«Заповедите не се нуждаят от намерение» и «няма възнаграждение за тяхното изпълнение в този свят». Намерението – това е мисълта и вкусът в заповедите. И това действително е възнаграждението. Защото ако човек опита вкуса на заповедите, и също разбере смисълът им, той вече не се нуждае от по-голямо възнаграждение. Затова ако заповедите не се нуждаят от намерение, то разбира се, за тях няма възнаграждение в този свят, защото за човека няма смисъл и вкус в заповедите.

    Излиза, че ако човек се намира в такова положение, когато в него няма никакво намерение, то при това не получава никакво възнаграждение за заповедите, защото възнаграждението за заповедта е нейният разум и вкус. А ако в него това го няма, то разбира се, няма за него възнаграждение за заповедта в този свят.