Книгата Зоар казва, че Творецът ненавижда тялото, т.е. желанието да се насладиш заради себе си, което се нарича «тяло». Но тъй като Творецът е създал света за слава на Себе си, както е казано: «Всеки, назован с Моето име, за слава Моя съм сътворил Аз, създал и направил» (Исай), и затова тялото изисква всичко да бъде само за него, т.е. заради негова полза. А Творецът казва обратното – че всичко трябва да бъде заради Твореца. Затова мъдреците казали, че не може Творецът да бъде на едно място със себелюбците.

   Получава се, че главното, което отделя човек от сливането му с Твореца – това е неговото егоистично желание. И това се разкрива, когато идва «грешникът», т.е. желанието да се наслади заради себе си, и пита: «Защо искаш да работиш за Твореца?». И може да се помисли, че това е въпрос на човек, който желае да разбере със своя разум. Обаче това не е истина, защото той не пита, за кого човек работи, което би било разумен въпрос, който възниква във всеки, имащ разум.  

   А въпросът на грешника – това е въпрос на тялото, защото той пита: «А за какво ти е тази работа?», т.е. каква полза ще получиш от усилията, които полагаш? Ако не работиш заради своя полза, тогава какво ще получи от това твоето тяло, наречено желание да се наслади заради себе си?

   И тъй като това са претенциите на тялото, то няма какво да му възразява, а просто «да го удари в зъбите», защото за това е казано, че «дори и да е бил там (във времето на поправянето), все едно не би бил спасен», тъй като за егоистичното желание няма поправяне даже във времето на избавление. Защото при избавлението цялата печалба е в получаване на келим за отдаване, а не келим за получаване.

   А желанието за наслаждение заради себе си трябва винаги да остава неудовлетворено, защото неговото напълване би означавало същинска смърт – тъй като светът е създаден от Него само за слава на Твореца, но с желание да наслади творението, а не Себе си. И именно когато човек говори, че е създаден, за да прослави Твореца – в тези келим се разкрива замисълът на творението да наслади сътворението.

   За това човек е длъжен винаги да проверява себе си: каква е целта на неговата работа? Носят ли всичките му действия удоволствие на Твореца, защото човек желае да стане подобен на Него, така че «всички негови действия да са само заради Твореца». И той работи само с цел да достави наслаждение на Твореца, своя Създател.

   А на своето егоистично желание той трябва да каже: „Аз вече реших да не получавам никакво наслаждение за твое удоволствие, защото твоето желание ме разделя от Твореца заради различията в свойствата, създаващи разрив и отдалечаване от Твореца”.

   И човек не трябва да губи надежда, въпреки че няма сили да се освободи от властта на своя егоизъм, а затова постоянно се намира ту в подем, ту в падение. Но все пак вярва, че ще дойде ден и ще бъде удостоен с това, че светлината на Твореца ще му отвори очите и ще му даде сили да преодолее, за да може да работи само заради Твореца. За това е написано: «Едно искам от Твореца, само едно търся» (Псалм 27). «Едно» – т.е. святата Шхина, «за да обитавам в дома на Твореца през всички дни от моя живот». Защото домът на Твореца се нарича святата Шхина.

   И разбери, защо е казано: «И вземете си (плод от етрог и т.н.) в първия ден на отчитане на годишните времена и се веселете». Каква е радостта от това, че започва отчитането на годишните времена? Но трябва да знаем колко са важни нашите усилия, довеждащи до контакт на човек с Твореца, когато човек чувства колко му е необходим Творецът. Тъй като гледайки на всичките си усилия, той вижда, че освен Творецът, няма никой в този свят, който би могъл да го спаси от това състояние, в което е попаднал и няма сили да избяга от там. И това означава, че той има силна връзка с Твореца, когато всичките му мисли са само за Твореца, с надежда, че Творецът ще му помогне – иначе вижда, че пропада.

   А ако се удостоява с лично управление от Твореца и вижда, че Творецът прави всичко, както е написано: «Само Той единствен извършва и ще извършва всички действия», то сякаш човек няма какво да добави към това, и тук няма място за молитва, за да му помогне Творецът, тъй като човек вижда, че и без неговите молитви Творецът върши всичко. А затова той няма възможност да извършва добри дела, тъй като вижда, че и без него всичко ще бъде направено от Твореца. А щом е така, то не му е нужен Творецът, който да му помага да направи нещо. Но тогава човек няма никакъв контакт с Твореца, защото не се нуждае от Него толкова, че ако Творецът не му помогне – той ще пропадне.

