Чуто на 15-ти Елул (28 Август 1942 г.)

    За да разберем за какво намеква съкращението ЕЛУЛ (Аз към своя Любим, а Любимия към мен) в духовната работа, е необходимо да се изяснят още няколко понятия:

    1. Смисълът на «царство», «спомени», «тръбене в шофар», а също и смисълът на казаното: «Преклони своето желание пред Неговото желание, за да преклони Той Своето желание пред твоето».
    2. Защо са казали мъдреците, че «Грешниците веднага се осъждат на смърт, а праведниците веднага на живот».
    3. Защо е написано: «Синовете на Гершон: Ливни и Шими» (Шмот 6:17).
    4. Защо в Зоар е написано, че «Йуд  е черна точка, в която няма нищо бяло».
    5. Смисълът на написаното: «Малхут на висшия става Кетер за низшия».
    6. Защо радостта в работата свидетелства за това, че работата е съвършена.

    И за да се разберат всички гореупоменати е нужно да се разбере целта на творението, която се състои в желанието на Твореца да наслади сътворенията. Но за да не усещат творенията срам, вкусвайки дарения хляб, се извършва поправяне във вид на скриване на наслажденията (висшата светлина). Вследствие на това се появява екран, който обръща желанието за получаване в желание за отдаване. И в степента на поправяне на желанията (келим) от получаване на отдаване, ние получаваме скритата по-рано светлина, която вече предварително е предназначена за творенията – т.е. получаваме всички наслаждения, приготвени за творенията в замисъла на Твореца.

    Оттук става ясен смисълът на казаното: «Преклони своето желание пред Неговото желание...» – анулирай своето желание за наслаждение пред желанието за отдаване, желанието на Твореца. Тоест замени любовта към себе си с любов към Твореца, което означава анулиране на себе си спрямо Твореца и достигане до сливане с Твореца. А после Творецът може да напълни със светлина твоето желание да се насладиш, защото то е вече поправено на намерение «заради отдаване».

    И за това е казано: «...за да преклони Той Своето желание пред твоето» – Творецът анулира своето желание, т.е. скриването (Цимцум), което е било в следствие на различията в свойствата на Твореца и творението. А доколкото сега творението става подобно на Твореца, светлината се разпространява към творението, и то получава поправяне на своето намерение да бъде за отдаване, тъй като замисълът на творението е бил да се насладят сътворените, и този замисъл сега може да се осъществи.

    Оттук може да се разбере смисълът на казаното в Песен на Песните: «Аз към своя Любим...» – т.е. аз анулирам своето намерение да се насладя заради себе си и го поправям изцяло за отдаване. И тогава се удостоявам «...и Моят любим към мен» – когато Любимият, т.е. Творецът, ме напълни с висши наслаждения, заключени в Неговия замисъл да наслади творението. И така всичко, което по-рано е било скрито и ограничено, сега става разкрито, и по този начин се разкрива, че замисълът на творението се състои в наслаждаване на създанията.

    Но е необходимо да се знае, че отдаващите желания съответстват на буквите юд-хей в името АВАЯ (юд-хей-вав-хей) и представляват светли (слаби) желания. И именно те се напълват със светлина. Така творението се удостоява с «...и Моят любим към мен» – с напълване с всички наслаждения, т.е. достига до разкриване на Твореца.

    Но има условие, че човек е невъзможно да се удостои с разкриване лика на Твореца, преди той да получи обратната страна: скриване лика на Твореца, и се казва, че за него то е така важно, както разкриването, намирайки се в такава радост в състоянието на скриване, като че ли вече е получил разкриване на Твореца. Но да се задържи в такова състояние, приемайки скриването като разкриване, е възможно само ако човек достигне намерение «заради Твореца». Само тогава човек е радостен да се намира в състояние на скриване, защото за него е важно да наслаждава Твореца, и ако за Твореца наслаждението е по-голямо в състояние на скриване, човекът е готов за това.

    Но ако в човек още са останали искри на егоистично желание, то в него възникват съмнения, и му е трудно да вярва, че Творецът управлява света само с добро и с добра цел – за което и говори буквата юд в името АВАЯ, наречена «черна точка, в която няма нищо бяло». Тоест тя се намира в пълна тъмнина и скриване лика на Твореца.

