Чуто през 1945 г.
Не е по силите на човека да разбере, как да се удостои със свойството лишма (заради Твореца). Защото човешкият разум е неспособен да осъзнае, как може да се случи такова събитие в нашия свят. Тъй като всичко случващо се дава на човека да разбере, че цялата работа в Тора, заповедите и наградата, трябва да бъде заради себе си - иначе няма да може да направи нито едно движение. И затова лишма – това е светлината свише. И само онзи, който я усеща, може да разбере. Затова е казано: «Опитайте и ще се убедите колко прекрасен е Творецът».
А ако е така, тогава е необходимо да се разбере, защо човек трябва да полага всевъзможни усилия и да изпълнява всевъзможни съвети, стараейки се да постигне лишма? Защото няма да му помогнат никакви съвети, а ако Творецът не му даде друга природа, наречена желание за отдаване, то на човека няма да му помогнат никакви усилия, за да постигне свойството лишма.
Отговорът се намира в казаното от мъдреците: «Не ти ще завършиш тази работа, но и не си свободен да се откажеш от нея». Тоест, върху човека лежи отговорността да положи максимално усилие отдолу (итарута делетата), което се нарича молитва. Защото молитвата се нарича недостиг, без усещането на който е невъзможно напълване. А когато в човека има потребност от свойството лишма, тогава идва към него напълване свише, идва към него свише отговор на молитвата, тоест той получава желаното напълване. Излиза, че работата на човека заради получаване от Твореца на свойството лишма, е необходима само за да придобие недостиг и кли – напълването никога не зависи от човека, а се явява подарък от Твореца.
Но молитвата трябва да бъде пълна, тоест от дълбините на сърцето, когато човекът е напълно уверен, че в света няма никой, който би могъл да му помогне, освен самият Творец. Но как да разбере човекът, че никой в света не може да му помогне, освен самият Творец лично? Това знание той може да получи само, ако е положил всички всевъзможни усилия, на които е способен и се е убедил, че вече нищо няма да му помогне. Затова човекът е длъжен да изпълнява всевъзможни действия, за да се удостои със свойството отдаване на Твореца. Само тогава ще стане способен да отправи молитва за помощ от дълбините на своето сърце. И тогава Творецът ще чуе неговата молитва.
Но когато човекът се старае да постигне свойството отдаване, трябва да се стреми да работи само за отдаване и да не получава нищо за себе си. Само в този случай той открива, че в него няма нито едно желание, което е съгласно да работи за отдаване. Оттук стига до окончателния извод, че за него няма друг изход, освен да помоли Твореца да му помогне неговите желания да се подчинят във всичко на Твореца, без каквито и да е условия. Защото човекът вижда, че не е по неговите сили да убеди тялото си да анулира своето Аз. Излиза, че когато разкрие, че не може да се надява неговите желания доброволно да се съгласят на отдаване заради Твореца, именно тогава неговата молитва може да бъде от дълбините на сърцето – и само тогава тя бива приета от Твореца.
Необходимо е да се знае, че придобивайки свойството отдаване, човекът умъртвява своя егоизъм. Защото егоизмът – това е желанието за наслаждение. И придобитото желание за отдаване анулира желанието за получаване, като не му оставя възможност да действа, което означава умъртвяване на егоизма, тъй като отменя неговото използване. А неизползваемият егоизъм се определя като мъртъв.
А ако човек си направи равносметка, какво би могло да бъде най-важно в този живот, заради което би си струвало да се труди, тогава ще открие, че вече не е толкова тежко да подчини себе си на Твореца по две причини:
1. Винаги, иска или не, трябва да полага усилия в този свят. А какво му остава в края на всички тези негови усилия?
2. Работещите за да отдават, получават огромно наслаждение дори по време на работа.
И тук може да се приведе примерът, даден от великия кабалист от Дубна, за поясняване на фразата: «Не Мен си призовал ти, Яаков, защото тежи ти от Мен, Исраел». Той казал, че това прилича на притчата за богаташа, който излизайки от влака с неголям куфар, го оставил там, където всички пътници оставят своя багаж. А носачите, вземат багажа и го занасят в хотела, където отсядат богатите търговци. Носачът помислил, че пътникът, разбира се, ще вземе малкото куфарче със себе си, защото за него не му е нужен носач и затова взел голям пакет. А богаташът искал да му плати малката сума, която е свикнал да плаща. Носачът не пожелал да я вземе и казал: «Занесох в склада на хотела огромен пакет и много се уморих. С труд занесох твоя товар, а ти искаш да ми дадеш за това толкова малко пари?»