   Получава се така, че той е загубил връзката с Твореца, която е имал, когато е полагал усилия. И това е подобно на човек, намиращ се между живота и смъртта, който моли другаря си да го спаси от смъртния одър. Как моли той в този случай? Разбира се, с всички сили той моли другаря си да го съжали и да го спаси от смъртта. И не забравя за молитвата нито за миг, понеже вижда, че иначе ще загуби живота си.

   А ако човек моли другаря си за второстепенни неща, то не моли така предано и настойчиво да се изпълни неговата молба, не отвличайки се нито за миг. Излиза, че ако не става дума за спасение на душата, то молещият не се прилепя много силно към даващия. Затова, когато човек чувства, че трябва да моли Твореца да го спаси от смъртта, т.е. от състоянието, което се нарича «грешниците през своя живот се считат за мъртви», тогава възниква силен контакт на човек с Твореца. Ето защо работата на праведника се състои в това да усети нужда от помощта на Твореца, иначе чувства, че пропада. И това е, за което мечтаят праведниците – за възможността да работят, за да възникне в тях тясна връзка с Твореца.

   И ако Творецът им даде възможност да работят, то радостта на праведниците е велика – а затова се радват, че се започва ново отчитане на годишните времена, тъй като в тях се появява място за работа. Защото сега те се нуждаят от Твореца и могат да достигнат тясна връзка с Него. Докато без нужда, не е позволено да идват в двореца на Царя.

   И за това е написано: «И вземете си» – именно «на вас», защото «всичко е в ръцете на небесата, освен страхът пред небесата». Тоест Творецът може да даде светлина и изобилие – тъй като в Него има светлина! Но тъмнината и неудовлетвореността, усещана от човека, не е в Неговата власт.

   А само от усещане на недостиг се ражда трепетът пред небесата. А мястото на недостига се нарича желание за наслаждение и само в него има над какво да работи човек, защото то се съпротивлява, и тялото пита: «Какво ти дава тази работа?!». И човек няма какво да отговори на неговия въпрос, а трябва да приеме върху себе си бремето на властта на Твореца над своя разум – «като вол под ярем и магаре под товар» без всякакви възражения. Тоест «казал е Той – и да изпълним Неговото желание». И това е, което се нарича «на вас» – т.е. тази работа се отнася именно към вас, а не към Мен, защото желанието за наслаждение на човек го задължава на нея.

   А ако Творецът му дава някакво светене свише, то неговият егоизъм се склонява, и човек отменя себе си подобно на свещ пред факел. И тогава вече той няма възможност да полага усилия, тъй като не му е нужно на сила да приема властта на Твореца, подобно на «вол под ярем и магаре под товар». Както е написано: «Любящи Твореца, възненавидете злото!», тъй като само от съсредоточаване на злото се ражда любовта към Твореца. Тоест доколкото силно той ненавижда злото, виждайки как неговият егоизъм му пречи да достигне целта – дотолкова той се нуждае и от любов към Твореца. А ако не чувства злото в себе си, то не е способен да заслужи любовта към Твореца – защото тя съвсем не му е нужна, тъй като и така вече чувства удовлетвореност от своята работа.

   Ето защо човек няма за какво да се оплаква, че е принуден да работи над своя егоизъм, когато той му пречи в работата, и разбира се, би му се искало егоизмът да изчезне от тялото и да не го тормози със своите въпроси, да не му пречи да изпълнява Тора и заповедите.

   Но човек е длъжен да вярва, че свише указват на неговия егоизъм да му създава пречки в работата, защото по такъв начин Творецът му дава сили да разкрие своето желание за наслаждение. И именно когато неговият егоизъм се пробужда, в него възниква възможност да работи над укрепване връзката с Твореца, за да помогне на човека да обърне желанието за наслаждение в намерение за отдаване.

   И човек трябва да вярва, че с това доставя удоволствие на Твореца, когато моли да го приближи към сливане с Твореца, означаващо подобие на свойствата и отмяна на егоизма, за да работи за отдаване. И за това е казал Творецът: «Победиха Ме синовете Мои». Тоест Аз ви дадох желание за наслаждение, а вие Ме молите вместо него да ви дам желание за отдаване.