    Когато човек достигне до това, че губи всякаква опора, той влиза в състояние на черен мрак, в най-ниското от състоянията на висшия свят. И от това се образува Кетер на по-нисшия, т.е. кли за отдаване. Тъй като най-нисшата част на висшия е Малхут, която сама няма нищо, и именно затова се нарича малхут (царство). Тъй като ако приема за себе си властта (царстването) на Твореца, тя нищо не получава и, оставайки в радост, в последствие става Кетер – желание за отдаване, най-светлото кли. Именно благодарение на това, че той приема върху себе си в пълна тъмнина състоянието Малхут – от Малхут се образува Кетер, т.е. кли за отдаване.

    Затова е казано: «Преки са пътищата на Твореца. Праведниците ще ги преминат, а грешниците ще се препънат в тях» – грешниците, т.е. намиращите се под властта на своя егоизъм, по неволя са длъжни да паднат под тежестта на неговия товар, когато се оказват в това състояние на тъмнина. Докато праведниците, т.е. стремящите се към отдаване, се повдигат благодарение на това състояние и се удостояват с желание за отдаване.

    Да уточним определението за праведник и грешник:

    Грешник е този, който още не е определил в своето сърце, че е необходимо, в резултат на усилия и работа над себе си, да достигне желание за отдаване.

    Праведник е този, в сърцето на който вече е определено, че е необходимо да се удостои с желание за отдаване, но още не може да го достигне.

    Както е написано в книгата Зоар, казала Шхина на раби Шимон Бар Йохай (Рашби): «Няма къде да се скрия от теб», и затова му се разкрила. Казал Рашби: «Тъй като към мен е Неговото желание», т.е. «Аз към своя Любим, а Любимият към мен». И така той предизвиква съединението на вав и хей в името АВАЯ, защото няма съвършенство на Твореца и Неговия трон дотогава, докато не се съединят хей и вав, където хей е окончателното желание за получаване на наслаждение, а вав напълва хей, което довежда до състояние на пълно поправяне.

    Затова е казано, че «праведниците незабавно се осъждат на живот». Тоест човек сам трябва да каже в каква книга желае той да бъде записан – в книгата на праведниците, т.е. стремящите се да придобият желание за отдаване, или не. В човека може да има различни желания за отдаване. Например, понякога човек казва: «Вярно, искам да придобия желание за отдаване, но от това отдаване и за мен също нещо да остане», т.е. желае да получи за себе си двата свята и да използва своето отдаване също за самонаслаждение.

    Но в книгата на праведниците се записва само този, който реши напълно да измени своето желание за получаване на желание за отдаване, без да използва каквото и да е заради себе си, за да няма после той възможност да каже: «Ако знаех, че егоистичното желание трябва да изчезне напълно, не бих молил за неговата отмяна». Затова човек трябва с пълен глас да каже за намерението си да бъде записан в книгата на праведниците, за да няма после претенции.

    Необходимо е да се знае, че в духовната работа книгата на праведниците и книгата на грешниците се намират в един човек, т.е. човек сам трябва да избере и окончателно да реши, какво именно той желае, защото в едно тяло, в един човек се намират и праведникът, и грешникът.

    Затова човек трябва да каже дали иска да бъде записан в книгата на праведниците, за да бъде незабавно осъден на живот, т.е. да се намира в сливане с Източника на Живота, желаейки да прави всичко само заради Твореца. И също така, ако е вписан в книгата на грешниците, където се записват всички желаещи да получават заради себе си, той казва, че него незабавно са го осъдили на смърт, т.е. егоистичното желание изчезва в него и сякаш умира.

    Но понякога човек се съмнява, не желае веднага и окончателно да изчезне в него егоизмът. Защото му е трудно да се съгласи, че всички искри на неговото желание да се наслади трябва да бъдат незабавно осъдени на смърт. Той не е съгласен целият му егоизъм веднага да изчезне, а иска това да стане постепенно, не в един момент, когато в него по малко действат желанието за получаване, заедно с желанието за отдаване.

    Получава се, че човек няма окончателно твърдо решение, когато би решил: или «всичко е мое», т.е. всичко е за моя егоизъм, или «всичко е за Твореца», което означава окончателно твърдо решение. Но какво може да направи човек, ако неговото тяло не е съгласно с неговото решение, че всичко трябва да бъде за Твореца?