Моралът е в това, че ако човекът идва и казва, че е положил големи усилия, извършвайки духовната работа, то Творецът му отговаря: «Не Мен си призовал ти, Яаков!». Тоест «Не моят товар си взел! Този товар принадлежи на някой друг. Ако казваш, че си бил принуден да полагаш много усилия, изпълнявайки духовната работа, то, разбира се, ти си работил за друг хазяин. Затова иди при него да ти плати», «Защото тежи ти от Мен, Исраел»
Работещият за Твореца не трябва да полага никакви усилия, а напротив, усеща наслаждение и въодушевление. Докато работещият за други цели, не може да се обърне към Твореца с претенциите защо Творецът не му дава въодушевление в неговата работа. Та нали той не работи заради Твореца, тогава защо Творецът трябва да му плати за неговата работа? Тоест човекът може да се обърне с претенции само към онзи, за когото работи, за да го напълни с наслаждение и жизнена сила.
А тъй като работата в състоянието ло лишма е насочена към много различни цели, то човекът може да иска от целта, заради, която е работил, да му даде тя награда, тоест наслаждение и жизнени сили. И затова е казано: «Нека подобни на тях да бъдат създалите ги и всеки опиращ се на тях!» (Псалм 115).
Но ние виждаме, че дори, когато човек приема работата заради Твореца без всякакви други намерения, той, все едно, не усеща никакво въодушевление, което би го задължило да приеме работата заради Твореца, а поема върху себе си този товар само с вяра над знанието, тоест насила, против своето желание. И тогава възниква въпросът: «Защо човекът усеща такава тежест и съпротивление в тази работа дотолкова, че неговото тяло постоянно желае да се освободи от нея, не усещайки никакво въодушевление?» И ако човекът работи в скромност, дори когато няма друга цел, освен да работи заради отдаване, тогава защо Творецът не му дава да почувства вкуса и въодушевлението в неговата работа?
А работата е в това, че скриването на наслаждението се явява голяма помощ, без която за човек би било невъзможно да се поправи. Защото, ако още с решаването да започне духовна работа, човекът веднага започне да усеща светлината на духовното наслаждение, всичките му егоистични желания също щяха да бъдат съгласни с тази работа, тоест човекът би бил съгласен с нея, защото получава наслаждение и въодушевление.
А ако е така, то тогава не би имало никаква възможност човекът да постигне свойството отдаване (лишма), защото щеше да бъде длъжен да работи за своя егоизъм, тъй като би усещал в духовната работа наслаждение, много пъти по-голямо отколкото е във всички земни занимания. И затова би бил обречен вечно да потъва в работата заради себе си (ло лишма), постоянно получавайки удовлетворение от своите усилия. А ако човекът получава удовлетворение, не е в състояние нищо да промени, защото не е способен да работи без възнаграждение. Затова, ако човекът получаваше удовлетворение от работата заради себе си, щеше да бъде длъжен да остане в нея завинаги.
Това е подобно на хората, които преследват крадеца, а той бяга първи и крещи: «Дръжте крадеца!» И е невъзможно да определят кой е истинският крадец, за да го хванат и да върнат откраднатото на собственика. Но ако крадецът, тоест егоизмът, не усеща наслаждение в нашата работа, свързана с приемането от нас на свойството отдаване, то когато човекът работи с вяра над разума и принуждава себе си, неговият егоизъм привиква към тази работа против егоистичното желание да се наслади и в човека възниква възможност да премине към такъв вид работа, където негова цел ще стане доставянето на удоволствие на Твореца. Защото основното, което се иска от човека, е вследствие на своите усилия да постигне сливане с Твореца, тоест да постигне съвпадане на свойствата и всички негови действия също да бъдат за отдаване.
За такова състояние е казано: «Ето тогава ще се насладиш от Твореца!», където «ето тогава» означава, че в началото на работата човекът не може да усети никакви наслаждения, а обратното, цялата негова работа се извършва в усилия, въпреки желанията на тялото. Но след като е приучил себе си на работата за отдаване, без каквато и да е връзка с възнаграждението, а вярва, че Творецът получава наслаждение от неговите усилия – именно тогава в човека възниква усещането за Твореца. Той трябва да вярва, че Творецът приема всички негови усилия, независимо от това как човекът ги оценява. Творецът вижда само намеренията на човека и от това Той получава наслаждение, вследствие на което, човекът се удостоява с висшите наслаждения.
И затова, още в началото на своята работа, човекът трябва да усеща наслаждение, за това че работи за Твореца, тъй като усилията, положени насила, подготвят човека за истинската духовна работа заради Твореца. И човек има възможност да се наслаждава на своите усилия заради Твореца също и в периода на скриване.