   А от това разбери притчата, приведена в Гмара: веднъж рав Пинхас Бен Яир се отправил да изкупи затворниците. И пътя му преградил ручей на име «Гинай». Казал му рав Пинхас: «Разтвори своите води и ми дай да мина». Отговорил му ручеят: «Ти отиваш да изпълниш желанието на своя Господар, а аз на своя. Ти може и да го изпълниш, а може и да не – а аз непременно ще го изпълня».

   И се обяснява какво е казал рав Пинхас на ручея, олицетворяващ егоистичното желание, да му даде да мине през него и да стигне до степента, където ще изпълни желанието на Твореца, т.е. ще действа само заради отдаване, доставяйки наслаждение на своя Създател. А ручеят, т.е. егоизмът, му отговорил, че щом веднъж вече Творецът го е създал с такава природа, стремящ се да получава удоволствие и наслаждение, то той не иска да изменя своята природа, дадена му от Твореца. И започнал рав Пинхас Бен Яир да воюва с него, стремейки се да го обърне в желание за отдаване – а това означава война с творението, което е създадено от Твореца с егоистична природа, желаещо да се наслади. И такива са всички сътворени от Твореца творения, наречени сътворени «от нищото».

   И знай, че когато по време на работата егоизмът издига възражения към човека, е безсмислено да се влиза във всякакъв спор с него и няма да помогнат никакви разумни доводи, защото на човек му се струва, че неговите претенции са справедливи, и никога няма да може да победи своето зло. А просто, както е написано: «удари го в зъбите» – т.е. действай, а не спори. И значи е нужно да се съберат колкото се може по-големи сили и да се действа с принуждение, в което е тайният смисъл на казаното: «Принуждават го, докато не каже – аз искам!». Защото по степента на големите старания навикът става втора природа.

   И главното за човек е да се старае да придобие силно желание да достигне отдаване и да превъзмогне своя егоизъм. А силата на желанието се измерва с количеството на забавяния и спирания – т.е. по това, колко време минава между едно преодоляване и друго, когато човек внезапно спира по средата и изпитва падение. И това падение може да го задържи за миг или за час, или за ден, или за месец. А после той отново започва да работи над преодоляване на своя егоизъм и се старае да достигне отдаване.

   А силно желание се нарича такова, когато прекъсването не отнема много време, и той незабавно отново се пробужда към работа. И това е подобно на човек, който желае да разбие голям камък и взима голям чук. И той чука камъка цял ден, нанася му много удари, но всички те са слаби. Тоест не удря камъка с размах, а бавно и постепенно отпуска своя огромен чук. И тогава той започва да се оплаква, че тази работа не е за него, и разбира се, е нужен юнак, за да разбие този блок. И заявява, че не е роден толкова силен, за да съумее да преодолее такъв камък.

   Но ако човек вдига този огромен чук и удря камъка с размах – не бавно и не по-малко, а влагайки всички свои сили, то камъкът веднага поддава и се разсипва под чука.

   И за това е казано: «Както силният чук разбива скалата». Така и в духовната работа, за да въведем получаващото кли в святостта – макар да имаме силен чук, т.е. словата на Тора, даващи ни добри съвети, но ако действието им не е бързо и настойчиво, а с големи прекъсвания, то човек избягва от полето на битката и казва, че не е роден за това, а че тук е нужен такъв, който се е родил с особени способности за тази работа.

   Но човек трябва да вярва, че всеки може да достигне целта и трябва само да се старае всеки път да полага все повече сили за преодоляване, и тогава ще може бързо да разбие своя камък.

   А също знай: за да може усилията на човек да го доведат до контакт с Твореца, е нужно да се изпълни едно много трудно условие – човек да приеме тези усилия като височайша ценност, т.е. да ги счита за най-важни за себе си. А ако човек не цени своите усилия, то няма да може да работи в радост, т.е. да се радва на това, че сега е достигнал връзка с Твореца.

   Именно това символизира етрогът, както е написано за него – «плод от великолепно дърво», чиято чистота трябва да превишава аромата.

   Известно е, че има три качества: 1) великолепие 2) аромат 3) вкус.

   Вкусът означава, че светлините идват отгоре надолу, т.е. под устата, където се намира небцето и се усеща вкусът, т.е. светлините попадат в получаващите келим.

