Чуто на 14-ти Сиван (13 Юни 1938 г.)

  Трудно е да си представим състоянието на духовно падение, когато вкусът от духовната работа и усилията, прилагани от човека през цялото време от началото на неговата духовна работа и до падението, пропадат. Сякаш той никога не е усещал вкуса на духовната работа, като че ли всичко това е извън него. От това е ясно, че духовно падение се случва само на тези, които вече се намират на високи духовни степени. Докато обикновените хора нямат съвършено никакво отношение към такова състояние, тъй като се стремят само към напълване на земните желания, които обвиват целия наш свят.   

   Но е необходимо да се осъзнае, защо се явява състоянието на падение в човек? Тъй като нали от неговото съгласие или несъгласие с него нищо не ще се измени в системата на мирозданието, управлявана от Добрия Творец с Абсолютно Добро? Каква е ползата от такива състояния?

   А работата е там, че състоянието на падение идва при човек, за да постигне той величието на Твореца – не позволявайки неговото сърце да се втвърди и пробуждайки в него страх и трепет пред висотата на Твореца. Тъй като той познава, как е безкрайно отделен от Твореца, дотолкова, че е недостъпно за разума да разбере възможността за връзка и сливане на човека с Твореца.

  Във време на духовно падение човек усеща невъзможност за никаква връзка и сливане с Твореца, защото възприема принадлежността към духовното като нещо съвършено чуждо на този свят. И това действително е така. Но: «Заедно с усещането на величието на Твореца, човек открива Неговата скромност» и това е чудо, което е над природата, че Творецът подарява на човека възможност да достигне връзка и сливане с Него.

   Затова, когато човек отново достига връзка с Твореца, постоянно трябва да си спомня състоянието на своето падение, за да осъзнае, оцени и възвеличи състоянието на сливане с Твореца – за да знае, че сега той се е удостоил с чудото на спасение свише.