    В такъв случай му остава да прави всичко, което е по силите му, за да бъдат всичките му желания заради Твореца, т.е. трябва да се моли на Твореца, за да му помогне да изпълни замисленото и да посвети всички свои желания на Твореца, за което е нашата молитва: «Напомни ни за живота и ни запиши в книгата на живота».

    Това означава Малхут (Царство), когато човек приема в себе си това състояние на черна точка, съвършено лишена от белия цвят, което означава да анулира своето желание, за да отправи към Твореца напомняне за себе си и тогава Творецът отменя своето желание пред желанието на човека. И с какво човек напомня за себе си? Тръбенето с рога, който се нарича шофар, от думата шуфра де-има (красота на майката), където «всичко зависи от разкаянието». Ако той приеме състоянието на тъмнина (скриване на Твореца), то трябва и да се старае да го величае, а не да го пренебрегва, което се нарича «красота на майката», т.е. счита го за прекрасно и достойно.

    От казаното може да се разбере, какво означава «Синовете на Гершон: Ливни и Шими». Ако човек види, че го отстраняват (гиршу) от духовната работа, той е длъжен да помни, че това се прави от «Ливни», т.е. защото иска именно «белия цвят» (лаван). Ако му дадат «белия цвят», т.е. ако го освети някаква светлина, и той почувства приятния вкус на Тора и молитвата, тогава е готов да слуша Тора и да изпълнява духовни действия.

    И това се нарича «Шими», т.е. само «при бялата светлина» той е готов да слуша (лишмоа). Ако по време на работата усеща тъмнина, то не може да се съгласи да приеме за себе си такава работа. Ето защо такъв човек трябва да бъде изгонен от Царския дворец, тъй като приемането на властта на Твореца над себе си трябва да бъде безусловно. Ако човек казва, че е готов да приеме върху себе си работата само при условие, че тя ще е при «бялата светлина», когато му свети денят – а ако работата се съпровожда с тъмнина, той не е съгласен на нея –  то такъв човек няма място в царския палат.

    Защото в палата на Твореца се удостоява да влезе само този, който желае да работи заради отдаване. А когато човек работи за отдаване, за него не е важно какво усеща по време на своята работа. И даже ако усеща тъмнина и падение, това не го смущава, и той желае само Творецът да му даде сили да преодолее всички препятствия. Тоест той не моли Твореца да му даде разкриване «в бялата светлина», а моли да му даде сили за преодоляване на всички скривания.

    Така, желаещият да достигне до отдаване трябва да разбира, че ако постоянно се намира в състояние на разкриване на Твореца (което се нарича «в бяла светлина»), то това му дава сили да продължи да работи. Защото когато на човека му свети, той може да работи също и заради себе си. В такъв случай човек никога няма да узнае дали е чиста и безкористна неговата работа (т.е. заради Твореца ли е тя). И затова не може да достигне до сливане с Твореца.

    Ето защо свише му се дава състояние на тъмнина и тогава той може да види доколко е безкористна работата му. И ако и в състояние на тъмнина той може да остава в радост, то това е признак, че неговата работа е заради Твореца. Защото човек е длъжен да се радва и да вярва, че свише му се дава възможност да работи именно за отдаване.

    Получава се, както са казали мъдреците: «Лакомникът винаги се сърди». Тоест този, който още е с намерение да се наслаждава «заради себе си», се сърди, защото винаги усеща недостиг, не е в състояние да напълни своите егоистични желания. Докато този, който желае да върви по пътя на отдаването, е длъжен винаги да бъде в радост, независимо какви обстоятелства му се пращат, защото той няма никакво намерение «заради себе си».

    Затова той казва, че ако действително работи само заради отдаване, то разбира се е длъжен постоянно да бъде в радост от това, че се е удостоил да достави наслаждение на Твореца. А ако чувства, че неговата работа все още не е заради отдаване, все пак трябва да остава в радост, защото нищо не желае за себе си и се радва, че неговият егоизъм не може да получи никакво напълване от работата му. И това му носи радост.

    Но ако той мисли, че от неговите усилия нещо отива и за неговия егоизъм, така той дава възможност към неговата работа да се прилепят нечисти желания и това предизвиква печал и раздразнение в него.