   Ароматът означава, че светлините идват отдолу нагоре, попадайки в отдаващите келим, в тайнството: «получава, но не отдава» под небцето и гърлото, което означава: «и вдъхнал в него дух на трепет пред Твореца» (Исай), както е казано за Месията. Известно е, че ароматът се отнася към носа.

   Великолепие – това е красотата, която е над носа, т.е. няма аромат. Значи там няма нито вкус, нито аромат – а какво има тогава в него, позволяващо му да поддържа своето състояние? В него има само великолепие, и това е, което го поддържа.

   Виждаме, че етрогът е великолепен непосредствено преди да стане годен за ядене. А когато вече стане годен за ядене, губи своето великолепие. И това намеква за работата в «първия ден от отчитане на годишните времена», защото именно във времето на работа, наречено «и вземете си», т.е. приемете върху себе си бремето на небесната власт, когато тялото се съпротивлява на такава работа – възниква радост от нейната значимост. Тоест по време на работата се познава нейното великолепие и човек се радва на тази работа, понеже я цени над всичко, а не я пренебрегва.

   Случва се човек да чувства пренебрежение към работата за Твореца, и това е сумрачно усещане, когато той вижда, че няма кой да го спаси от това състояние – освен Творецът, за да може той да приеме върху себе си Неговата власт с вяра над разума, като «вол под ярем и магаре под товар». И трябва да се радва, че сега той има какво да отдаде на Твореца, и Творецът се наслаждава от този подарък.

   Но не винаги човек има сили да каже, че това е прекрасна работа, имаща височайша ценност – а напротив, срамува се от тази работа. И е много трудно човек да изпълни това условие и да съумее да каже, че предпочита такава работа повече, отколкото работата «в светлината на деня», при която не усеща тъмнина по време на работата, а намира вкус в нея, защото не трябва да се бори със своя егоизъм, заставяйки го да приеме върху себе си властта на Твореца с вяра над разума.

   И ако той превъзмогне себе си и може да каже, че тази работа му е приятна, тъй като сега той изпълнява заповедите с вяра над разума, считайки тази работа за прекрасна и най-ценна, то това се нарича радост от заповедите.

   И затова молитвата е по-важна, отколкото отговорът на нея. Тъй като в молитвата човек има възможност да положи усилия, и той се нуждае от Твореца, уповавайки се на Неговата милост. И тогава достига истински контакт с Твореца и попада в двореца на Царя. И напротив, с отговора на молитвата той вече излиза от царския дворец, тъй като вече е получил това, за което е молил.

   И от това разбери казаното: «От аромата на твоето благородно масло изтича благоуханието на Твоето име» (Песен на Песните). Масло се нарича висшата светлина във време, когато се излива в изобилие. Изтича – означава, че изобилието се прекратява, и остава ароматът от маслото. (Тоест все пак в човек остава спомен за това, което е имал. Но великолепие и висша ценност придобива тогава, когато в него не остават никаква следи, т.е. не му светят даже спомените.)

   И такива са Атик и Арих-Анпин. Когато светлината се излива в изобилие – това се нарича Арих-Анпин и се явява нивото хохма, т.е. открито управление. А Атик произлиза от думата «отделям» (ве-яатек), защото в него светлината изчезва и спира да свети, което се нарича скриване. И тогава настъпва време на съпротивление на обличането на светлината, и това е времето на получаване на царската корона (кетер) или царството (малхут) на светлините – т.е. царството на Твореца.  

    И за това, както е казано в книгата Зоар, казва святата Шхина на раби Шимон: «Невъзможно е да се скрия от теб». Защото даже в най-силното скриване от всички възможни, той все пак приема властта на Твореца върху себе си с огромна радост – защото следва пътя на отдаването, и всичко, което има, отдава на Твореца. А ако Творецът му даде повече – той отдава повече. А ако няма какво да отдава, то спира и вика отчаяно, като хваната птица, за да го спаси Творецът от злобните, бурни води – а значи и тогава не губи контакт с Твореца.

   И това свойство се нарича «древно» (атик), тъй като Атик – това е най-високата степен, защото колкото е по-високо всяко свойство от обличане, толкова то се счита за по-високо. И човек има възможност да чувства именно в най-абстрактното място, наречено абсолютна нула, защото тук не достига човешка ръка. Тоест егоизмът може да се захваща там, където има някакво присъствие на светлината. И докато човек не очисти своите келим, за да не нанесе вреда на светлината, е невъзможно да приеме обличане на светлината в своите келим.

