„И според това, как изтощаваха Израел, множеше се той и се разрастваше, и на египтяните започна да им дотяга от синовете на Израел" (Седмичната глава „Шмот") - т. е. колкото повече го притеснявали, в тази степен той се разраствал и увеличавал. Нима ръстът и увеличаването на работата по духовното придвижване са невъзможни, ако не се основават на страдания? Нима предварителните страдания са необходимо условие за духовното придвижване?

За да разберем написаното, сме длъжни да узнаем най-главното, което изгражда нашата същност. При Баал Сулам е казано, че всичко, от което сме съставени, същността ни - това е само нашето желание за получаване (наслаждение). И разбира се, напълването на егоистичните потребности не се нарича работа, тъй като „работа" се нарича онова, за което  се получава заплащане. Работата - това са такива действия, от които човекът е готов до се откаже, но ги прави само защото няма друг изход, тъй като страстно желае да получи заплащане, възнаграждение.

Възнаграждение се нарича онова, към което се стреми човекът, когато всички негови стремежи и желания са насочени към него. А настоящото страстно желание - това е, когато желаното е проникнало в неговото сърце дотолкова, че човекът си казва: „Ако нямам възможност да достигна това, то пред такъв живот аз предпочитам смъртта".

Затова, ако човекът не усеща мъка и болка от отсъствието на онова, към което се стреми, то това желание още не се явява страстно влечение. И според това доколко той чувства страдание от недостига му, се определя величината на неговия стремеж.

От това следва, че ако човекът иска да получи някакво наслаждение е длъжен първо да усети неговия недостиг, защото няма усещане на наслаждението без желание за неговото получаване. И е невъзможно да напълниш себе си с нещо, ако не чувстваш неговия недостиг.

Например, човекът не може да яде, ако няма апетит, да получава удоволствие от почивката, ако няма усещане за умора. Затова, ако той не се измъчва от страданията, които му изпращат египтяните (неговите егоистични желания), ако те не го измъчват отвътре, ако той не желае да слуша техния глас, а иска да върви по предишния път, то това означава, че у него все още няма достатъчно желание за избавяне от Египет - избавяне от своя егоизъм.

Корен на получаването в човека се явява неговият егоизъм и това свойство се нарича «Египет». Съществуват множество свойства в човека - народи и тяхното най-общо разделяне е на „седемдесет народи на света", защото във всяко свойство има 10 под-свойства. В тези 70 свойства - народи, има както от алтруистичната, така и от егоистичната страна на човека, и те съответстват на „противостоящите" едно на друго свойства.

«Египет» представлява сам по себе си общия егоизъм в неговия общ вид. В него са паднали алтруистичните желания, искрите на духовното - народът на Израел, който се намира там, за да поправи егоизма. Но трябва първо да усетят страданието и болката от това, че не могат да излязат изпод властта на египтяните. Както е написано: «И стенели синовете на Израел от работа, и призовавали Твореца от тази работа, и чул Творецът техните стенания" (Шмот, 2).

Казано е два пъти «от работа», защото стоновете им били заради това, че не можели да работят заради Твореца. И всички техни страдания били защото  не можели да извършват тази работа безкористно, тъй като се намирали под властта на египтяните - непоправените, егоистични желания.

Затова е написано два пъти «от работа»:

а) всички техни стонове били единствено от това, от което усещали истинска потребност, макар че не им стигали и много други неща. Това означава, че не са желали никакви излишества и никакво заплащане, и е имало в тях единствена потребност, защото са усещали страдания и болка тъй като не можели да направят нещо заради Твореца. Това може да се обясни в няколко думи така: те искали в тях да се прояви желание да насладят Твореца, а не собствения егоизъм, но не могли да стигнат до него, и от това страдали. И това означава, че им се искало да имат макар и някаква опора в духовното;

б) вторият път «от работа» идва, за да научим това, че когато «възнесли своите викове за помощ към Твореца", Творецът чул техните стонове, защото молели само за работа, и за това указва второто споменаване «от работа». Получава се, че всяко изгнание, което се усещало било само заради това, че се намирали под властта на егоистичните желания на Египет, и не били в състояние да направят нещо алтруистично.

