това означава, че човек трябва да избере за себе си важна и уважавана личност, чрез която той ще постигне Тора и Мицвот, за да донесе наслада на Твореца. Това е така, защото:

 а) Тъй като той е важен човек, ученикът може да му отдаде, на основата на висотата на своя рав, и в този случай даването става равно на получаването. Това е естествено гориво, така че човек винаги може да увеличи своя акт на отдаване. Веднъж свикнал да отдава на своя Рав, ученикът се научава да отдава според Тора и Мицвот Лишма на Твореца, понеже навикът става втора природа.

 б) Подобието на форма с Твореца не помага, освен ако не е завинаги или докато Той не узнае, че всички тайни гарантират това, че той няма да се върне в изходно положение към безрасъдието си. Това не е така по отношение на подобие на форма с рава. Тъй като рава е този свят, с времето, подобиети на форма с него помага, дори и това да е само временно и по-късно се огорчава отново.

Следователно, всеки път ученикът постига формата си с тази на рава си, той е прилепен до него за определено време. Следователно, той получава мислите и знанието от рава в зависимост от неговия Двекут, както казахме в алегорията за органа, който е бил отрязан  от тялото и след това присъединен отново.

Поради тази причина, ученика може да използва постиженията на своя рав, който превръща даването в получаване и осигурява достатъчно гориво за сърцето и душата. По това време, студента също би могъл да постигне Тора и Мицвот Лишма с цялото си сърце и душа, което е лекарството, което води до вътрешен Двекут със Създателя.

Сега можеш да разбереш думите, заключени в мъдростта (Беракхот 7): „Служенето на Тора е по-велико от изучаването и, както е казано, 'Елиша, синът на Шафат е този, който поля вода на ръцете на Елия'. Не се казва, че е учил, а полял". Това е смущаващо; как е възможно единичен акт да бъде по-велик от изучаването на мъдростта и по-велик от знанието?

Но според горе-упоменатото, ние искренно разбираме, че в служенето на рав с тяло и душа, с цел - да изпълним рава с удоволствие, довежда служещия до Двекут с рава, което е според закона за подобието на форма. Така този, който получава мисли и знание от рав „от уста на уста", което е Двекут на душа с душа. Така човек е възнаграден с получаване на величие, достатъчно да промени отдаването в получаване, да придобие достатъчна сила за стремеж, докато се удостои с Двекут с Твореца.

Това не се отнася толкова до изучаването на Тора с рав, когато е за своя полза и не се удостява с Двекут. То се определя като „от уста в ухо". По този начин служенето донася на ученика мислите на рав, а ученето - само думите на рав. А също, заслугата от служенето е по-велика, отколкото заслугата от ученето поради важността на мислите на рава в сравнение с думите на рава, а също и поради по-голямата важност на „от уста в уста", отколкото „от уста в ухо".

Но всичко това е приложимо, ако служенето е с цел отдаване на удоволствие заради Него. В противовес на това, ако служенето е с цел получаване на удоволствие за себе си, такова служене не може да донесе Двекут с рава и е явно, че ученето с рав е по-важно отколкото да служиш на рав.

В допълнение, както вече говорихме за удостояване с неговото величие, ако обкръжението не го цени по подобаващ начин, умаломощава идивида и го възпрепятства от получаване на величие, в същата степен важи и за рав. Едно обкръжение, което не цени подобаващо рав, възпрепятства ученика от възможността да получи величието на рава.

Още повече мъдростта казва, „Направи си рав и си купи другар". Това означава, че човек може сам да си създаде обкръжение. Това обкръжение ще му помогне да получи величието на своя рав чрез любовта на другарите му, които ценят рава. Чрез другарското превръщане на величието на рава, всеки един получава усещането за величие. По този начин, отдаването в името на рав ще се превърне в получаване и достатъчна мотивация за продължение, което ще доведе човек до включване в Тора и Мицвот Лишма.

Казано е относно това, „Тора изисква 48 добродетели, чрез служене на другарите и чрез добросъвестност на другарите". Това е така, доколкото освен служенето на рав, човек има нужда от добросъвестността на другарите си, а също и влиянието на другарите, така че те да приложат върху него получаването на величието на неговият рав. Това е така, защото получаването на величието зависи изцяло от обкръжението и сам човек не може да направи каквото и да било.

Също така има две условия за получаване на величието:

 а) Винаги слушай и се съобразявай с оценката на обкръжението до широтата на тяхното величие.

 б) Обкръжението трябва да е велико, както е написано: „В множеството на хората е величието на царя".

За да се сдобие с първото условие, всеки ученик трябва да усеща себе си като най-малкия сред другарите си. В това условие човек може да получи оценката за величие от всеки, доколкото величие не може да се получава от по-малко велики, по-малко впечатляващи се от собствените си думи. Докато само малкия може да бъде впечатлен от оценката на по-великия.

И за второто условие, всеки ученик е длъжен да възхвалява всеки свой другар и да го цени високо, сякаш той е най-великия в поколението. След това обкръжението ще му повлияе като достатъчно велико обкръжение, доколкото качеството е много по-важно от количеството.