   И само когато върви по пътя на отдаването, където не остава място за неговия егоизъм нито в разума, нито в сърцето - там светлината може да се прояви в абсолютно съвършенство, и светлината се разкрива на човека като усещане за величието на висшата светлина.

   А ако човек още не е поправил своите келим, за да служат за отдаване, то когато светлината иска да се облече в тях, тя е принудена да се съкрати и може да свети само в степента на чистотата на келим. И тогава като че ли светлината се намалява. Защото само в това време, когато светлината не се облича в келим, тя може да свети в абсолютно съвършенство и яснота без всякакви съкращения заради ползата на нисшия.

   Излиза, че работата е важна именно в това време, когато човек стига до абсолютната нула, т.е. когато вижда, че отменя цялата си реалност и личността си, и затова егоизмът губи всякаква власт - и само тогава човек може да влезе в святостта.

   Знай, че «едното против другото е създал Творецът». Тоест в степента на разкриване на святостта – в същата степен се събужда и «нечистата сила» (ситра ахра). И когато човек изисква: «Всичко е мое!», заявявайки, че цялото му тяло принадлежи на святостта, то в отговор и нечистата сила също изисква, че цялото тяло трябва да служи на нечистата сила.

   Затова човек трябва да знае, че ако неговото тяло твърди, че принадлежи на нечистата сила, и с всички сили задава известните въпроси: «Какво? и Кой?» – това е знак, че човек върви по пътя на истината, т.е. всичките му намерения са да достави удоволствие на Създателя.

   Ето защо най-важната работа става именно в това състояние, и човек трябва да знае, че това е признак, че тази работа е насочена право към целта. И значи, че той воюва и изпраща стрелите си право в главата на змея, който крещи и възразява: «Какво и Кой?», което означава: «Какво ти дава тази работа?», т.е. какво печелиш ти, работейки само за благото на Твореца, а не за самия себе си? А възражението «Кой?» означава въпросът на Фараона, който пита: «Кой е този Творец, за да слушам гласа му?».

   И на пръв поглед може да изглежда, че въпросът «Кой?» – това е разумен въпрос, защото в този свят е прието, ако изпращат човек да работи при някого, той да пита: «При кого?». Затова, когато тялото пита: «Кой е този Творец, за да слушам гласа му?» – това е разумна жалба. Но тъй като разумът не съществува сам по себе, а служи само като огледало на нашите усещания, които се отразяват в разума, е казано: «съдят по усещанията».

   Разумът съди само съгласно това, което му говорят усещанията, заставяйки го да изисква всякакви средства и трикове, за да удовлетвори исканията на чувствата. Тоест разумът се стреми да обезпечи чувствата с всичко, което искат, а сам по себе си той нищо не означава и нищо не иска. Ето защо, ако усещанията в човек искат отдаване, то и разумът работи в направление за отдаване и не задава никакви въпроси, защото той само обслужва чувствата.

   И разумът е подобен на човек, който се гледа в огледалото, за да провери дали не е мръсен, и ако огледалото му показва, че се е изцапал, той отива да се мие и чисти. Тъй като огледалото му показва, че на лицето му има уродливи отпечатъци, които трябва да очисти.

   Но най-сложното е да узнае какво се счита за уродливост? Може това да е егоизмът, при който тялото иска да прави всичко заради себе си? Или желанието за отдаване – това е уродство, непоносимо за тялото? И не е по силата на разума да разбере това, както огледалото не е способно да каже кое е уродливо, кое красиво, а това зависи от усещанията и само те определят всичко.

   Затова когато човек се приучава да работи на сила – да работи за отдаване, то и разумът започва да действа в направление за отдаване, и тогава е напълно нереално разумът да попита: «Кой?», когато всички чувства вече са свикнали да работят за отдаване. Тоест усещанията на човека вече не питат: «Какво ви дава тази работа?», защото вече работят за отдаване, и се подразбира, че разумът не пита: «Кой?».

   Получава се, че главната работа е над въпроса «Какво ви дава тази работа?», а това, че човек чува, как неговото тяло все пак задава въпроса: «Кой?» – това е така, защото тялото не иска да унижава себе си и затова пита: «Кой?», за да изглежда, че това е въпрос на разума. Но истината е в това, че главната работа е работата над въпроса: «Какво?».