Написано е в «Зоар» ("Шмот" 108): "Казал раби Егуда: «Обърни внимание, че това е така както е казал раби Йошуа де Сахнин, че през цялото това време докато Израел се е намирал под властта на Фараона, не били чути виковете на Израел, но щом паднал владетелят както е написано: „умрял Царят Египетски", то веднага „застенали синовете на Израел от работа и извикали и възнесли воплите свои към Твореца", но до този час не получавали отговор на своите викове".

И това ни дава повод да попитаме: нима докато не дойде време за сваляне на ярема на Египет (човек), няма място за свобода на (неговия) избора, за да се разкаят (неговите егоистични желания) и да могат да излязат от изгнание? Нали в коментарите «Сулам» (п. 140) е казано: "В онези многочислени дни", когато дните на пребиваване на Израел в Египет станали многочислени, тоест когато състоянието на изгнание стигнало до предела, тогава „...и умря царят египетски", което означава: „Свален е владетелят египетски от своите висоти, и паднало неговото величие", и затова се говори за него, че „умря управникът египетски", тъй като загубата на своето предишно положение за него е равносилна на смърт. А тъй като паднал царят египетски (в очите на човека), то спомнил си Творецът Израел (спомнил си човекът за пътя към Твореца) и чул тяхната молитва (молитвата на човека за духовно възвисяване)".

И „Зоар" задава такъв въпрос към изказването „Когато стане непосилно за теб, то с теб ще се случи всичко това": Нима преди да се въплъти всичко, което е определено, е невъзможно да се стигне до съвършенство? И се пояснява, че всичко, което трябва да преминат, могат да направят според усещането на страданията, и това не се определя нито от времето и нито от количеството, а само от величината, от степента на усещане.

Това може да бъде разбрано от примера: ако човек трябва да приложи усилие от 1 кг, съответстващо на 1000 гр. страдания, то съответно на него ще бъде заплащането, както са казали мъдреците: „Според страданията и възнаграждението". И това е, което човекът е длъжен да разкрие с тежък труд преди да получи своята заплата, защото „няма светлина, наслаждение без желание за това наслаждение", защото няма напълване, ако преди него не се е усещал недостиг, за да има след това възможност да се усети в него пълнота, напълване.

И да кажем, че има 1000 гр. недостиг - човекът може да ги даде на различни части, които ще се различават една от друга както качествено, така и количествено. Например, човек може да полага усилия 10 мин. на ден - тоест да съжалява за това, че той е отдалечен от Твореца, а може да съжалява за това и 10 мин. в седмицата, или 10 мин. в месеца  да си спомня, че се намира  далеч от Твореца, и само тогава да съжалява за това.

Подобно на това е и качеството на страданията, извикващи в човека съжаление тогава, когато  си спомня, че е отдалечен от Твореца. И макар това да предизвиква болка, в него няма никакво чувство на страх или опасение, че е отдалечен - нали има неща, към които го влече много по-силно и болката за тях е по-силна. Излиза, че човекът е длъжен да премерва и качествената страна, да я взема под внимание.

Човекът има избор и в това, въпреки че е длъжен да премине целия път на усилия и страдания, докато в резултат не стигне до пълно сливане с Твореца там, където преди са усещани от него страдания, поради това, че е отделен от Него.

Но човекът има възможност да намали времето за преминаване на страданията, увеличавайки както количеството, така и качеството на усещане на страданията, че е отдалечен от Твореца. И тук е необходимо да се знае, че има огромна разлика между количественото увеличаване на тези страдания - увеличаването на времето на тяхното преминаване, и количественото увеличаване на тяхното усещане.

За да увеличи количеството време, човекът може да си направи разписание: колко време може да отдели на това, дори принуждавайки себе си. Тоест въпреки, че тялото не желае - неговите егоистични желания -  да седи и съжалява за отдалечаването от Твореца, онова количество време, което човекът е отделил за себе си, решавайки, че  е длъжен да проседи толкова и толкова минути или часове, все пак, ако при това в него има силно желание и твърд характер - той ще може да изпълни онова, което е набелязал. Защото това е действие, а в действието човекът е в сила да принуди себе си.

Но що се отнася до качеството на усилията - тогава е много по-тежко, тъй като човекът не е в състояние да застави себе си да се чувства другояче, от начина, по който в крайна сметка се чувства. Получава се, че ако човекът се опита да се ориентира в степента на своите усещания, доколко изпитва болка и се измъчва от това, че се е отдалечил от Твореца, то ще открие, че понякога изпитва състояние, когато му е абсолютно все едно. И тогава той не знае какво да прави - нали не може да смени своето усещане с някакво друго - и тогава изпада в състояние на паника, обърканост.

И от това зависи продължителността на изгнанието - състояние, когато човекът не усеща никаква връзка с Твореца, защото ни е трудно да дадем необходимото количество усилия, а още повече тяхното качество. И когато човекът започне да размишлява за това, до каква степен  усеща потребност от тази връзка, то вижда, че отсъствието на сближаване с Твореца не извиква в него никаква болка, и няма в него дори осъзнаване на това. Той не чувства, че отдалечеността от Твореца означава отсъствие на Духовен живот в него и затова не извиква никакви страдания в него.

И тогава не остава нищо друго, освен да се моли на Твореца, за да му даде макар и малко да вкуси от Духовното - за да може човекът да усети че е смъртно болен и се нуждае от изцеление на душата. Но се случва  човекът да изпитва състояние на такова дълбоко падение - дотолкова се намира във властта на своя егоизъм, че дори и за това в него няма сили да моли. Тогава всичко му става безразлично, а неговото състояние се определя като «духовно неживо», тоест в този момент в човека отсъства каквото и да е вътрешно движение към духовното.

И в това състояние само групата може да му помогне. Когато човекът се намира сред своите другари по духовно придвижване, не подлага ли на никаква критика техните действия, не търси ли има ли в тях мисли пречещи на общата работа, има ли в тях пречки, подобни на неговите, опитват ли се те да противостоят на всичко това? Или може би те дори не се опитват да разберат себе си и затова са в състояние да се занимават с Тора и Заповедите? «Тогава защо ми е да се уподобявам на всичко онова, което те имат?» - в резултат мисли той.

И тогава човекът не е в състояние да получи никаква поддръжка от групата, защото няма в него никакво единение с другарите, никакво сливане с тях - та нали те не са достойни за това, за което си е струвало той да се съедини с тях. И тогава не получава нищо от онази сила, която я има в изобилие в групата. И не стига това, че неговото състояние се определя като «духовно падение» и не чувства той никаква потребност от духовното, но го изпълват мисли за собственото величие - че  може да вразуми всички в групата.

А групата може да помогне само тогава, когато човекът е дошъл при своите другари не с гордо вдигната глава, поради това, че той е умен, а те са глупаци, а когато отхвърли цялото свое високомерие и тщеславие.

Но да се върнем към първия въпрос - към това, за което пише в «Зоар»: «Когато състоянието на изгнание стигнало до предела, тогава »...и умрял царят Египетски», тъй като загубата на своето предишно положение за него е равносилна на смърт» - наистина, ако човекът не взема под внимание своите егоистични желания, то за егоизма това е равносилно на смърт. «И заради това паднал царят Египетски - техният управник» - ако егоизмът повече не властва над човека, «то спомнил си Творецът Израел и чул тяхната молитва» - тогава в него се разкриват истински алтруистичните желания, и цялата негова по-нататъшна работа преминава в съответствие с желанията, насочени към Твореца - свойството «Израел» в човека.

Това ни дава основание да предположим, че никаква молитва няма да помогне, ако още не е дошъл определеният срок. Но ако това е действително така, то за какво са тогава всички усилия, ако все едно Творецът няма да чуе такава молба?

Казано най-просто, когато дойде определеното време,  човекът ще почувства състоянието на Духовен подем - пробуждането, изпратено му от Твореца. И тогава Израел - вътрешното устремяване на човека към Твореца, пробуждайки се сега, разкайващ се ще се върне към вярата - ще осъзнае човекът, че желанието «да получава за себе си» се явява за него зло, и ще се обърне към Твореца.

Получава се, че човекът може да повлияе само на времето за преминаване на страданията. И това значи, че не си струва човекът да чака, докато дойде времето на неговото избавяне от егоизма, че преди това време, молбата за спасение няма да бъде приета. Има се предвид времето на преминаване на страданията - както тяхната количество, така и дълбочината, тяхната качествена страна. И има определено количество време, в течение на което трябва да се проявят всички отредени на дадения човек страдания - в целия техен обем и степен на усещане. Но ние можем значително да съкратим сами страданията с това, че всички те ще се разкрият в човека в течение на кратко време. Но и тогава трябва да се прояви всичко.